Безгрешният Чърчил и грешна България

Толкова празни приказки днес се говорят и пишат как Чърчил бил предал България на руснаците и всичко се решило на една салфетка. Глупости на търкалета, биха казали челите повечко по темата. Струва си 147 години след рождението му (30 ноември 1874 г.) да развенчаем някои митове, които продължават да битуват. Близо година преди "салфетката" Чърчил води преговори със Съветския съюз, за да прилапа в британската орбита Румъния и България. Но едва когато се убеждава, че Рузвелт също е за това те да си останат под руско влияние, вдига белия флаг и не му остава нищо друго, освен да ни "изтъргува", като на едната везна слага Румъния и България, а на другата - Гърция. Намира си и благовидна причина - още в началото на войната Гърция застава на страната на Англия, а България и Румъния - на Германия, така че те си заслужавали наказанието да останат под съветско потисничество. Но ако Червената армия не бе навлязла в Румъния и не бе затворила петролното кранче за германските танкове и самолети, как щеше да се развие войната на Западния фронт? И в "английска" Гърция...

В историята няма ако, но все пак - ако в България бяха влезли англоамериканците, пет месеца след края на жестоките им бомбардировки над нея, щеше ли и тях българският народ да посрещне с цветя, или щеше да се вдигне на всенародна съпротива, в която нищо чудно рамо до рамо да бяха застанали фашисти и комунисти. Още повече, че те имат едно искане към победилите ги държави - "да бъдат запазени границите на страната от началото на Втората световна война". Е, това не се отнася за земеделците на Никола Петков например, които, както е добре известно, правят всичко възможно България от Стара планина до Родопите и Пирин да стане гръцка. 

Днес ще се опрем на една изключителна книга, която разкрива много неудобни нещица, между които и проявления на патологичната омраза на сър Чърчил към тъй отвратителните му българи. Всъщност, омраза ли е или най-обикновен интерес? Ако маршрутът към Суецкия канал минаваше по Дунав, а не по Средиземно море, дали англичаните нямаше да подарят и Бялото море на българите? 

И още нещо от друга книжка - на Мирната конференция в Париж през 1946 г. - не друго, а българският хумор побеждава прочутите британски майтапчии и пред него дори сър Чърчил рухва.

"Уинстън Чърчил и Балканите", Георги Гунев и Иван Илчев, Издателство на ОФ, 1989 г.

Из четвърта глава "Балканите, 1944 г. - не най славният час"

През октомври 1943 г. Чърчил смята, че времето на позивите е минало и че то трябва да бъде заменено от друго средство - бомбите... Но освен стратегическите и политически съображения, се прибавя и нещо друго, което може да бъде разбрано по формулировката, използвана от Чърчил на 19 октомври 1943 г., когато той заповядва да бъдат започнати бомбардировки над България. По думите на Чърчил: "Аз познавам българите от 30 години. Те са грешен народ, който заслужава да му бъде преподаден строг урок... София трябва да бъде бомбардирана колкото се може по-скоро"...

От дълбините на все още неразкритите тайни на Втората световна война изплува един интересен проблем. Когато през 1942 г. на запад се промъква информация относно чудовищния хитлеристки замисъл да бъде унищожено цялото еврейско население на Европа, отделни личности и организации започват да настояват британската и американската авиация да бомбардира газовите камери на Освиенцим и да извади от строя жп комуникациите, по които от всички посоки се превозват претъпканите ешелони на обречените на унищожение. Действие, което при всички случаи би спасило живота на хиляди хора. Но се оказва, че за подобна операция... не достигат бомби и освен това имало по-важни задачи от предложената. Бъдещите пристрастни биографи на Чърчил ще имат проблем с отговора на въпроса: как се намериха бомби не само за жилищните квартали на Хамбург и София (та дори и за Скопие и Враца), докато уютните вили на надзирателите на Освиенцим и газовите камери останаха непокътнати...

Никъде различията между Рузвелт и Чърчил не се проявяват с такава сила, както в района на Балканите. За разлика от Великобритания, САЩ нямат традиция на взаимоотношения с балканските страни и особени интереси в региона. Гръцкото и югославското емигрантски правителства са проблем на Чърчил, а не на Рузвелт. Повече от сдържано е отношението на Рузвелт към толкова горещо желаното от Чърчил включване на Турция във войната, защото високата цена на подобен акт, произтичаща от необходимостта да бъде превъоръжена турската армия с модерна бойна техника, ще трябва да бъде поета от САЩ. Друга много по-важна причина за подобна сдържаност е перспективата на Чърчиловата стратегия да бъдат задържани огромни човешки ресурси в района на Средиземноморието, в ущърб на подготовката на "Овърлорд", или както заявява Рузвелт на сина си Елиът по време на срещата в Техеран: "Чърчил преди всичко бе обхванат от желанието да се втурне в Централна Европа, за да задържи Червената армия извън Австрия и Румъния, дори Унгария ако е възможно. Сталин знаеше това, аз знаех това, всеки го знаеше." От особен интерес е и друго, записано от Елиът Рузвелт, мнение на президента: "Не виждам основание да поставям живота на американски войници в опасност, за да закрилям реални и въображаеми интереси на Великобритания на Европейския континент."

На път за Техеран, по време на престоя в Кайро, най-довереният съветник на президента Рузвелт Хари Хопкинс заявява пред свитата на Чърчил: "Някои от нас... вече започват да се съмняват дали инвазията (десантът в Нормандия - бел. авт.) въобще ще се състои... Ние се готвим за битка в Техеран и вие ще ни видите на страната на руснаците."... Очевидното заключение, което може да бъде направено, е, че в Техеран американската и британската делегация нямат обща позиция и платформа...

По-късно това състояние на Чърчил се задълбочава. Лорд Моран привежда следното обяснение, което не е медицинско, а чисто политическо: "Сега той осъзна, че не може да разчита на подкрепа от страна на президента. И което беше още по-важно, той съзнаваше, че това е ясно и за руснаците. При това положение би било безполезно да се опитва да заеме твърда позиция по отношение на Сталин."...

Срещата в Техеран завършва с катастрофален провал за плановете и замислите на британския премиер...

На фона на тези неуспехи за Уинстън Чърчил настъпва новата 1944 г. - решаващата година за бъдещата съдба на балканските народи. Тя започва най-слабо окуражаващо за българите. От едно пределно лаконично съобщение президентът Рузвелт научава, че "на 10 януари 1944 г. значителна формация бомбардировачи тип летяща крепост, принадлежащи към 15 американска ескадрила, придадена към средиземноморския боен театър, извърши най-голямата досега въздушна атака над София." Следващата важна вест от Балканите също идва от България. На 6 февруари 1944 г. американското посолство в Анкара информира президента, че българското правителство е готово да разисква възможността за промяна на своята политика, без да поставя никакви предварителни условия, с изключение на едно-единствено - да бъдат запазени границите на страната от началото на Втората световна война. От българска страна е отправено искането да бъдат прекратени бомбардировките над страната до пристигането в Анкара на официална българска мисия, упълномощена да преговаря със съюзниците от антихитлеристката коалиция по въпроса за излизането на България от войната. Рузвелт се обръща с предложение към Чърчил да бъдат прекратени бомбардировките над България. В своята ответна телеграма Чърчил пише: "След като лекарството е свършило толкова добра работа, нека да продължат да получават допълнителни дози от него."...

В едно свое послание до А. Идън от 4 май 1944 г. Чърчил дава пълен израз на своите мисли и тревоги: "Големите проблеми между нас и съветското правителство се развиват в Италия, в Румъния, в България, в Югославия и преди всичко... в Гърция. Готови ли сме да се примирим с комунизирането на Балканите, а може би и на Италия?... Ако нашето заключение е, че трябва да окажем съпротива на комунистическото проникване и нашествие, то ние следва да заявим това съвсем ясно." Същия ден, 4 май 1944 г., получателят на тревожното откровение А. Идън поканва във Форин офис посланика на СССР в Лондон Ф. Гусев, пред когото изразява своята загриженост от възможността да настъпи "объркана и неясна ситуация" при срещата между въоръжените сили на СССР и Великобритания в района на Балканите. Съветският съюз да признае приоритета на Великобритания при решаването на всеки проблем от военен характер, който би възникнал в Гърция, срещу което Великобритания поема подобен ангажимент по отношение на действията на Съветската армия на румънска територия...

На 18 май се провежда нова среща Идън - Гусев, по време на която ръководителят на британската дипломация е информиран, че съветското правителство би желало да бъде запознато с позицията на американското правителство по повдигнатия от правителството на Великобритания въпрос, и че не е склонно да се ангажира с каквото и да е споразумение с Лондон по какъвто и да било спорен проблем, без знанието и съгласието на третия съюзник...

Отговорът на Рузвелт пристига едва на 8 юни 1944 г. и представлява най-суровото послание, получено от Чърчил от страна на американския президент за периода на цялата им дълга и изобилна кореспонденция: "...Малко съм обезпокоен, подобна е и позицията на държавния департамент. Считам, че трябва искрено да Ви заявя, че ние бяхме засегнати от факта, че вашите хора ни уведомиха по този въпрос само след като той бе повдигнат от руснаците, а те настояваха да получат нашето съгласие - вашият Форин офис очевидно почувства неудобство и сега се опитва да ни обясни, че предложението е възникнало като "случайна забележка", превърната от съветското правителство във формално предложение. Надявам се, че подобни въпроси няма да бъдат третирани по подобен начин за в бъдеще"...

Единственият резултат от тази твърде разнообразна атака е съгласието на Рузвелт да приеме временна англосъветска договореност в района на Балканите за срок от три месеца и изключително по военни проблеми... 

Пристигането в Италия и разговорите с Александър не отклоняват вниманието на Чърчил от Балканите. Той решава да използва възможността да се срещне с главнокомандуващия народноосвободителната армия на Югославия маршал Тито. Преговорите между Чърчил и Тито се провеждат на 12 и 13 август в Неапол... Засегнат е и въпросът за балканската федерация (на който Чърчил получава отговор, че ръководството на югославската съпротива има за цел за изграждането на югославска, а не балканска федерация)...

Друга важна негова (на Чърчил - бел. Хр.Г.) цел е изтеглянето на българските войски от Беломорска Тракия. Положението в северната част на Гърция е особено тревожно и за англичаните, и за гръцкото емигрантско правителство, защото след деветосептемврийската промяна в България властта там преминава в ръцете на създадените в българските военни части отечественофронтовски комитети и на партизаните от ЕАМ. При тази ситуация за Чърчил е необходимо час по-скоро българската армия да напусне пределите на Гърция и установяването на ефикасен контрол над спомената територия от въоръжените сили на емигрантското правителство.

При така създадената обстановка британският лидер вижда изход само в "процентното" си предложение, смисълът на което по наше мнение не се свежда до "предаването" на Румъния и България на Сталин, според най-разпространеното на Запад тълкуване (по простата причина, че двете страни не се намират в ръцете на Чърчил). По скоро тези проценти очертават отказ на Великобритания от бъдещи враждебни спрямо СССР действия в споменатите две страни (като подкрепа на антикомунистически сили в тях), срещу което Чърчил очаква да му бъде предоставена свобода на действие в Гърция. 

Интересна е моралната страна на въпроса, пречупена през призмата на Чърчил. Според него, в дадената ситуация Румъния и България трябва да бъдат "наказани и пожертвани", докато Гърция заслужава да бъде спасена, защото през съдбоносния час на избора, настъпил на Балканите през ранния период на войната, Гърция застава до Великобритания, докато другите две държави преминават на страната на нейния враг...

Особено силна е негативната емоция на Чърчил и към българския народ, който... не е в състояние да предложи на световната история нищо друго, освен "посредствени политици, които през всяка нова генерация го водят към нови и нови провали." Следователно, логично е подобни народи да бъдат наказвани, като преминат в сферата на влияние на държава, която Чърчил също ненавижда...

В действителност, колкото и грубо да звучи на пръв поглед, Чърчил споделя едно от основните схващания на злия си враг Адолф Хитлер, по-точно вярата в естественото неравенство между хората и народите. Както отделните индивиди могат да намерят мястото си в една от двете основни категории - елит от духовни аристократи, изпълняващ функцията на локомотив на световната история, и безлична маса, изпълняваща разпоредбите на този елит, така и различните народи се отличават един от друг с НЕЕДНАКВА тежест върху везните на историята.

Срещата в Техеран, 1943 г. 

Иван Мартинов, "Нестригани спомени", изд. на ОФ, 1986 г.

Два на нула за българите 

Утешава ме и ме успокоява един факт, за който много се изкушавам да разкажа на края на моите нестригани спомени.

Всъщност този факт ми го беше разказал покойният Петър Григоров, един от секретарите на Георги Димитров, и аз ви го предавам така, както съм го чул лично от него.

След сключване на примирието, по време на заседанията около кръглата маса в Париж, преговорите се водили много бавно и с големи затруднения от страна на съюзниците, преди всичко на англичаните. Уинстън Чърчил бил непримирим противник на нашата страна и отричал каквото и да е участие на нашия народ в борбата против фашизма, та дори и приноса ни във войната. Но съветската делегация упорито ни защитавала. Спомням си добре по онова време думите на Вячеслав Молотов: "Нека българите бъдат спокойни, техните граници ще останат такива, каквито са заварени от мирната конференция."

По време на почивките Петър Григоров случайно попаднал в една група с мистър Чърчил, който с вдигната чаша уиски, за да се чукне с Молотов, казал между другото с подигравка:

- Хм, българите ли? Че каква нация са те, щом още си честитят банята!

Всички се смутили от тази дръзка откровеност и настанало неловко мълчание. Молотов дори се изчервил от яд. А нашите представители така се объркали, че не могли с нищо да му възразят. Но в групата бил попаднал един от преводачите на нашата делегация. Засегнат и с накърнено национално достойнство, той се обърнал към Чърчил:

- Да, сър - казал той много учтиво и с усмивка, - вярно е, че ние, българите, си честитим банята, но вие пък си честитите, когато спите с жените си!

Никой не очаквал такъв отговор и всички били изненадани... Чърчил се изчервил и пълното му, с отпуснати бузи лице за миг се помрачило, но в следващия миг той извадил пурата от устата си, засмял се гръмко и, като се раздрусал от смях, казал весело:

- Два на нула за българите. Приемам предложението и ще подпиша.

След това разговорите тръгнали по-леко, и, както знаем, конференцията завърши с успех. Мирът бе сключен.