Безкомпромисен рицар на художественото слово

За съжаление днешното объркано време, което не престава да пренебрегва и маргинализира значими наши изконни духовни стойности, захвърля безцеремонно на бунището забележителни личности и събития - жалони в отечествената ни литературна и обществено-политическа история. Сред многобройните неудобни строители на духовна социалистическа България се оказа и Борис Делчев. 

Едни все още не могат да му простят за чепатия характер или властническо самочувствие по времето на тоталитарния режим. Други пък продължават да го хулят за комунистическите му убеждения -"грехове", за които е преследван и интерниран през 30-те години на миналия век. По всяка вероятност има и такива, които се хващат за някои негови прибързани и недостатъчно обмислени публикации в печата след 9 септември 1944 година. Особено фрапиращ е случаят с разгромяващата статия "Фашизмът в българската литература", публикувана през есента на 1944 година по страниците на в."Работническо дело". С тази скандална публикация младият тогава литературен критик разтърси културните ни среди, като постави на прицел част от изявените ни литературни творци, чиито произведения и поведение са обслужвали монархофашистката власт и нацистката идеология. 

Роден е на 22 януари 1910 година в гр. Пазарджик, където завършва основно и средно образование. Още като гимназист се сродява със социалистическите идеи, за което неведнъж е преследван и интерниран от властта, но не се разделя с левите си убеждения до сетния си земен ден на 6 април 1987 година в София. През 1933 година завършва право в Софийския университет "Св. Климент Охридски" и започва работа като адвокат в родния си град, а по-късно се препитава известно време като юрист и в столицата. През 1939 година заминава за Париж, където следва история на изкуството в Екол дьо Лувр, но нахлуването на хитлеристка Германия през 1940 година го заставя да прекъсне обучението си.

Завръщайки се в родината, постепенно изоставя юридическата професия и се отдава на литературно-творческа дейност. Следи отблизо развитието и тенденциите на литературното ни битие и през 1941 година издава дебютната си литературна рожба "Литературни въпроси". С това заглавие бившият адвокат афишира и окончателното си обричане на литературното поприще. 

Буреносното развитие на политическите събития  у нас и в чужбина в началото на 40-те години на миналия век не му позволява да се настрои пълноценно на творческа вълна, затова и следващата му книга "По неравен път" вижда бял свят чак през 1946 година. Настъпилите дълбоко социално-икономически, културни и политически промени, свързани с изграждането на социалистическа България, стимулират неуморимия литературен творец. Ще го видим и като редактор във в."Литературен фронт", културно аташе в Париж, началник на кабинета на председателя на Президиума на Народното събрание, редактор в издателство "Български писател". А неговото творческо присъствие в съюзното издателство се оказва изключително приносно. Опирайки се на сериозното компетентно съпричастие на Симеон Султанов, Иван Сестримски и други близки колеги, на своята респектираща принципност и решителност, успява да върне на българския читател Иван Радославов, Георги Константинов, Теодор Траянов и други пренебрегвани, но значими имена на родната литературна съкровищница. 

Никога обаче не угасват вродената му привързаност и възрожденски афинитет към генезиса на художественото слово. Плод на тези дръзновени усилия е благодатната поредица от нови произведения - "Мъките на реалиста" (1954), "С любов и ненавист" (1958), "Творци и книги. Избрани статии" (1960), "Родени между две войни" (1963), "Литература, изкуство, критика" (1966) и други заглавия. Погледите на творците на изящната ни словесност привлякоха също така и книгите му "Познавах тези хора" (1968), "В късни часове. Миниатюри, фрагменти, профили" (1976), "Христо Ботев. Опит за  психография" (1981) и др. В средите на родния ни литературен свят ненадеен шок обаче предизвика появата през 1995 година на неговия "Дневник". С тази отговорна задача се зае редакторката от издателство "Народна култура" Мариана Фъркова. Тя беше прехвърлила около 13 хиляди страници от дневниковите записи на критика и ни предложи една твърде неголяма част от тях, но достатъчно парлива да разгневи и взриви навремето духовете.

Неговите произведения също бяха непрестанно обект на оправдано внимание в литературните ни среди. Творческите му изяви тежеха като позиция, играеха ролята на своеобразен барометър в търсенето на вярната посока в генезиса на литературния процес у нас. С живителна енергия го зареждаха широките му познания в областта на литературата, историята, философията, изкуството и солидната лява гражданска позиция. Беше непримирим към появилите се разминавания на високи идеали с порочна социална практика и недъзи в духовната и материална сфера. Тези свои несъгласия той изразяваше открито, даже и в текущите издания. Високите етажи на властта обаче не му останаха длъжни. Лично Живков, разгневен от неговата дързост, реши да си разчисти сметките с "непослушния" критик и на 16 април 1965 година пред многолюдно съвещание в София на родния ни писателски кръг тръгна да се разправя с него, като предупреди присъстващите му колеги да не се поддават на необмислените приказки на Борис Делчев като литературен критик, който безотговорно напакостявал на официалната партийна линия.

Низвергнатият обаче нямаше намерение да слага оръжие и продължи смело да отстоява себе си, макар че някои негови колеги предпочетоха конформизма, страхувайки се да не загубят топлите си кресла. Погледнат в човешки план, беше контактен, макар че не допускаше лесно събеседници до себе си, а колко много го търсеха за съвет, ценяха мнението му и се стараеха да спечелят благоразположението му. 

Борис Делчев бе едно от най-ярките имена на духовното ни съвремие, безкомпромисен рицар на художественото слово, вдъхновител на едно своеобразно, дръзко направление в родната ни литературна критика в условията на тоталитарна България.