Индианци в планините на България?

В началото на миналия век, и по-точно през 30-те години, във Великобритания и Германия се създават първите общества на хора, които следват традициите, начина на живот и изповядват ценностите на индианците. По-късно - в Чехия и Унгария, а най-късно у нас. Най-често първопричината са книгите на Джек Лондон, Карл Май, Майн Рид, комиксите, филмите с Гойко Митич и Пиер Брис, от които юношите преди време се увличаха.
След години, когато порастват, откриват други книги - исторически и може би по-достоверни. Така е и с нашите герои. Към 18-19-годишна възраст те разбират, че прочетеното и видяното не е особено точно, макар и създадено от големи писатели, режисьори, сценаристи, изиграно от добри актьори, вълнуващо и увлекателно. Започват да се събират, да правят лагери, исторически възстановки на бита (възстановяват цяла една епоха), да изработват традиционните за индианците лъкове, стрели, украшения. Разбират колко е трудно това, особено с едновремешните инструменти и технологии.
Затова събиранията им не могат да се нарекат почивка. Когато отидат в лагера, им трябва един час да се приспособят, а когато се приберат в града - няколко седмици, за да се върнат към всекидневието. За тях това приключение е откъсване от битовизмите, от отрицателните страни на съвременната цивилизация, които май никак не са малко.
Но да спазваш традициите на индианците излиза скъпо. Кожата, от която се правят гамашите, мокасините, ризите и зимните дрехи капоте, типитата (конусообразните домове, в които живеят) никак не е евтина. Последователите на индианските обичаи и начин на живот се лишават от нещо друго, за да имат всичко това. Те не са заможни, а богатите хора имат други ценности.
И като стана въпрос за ценности - какви са тези, към които се придържат нашите герои?
Преди всичко - природосъобразен начин на живот. Стремят се, освен това, да не унищожават природата, а да вземат от нея само каквото им е нужно, не повече. Отнасят се с огромна почит към нейната хармония и съвършенство. Въобще - стараят се да живеят, както някога са живели индианците и да пеят техните песни. Получават ги от свои приятели от САЩ, Мексико.
Следовници на индианците има, както споменахме, по цял свят. В Чехия възстановки на бита им се правят от 100 години насам. Нашите контактуват, обменят опит, знания с тях. У нас обществото "Орловия кръг" е единствено, а и в другите балкански страни почти няма. Тук всички са равни. Няма вождове като Седящия бик, Винету, Оцеола, Тлинг Тинех. Всички са приятели.
Нашите герои изучават старите технологии, всичко изработват сами: ножове и други предмети от бита, съдове за храна и течности, брадви, секири, отговарящи на епохата. В тази дейност участват всички членове на общността. А извън лагерите всеки от тях има професия - те са художници, занаятчии, лекари, психолози. Въобще - представители на почти всички професии. Най-младият от тях е на 30, а най-възрастният - на 50 години.
Всяка година по едно и също време - в средата на месец август, общество "Орловия кръг" прави дни на "отворените врати". Мненията са най-различни, има хора, които ги мислят за луди. А да се построи един индиански лагер, се изисква много труд, време, познания, отношение.
Как всъщност изглеждат тези лагери?
Разположени са на поляна в планината, всеки път на едно и също място. Както вече споменахме, хората от "Орловия кръг" живеят в типита. В старите времена те са се правели от бизонска кожа, сега - от брезент. В тях е много уютно, особено когато се запали огънят. Сухо, те пазят от сняг, дъжд, вятър.
Огнището е в средата. Около него са леглата. Те са изработени от летвички, постилат се с одеяла, кожи. Има и дървени сандъчета за багажа. Вътре са украсени по различен начин: с кожи, с традиционни предмети от бита на индианците. Входът е кръгъл. Отвън типитата понякога са едноцветни, понякога по-шарени, на върховете им може да има пера, конски опашки и други украшения.
Мъжете са нарисувани с бои, косите на повечето са сплетени на плитки, някои носят само кожени препаски като истинските индианци. Дамите също имат интересни костюми, пъстри дрехи, подобни на роби.
Когато са на лагер, нашите герои не ползват съвременните технологии. В лагера има ограден кът, където приготвят храната, разговарят, споделят преживявания, разказват за срещи с истински индианци... Като цяло площта на лагера не е голяма. А иначе членовете на "Орловия кръг" не правят съвсем всичко като индианците - не ловуват например, както някога, когато жените носели дърва, мъжете - месо.
Всеки член на общността има своя история за това как се е присъединил към "Орловия кръг", но те вероятно не са чак толкова различни помежду си. Стилян например се запознава с някои от групата през 1996 г. Пишат си писма, тогава на хартия. Постепенно се запознава с всички членове, влиза в тяхната среда. Някои от тях имат свои индиански имена, други - не. Те не се разкриват на външни хора. Произнасят се при определени ситуации, когато се извършват ритуалите. Някои членове на общността, както споменахме, се срещат с истински индианци в САЩ, ходят в музеи, където са представени битът, обичаите, културата им.
Трудно ли е да комбинират спазването на индианските традиции с другите си задължения - та лагерите продължават най-много десет дни. Повечето участват в тях със съпрузите, съпругите и децата си. Не е толкова трудно лагеруването да се съчетае с професиите им. На тези, които имат артистични занятия, преживяното се отразява много добре. Художниците, например, рисуват в лагера, занаятчиите изработват съответните предмети. Как обаче хората разбират за "Орловия кръг", как се присъединяват нови членове?
Има сайт и така се включват новите членове. В по-цивилизованите, по-напредналите, с по-друга култура и манталитет държави не ги мислят за странни. Дори им е интересно. Смятат подражанието за ценно, въпреки че няма практическо приложение, съзнават, че това е част от световната история.
Във всекидневието на "Орловия кръг" присъстват и забавни случки. Наоколо има мечки. Случвало се е да влизат в лагера и да ровят в изхвърлените отпадъци - може би от любопитство, а може би в търсене на храна. Понякога идват туристи. Мислят, че нашите герои живеят постоянно в лагера. Веднъж един попитал: "От колко време сте тук?" Мислел, че живеят постоянно на това място. Този, към когото бил отправен въпросът, решил, че го питат от колко време правят лагерите и отговорил: "От двадесет години." Последвал въпрос: "И през зимата ли?"
И като стана дума за зима, лагери се правят и през зимата, но с по-малко хора и участниците не са с традиционните индиански облекла. Вън може да е минус 10-15 градуса. Вътре (в типито) спокойно се стои по тениска. Когато изгасне огънят, става студено, но се завиват с одеяла и се стоплят...
И така... ясно е, че от една среща не можем да опознаем другия или другите - различните. Нека поне се опитаме да вникнем в ценностите и нормите, които спазват. По този начин ние, останалите, ще престанем да ги наричаме "инфантилни", "луди", "странни". Живеем в ХХІ век, време е да приемаме всеки и всички такива, каквито са.


Огън в типито - романтика и очарование

Български индианци

За тях природата е свещена


В обществото "Орловия кръг" всички са равни