Райчо Николов - единствената жертва на Съединението
В неофициални и официални руски документи, в това число - и чисто военни, се признава приносът на малкото българче за руската армия
/ брой: 191
Тодор ГИГОВ, о.з. полковник
Известната Кримска война между Русия и Турция през 1853 и 1856 г. избухва непосредствено след серия от многобройни селски въстания в Западна и Северозападна България и приключва без победител.
Но във вътрешността на българските земи и сред емиграцията в Цариград и Влашко настъпва поредното сериозно раздвижване с
очаквания и надежди за отхвърляне на робството.
Богатите българи в Букурещ формират своя политическа организация, известна като Епитропия. В Одеса се създава Одеското българско настоятелство. А през втората половина на 1853 г. Георги Раковски изгражда в Цариград крайно стегнато и дисциплинирано "Тайно общество" с ясно поставена цел да се мобилизират навсякъде българите в подкрепа на руските войски. Разраства се цяло движение за записване на доброволци и набиране на разузнавателни сведения за придвижването на турската армия, които отиват по предназначението си.
В летописа на Възрожденска България
тази война оставя изключително светла диря,
мащабна и с бойни формирования, и с един чутовен, невероятен подвиг на българчето Райчо Николов, което през средата на юни 1954 г. преплува с кратунки Дунава при Русе и съобщава на русите с потресаваща точност датата на подготвеното турско дебаркиране на румънския бряг - в нощта срещу 25 юни. Този подвиг е изумителна проява на едно невръстно момче, което по стечение на много тягостни обстоятелства напуска родния си дом в с. Райковци, Великотърновско, на 14-годишна възраст, и след много премеждия се установява в Русе в дома на заможен кожухар, в който живеят важни особи от щаба на турските сили. По-късно, вече в зряла възраст, в дневника си Райчо ще запише: "Наблюдавах от сутрин до вечер, внимателно подслушвах и всичко запомнях."
Ако този епизод от неговия несретен живот, протичащ в робска действителност, не беше се случил в средата на ХIХ век, когато съществуват възможности за документиране и пълно осветляване на историческия факт, със сигурност той би се възприемал като
красива легенда, разкрасявана от хорското въображение
през дългия наниз на противоречивите векове. Но не е измислица. А поразителен факт, смайващ човешкото съзнание със силата на смелостта, мъжеството и категоричната решимост да се поеме преднамерено толкова опасен риск и да се преплува огромната река с подръчни средства.
Турция започва Кримската война на 4 октомври 1853 г. с подкрепата на Англия, Франция и по-късно присъединилите се към тях Австрия и Сарадинското кралство. Първоначалните бойни действия се водят с доста променливи успехи и за двете воюващи страни.
На Кавказкия фронт талантливият пълководец адмирал Нахимов унищожава целия турски боен флот в пристанището на Синоп. Севастополската крепост пада след 11-месечна блокада на обединената съюзническа флотилия. На Балканския регион скромната по числен състав Дунавска армия е изправена под командването на генерал М.Д. Горчаков срещу 150-хилядна армия на Юмер паша. В резултат на дълго разузнаване, след частични неуспешни опити, той решава да форсира реката при Русе, да стъпи в Гюргево и да се яви в гръб на руската армия, дислоцирана срещу Силистра. При това - твърдо убеден в максимално постигнатата секретност и изненада. Но изненада нямаше. Силите му попаднаха на мощен отпор с масиран огън и непреодолима решимост на руските бойци да избият до един стъпилите на румънския бряг. На дъното на Дунав попаднаха стотици салове и лодки с храна, боеприпаси и хиляди убити и ранени.
Дали и доколко в случая са изиграли роля сведенията на българчето Райчо Николов, в турските източници не се говори нищо. Но в неофициални и официални руски документи, в това число и чисто военни, категорично се заявяват неочакваните и несравнимо ценни сведения, благодарение на които руската армия е имала възможност да се предислоцира от брега срещу Силистра на брега край Гюргево. Руското командване със сигурност е разполагало и с други данни, но и тези, постъпили от българчето, явно са потвърдили правилността на взетото навреме решение. Така или иначе историята потвърждава този чутовен подвиг.
В потвърждение на всичко, казано дотук, извънредно голямо любопитство се съдържа в една кратка дописка във в. "Стеауа Дунарии" (на български - "Дунавска зора"), издаван от М. Когълничеану в Кишинев. Видни румънски и български търговци, които масово се завръщат от Цариград, за да продължат мисията си в освободените Влашко и Молдова, разказвали, че в турската столица се носят слухове за несекващи терзания от страна на султан Абдул Меджид, който се заканвал да нанесе на Юмер паша по-тежка плесница от тази, която му нанесло едно гяурче в Русе. Дори нещо повече. Когато султанът разбрал на колко години е гяурчето, той до толкова се разстроил, че отменил празненство по повод рожден ден на сина си на същите години.
Нямам честта да зная дали султан Абдул Меджид е имал синове и колко на брой са били те. Допускам, че авторът на дописката се осланя на раздухвано людско въображение. Напълно възможно е той да е останал много огорчен, ако всичко му е докладвано, както се е случило. А бъдещият офицер от Българското опълчение и от новосъздаващата се българска войска по това време се учи във Втори кадетски корпус в Санкт-Петербург в среда от
дворянски синове и елитни преподаватели,
отнасящи се към него с дълбоко уважение и изключителни грижи. След Освобождението на страната от османско иго, той заема различни длъжности във войската в Източна Румелия. В деня на обявеното съединение на областта с Княжество България - 6 септември 1885 г., пада в Пловдив, подло пронизан от вражески куршум.
Така без време земята на разпокъсаното отечество приютява единствената жертва на Съединението.