В ритъма на ексцентричното, или символиката на необичайните танци
Сакралните послания на някои движения, изпълнявани с музикален съпровод, не само излизат извън географските граници, но и преодоляват преградите между хората
/ брой: 82
Светът отбелязва Международен ден на танца на 29 април. Празникът, посветен на всички стилове на движение в ритъма на музиката, се чества вече 35 години. Началото е дадено с решение на ЮНЕСКО през 1982-ра, а самата дата е свързана с рождения ден на френския балетмайстор Жан-Жорж Новер (29 април 1727 - 19 октомври 1810), който остава в историята като един от най-големите реформатори и теоретици на хореографското изкуство. Основната идея на празника е да се фокусира вниманието на хората върху всички направления в танца като единна форма на изкуството.
Сред впечатляващите прояви, разкриващи културата на дадена страна, са именно някои традиции, свързани с най-разбираемия от всички езици - езика на движението в ритъма на музика. Често обаче определени танци се възприемат като много екзотични. Добре е обаче да надникнем отвъд видимото и да разберем нещо повече и за тяхната символика.
Популярният в Перу танц с ножици не се преподава в нито една школа. Онези, които искат да учудват публиката с мистичната техника на движение, съпроводена само от звуците на цигулка и арфа, трябва да отговарят на няколко условия. Най-напред е добре да са родени в Андите, заобиколени от вдъхновяваща вековна природа, и от малки да наблюдават как танцуват с ножици латиноамериканските роднини и приятели. В столицата на страната Лима всяка година се провеждат своеобразни надпревари между артисти, посветени в това мистично изкуство на движението с небезопасен предмет в ръка. Танцьорите обикновено са облечени в ярки костюми, украсени със златни ширити и малки огледалца. Изпълненията им всъщност са символ на съпротивата спрямо испанските завоеватели. Според местна легенда индианците се обърнали към висшите сили с молба за помощ, пеейки и танцувайки с ножици толкова силно, че един от духовете най-после им обърнал внимание и слязъл на земята. Но по този начин не само се оказал във водовъртежа на случващото се, но и се вселил в тялото на един от участниците в мистичната сбирка. Любопитно е също, че изпълнителите на този магичен танц се смятат за посредници между боговете на Андите и обикновените смъртни, обладани от дявола при насаждането на католицизма. И никакви жестоки преследвания и наказания не са могли да унищожат многовековната традиция на завладените от ритъма на ножиците.
Невероятният танц "Хилядоръката Гуанин", за който са характерни изключително плавни и синхронни движения, всъщност е прекрасна демонстрация за хармонична симбиоза между традиционна китайска хореография и будистка митология. Спектакълът покорява света през 2004 г. по време на церемонията по закриването на Олимпийските игри в Атина. Представлението често се включва и в празнични телевизионни програми и важни чествания. Танцът се е превърнал във въплъщение на идеята за взаимопомощ. А изпълнителките му обясняват успеха на въздействието си върху публиката с безкрайните репетиции и дългата подготовка. Но зрителите продължават да недоумяват: има ли все пак някаква магия? Статуи на Гуанин може да се видят в много будистки храмове и манастири. Почитателите на Майката на милосърдието, както наричат тази състрадателна спасителка на нуждаещите се, са убедени в божествената й сила. Вярващите предават от поколение на поколение легендата, че веднъж просветителката и застъпницата на бедните се заклела да не намери покой, докато всички хора по света не бъдат избавени от страданията. И понеже се протягала към изпадналите в беда, Буда я дарил с хиляда ръце. А очите на дланите й означават, че всеки сиромах няма да остане незабелязан и ще получи помощ.
С леката ръка на германския художник и музикант с руски произход Валтер Шпис от древен ритуал на изпадащите в транс балийци танцът кечак се е превърнал в автентично представление. Познат е днес почти в цял свят благодарение на мащабни тематични гастроли, организирани през 30-те години на миналия век. В основата на спектакъла, наречен "Песен на Рамаяна", е залегнала история от индийския епос: сражение между принца Рама, на когото помага "маймунската армия", и злия демон Равана, откраднал жената на принц Ситу. Само гостите на Бали днес имат уникалната възможност да се насладят на това колоритно представление край храма Пура Лухур. Десетки мъже, облечени в карирани парео, се подреждат, седнали в концентрични кръгове и ритмично повтаряйки "чак-чак-чак", се поклащат в различни посоки, тръскат длани и размахат ръце, изпадайки в дълбок транс. Някои чужденци категорично не харесват този танц. Други пък не могат да се преборят с възникналото незнайно откъде непреодолимо желание да направят същото и се опитват да повтарят движенията на танцьорите в съпровод на мъжки хор. Трябва да се отбележи, че изпълнителите на кечак не са професионалисти, а обикновени местни жители и помощници в храма.
Веднъж известният поет и проповедник на суфизма Джелаладин Руми се разхождал по пазара и чул звука на удрящи се малки чукове. Подчинявайки се на ритъма, изтъкнатият почитател на мистично-аскетичното течение в исляма изпаднал в транс и започнал да се върти с вдигнати нагоре ръце. Именно така според легендата се появява едно от най-завладяващите зрелища в света - танцът на дервишите. Смята се, че изпълнителите му извършват физически активна медитация. Обикновено те са аскети, монаси или просто бедни мюсюлмани, които благодарение на въртеливите движения на тялото си изпадат в религиозен екстаз в опит да се доближат до божественото начало. В съвременна Турция представянето на този танц все повече прилича на атрактивен спектакъл и събира многобройна публика.
Смелата девойка Гулаби Сапера, завладяващо изпълняваща танца калбелия на панаира на камилите в индийския град Пушкара, привлича вниманието на министъра на туризма. И много скоро започва да представя изкуството си на различни големи тържества и фестивали в цялата страна. Не след дълго традиционният танц на номадското племе на змиеукротителите получава световна известност. Обаче членовете на клана недоволстват, че калбелия стига до сцената и се представя пред непознати. Дълги години племето си изкарва хляба именно благодарение на този танц, чието предназначение било да лекува змийски ухапвания, да избавя домовете от нежелани пълзящи гости и изцяло да подчинява студенокръвните влечуги на човешката воля.
Изпълнителките на калбелия се обличат в черни костюми, украсени с мъниста, ленти и малки огледала. Танцувайки, те създават впечатлението, че се състезават. Първоначалният ритъм се задава с тропане на крака, след това темповете на музиката се подхващат от пунга (индийски кларинет, направен от тиква) и постепенно нарастват. Бързото въртене, акробатичните елементи и невероятната "змийска" гъвкавост на танцьорките карат публика буквално да трепери.
И именно в това е магията на подобни необичайни движения - когато сакралната символика на древните традиции излиза не само извън географските граници, но и преодолява преградите между хората, позволявайки да се разбират на универсалния език на танца.
Танц с ножици
Хилядоръката Гуанин
Въртенето на дервишите
Калбелия
Кечак