Имена
За Вапцаровата вяра, която не оскъднява
/ брой: 234
Българската поезия има драматични обрати. Те започват тогава, когато обществените катаклизми достигат своите апогеи и са неопровержим барометър за страдалчествата на народностния дух. Прекосила величия и погроми, робства и възкресения, българската поезия с нейните ярки творци представлява сърцевината на националната памет, защото е памет, индивидуализирала гениалността си посредством личности с обаятелна неустрашимост и романтична обреченост. Една от тези гениални индивидуалности е българският поет Никола Йонков Вапцаров (7 декември 1909 - 23 юли 1942). Роден в Банско, столицата на вълшебната планина Ирин Пирин. Баща му е суровият войвода от Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО) Йонко Вапцаров, а майка му - скромната и интелигентна възпитаничка на Американския колеж в Самоков Елена Вапцарова.
Никола Вапцаров завършва прогимназия в Банско и гимназия в Разлог, където пише и публикува първото си стихотворение със символното заглавие "Към светли идеали". Мечтае да следва литература, но по настояване на баща си записва и завършва Морското училище във Варна. Като корабен механик пътува из Средиземно море - посещава пристанищата на Истанбул, Александрия и Фамагуста. По-късно е механик в хартиената фабрика на Кочериново, огняр в Държавните железници, техник в Софийския екарисаж. През 1940 г. излиза първата му и единствена (публикувана приживе) стихосбирка "Моторни песни". В същата година Вапцаров активно събира подписи за подкрепа на Соболевата акция, която има за цел сключване на пакт за взаимопомощ между България и Съветския съюз. Година по-късно става сътрудник на Военната комисия към Българската работническа партия и през март 1942 г. е арестуван. Осъден е на смърт чрез разстрел. Така още веднъж се потвърждава трагичната и жестока истина: България е страна на убитите поети!
Няма съмнение, че поезията на Никола Вапцаров е възхитителна не само за хоризонтите на българската литература. Тя има неотменимо място в европейския контекст чрез своята неустрашима вяра в разрушението на социалните несправедливости, чрез човеколюбието и романтиката на вдъхновението.
Напразни ще останат опитите на някои литературоведи от нашата съседка Северна Македония да внушават крещящата неистина, че Вапцаров не бил българин, а "македонец по сърце и душа". Напразни ще останат и усилията на родни псевдоисторици и лъжелитератори да омаловажават поета Вапцаров и антифашиста Вапцаров. Той заплати с живота си за своите идеали. Името му носят и пазят стотици училища и читалища в България. А стиховете му живеят в душите на милиони българи. Те са силни и непоклатими като вярата, която не оскъднява и за която "бронебойни патрони няма открити..." И за подкрепа на казаното досега цитирам стихотворението си, посветено на гениалния поет от Банско:
Ненагледност
Нагледах се на много планини,
най-ненагледна ми остана Ирин Пирин.
И на води планински се наслушах,
най-мило ми е от гласа на Глазне.
Бях гост на много градове,
но само
в Мадрид усетих пулса на страстта му.
Докосвал съм нозете на звездите
от Фамагуста – вече град без ласки,
от плач бродиран
и от сини каски.
Отъждествявам август винаги с Илинден,
от фурна „Охрид“ съм купувал хляб и мъка.
Работник бях
и емигрант съм бил.
За Филипините все търся точна рима,
но все намирам думата копнеж.
През мен премина конникът на Крум,
а гербът ми е рул и пропелер...
И Гарнизонното стрлбище се смалява,
достигайки размера на куршум.
Каква нищожност
и каква гротеска,
щом зная, че Вапцаров е вселена,
от неговата вяра озвездена...