Една одисея, започнала с политика и продължила с любов

След освобождението от турско робство България строи върху руините на османската феодална система основите на модерния стопански просперитет. Пред нея стоят многобройни трудности в устройването й като съвременна държава. По това време у нас идват, за да помагат много чехи, австрийци, руснаци, но също и хървати, и унгарци, защото няма специалисти в почти никоя област. Някои остават да живеят в България. А думата ни тук е по-специално за унгарците.


През март 1889 г. в София е образувано австро-унгарско дружество за поданиците на империята в Княжество България. Години по-късно - към края на 1989-а, се създава "Софийско унгарско дружество". Известна по това време е фабриката за железарски стоки на Шедеви. Голяма част от унгарците се насочват по Дунав към Русе. Всички в града знаят аптеката на Силаги - на главната улица. Унгарски колонии има и в Шумен, и във Варна. Последната се оформя по време на идването на Лайош Кошут.
Сред унгарците, които дават значителен принос към българската култура, заслужава да бъдат споменати: Ирен Опеленц-Миятева - съпруга на проф. доктор Петър Миятев, историк и турколог; Гизела Шоршич - преводачка на унгарска художествена литература, превеждала е и филми; проф. Марта Бур - идва у нас през 60-те години на миналия век, историчка, завършила Софийския университет.

Прием в Будапеща (1973 г.) по случай конгреса на преводачите-унгаристи. Отдясно наляво: Нино Николов, Катя Каменова, Золтан Кирай

А иначе - настоящата история се случва във време, доста по-отдалечено от това, за което става дума в началото. Стефан Саблев (побългарен вариант на унгарското му име Ищван Сабльо) е роден в град Модош, област Бачка. Майка му - Етел, е унгарка, а баща му - банатски българин. Ищван - Стефан, е най-голямото от седемте деца. През 1937 г. по-малкият му брат Янош (втори по възраст) напуска родината по политически причини. Установява се в България - в град Оряхово. Работи като строителен техник.
Три години по-късно, преследван от югославските власти, в България идва Ищван с дъщеря си Катя (съпругата му е починала). Установява се, естествено, при брат си в Оряхово. Катя учи две години в местната гимназия. В интерес на истината първите й впечатления от България не са особено бляскави. Общата култура на унгарците по това време е по-висока, но това не я учудва чак толкова. Унгарците били и материално по-богати.
Момичето изпитвало умерена носталгия. Разликата между България и Титова Югославия по това време не е много голяма (тогава родният й край по силата на Парижкия мирен договор попада в Югославия).
По-късно Катя често пътувала до Унгария, а и в София имало клуб "Шандор Петьофи", където унгарците се събирали. През 1942 г. обаче бащата и дъщерята напускат България. Същата есен заживяват в Нови Сад. По-късно се местят в Будапеща. Там остават до пролетта на 1945 г. и преживяват войната в пълния й "блясък". Обсадата, бомбардировките... След около две години и половина двамата се връщат в Нови Сад.
В началото на февруари 1946 г. Катя - този път без баща си, идва да посети чичо си Янош. Той вече е български гражданин, женен за българка и се е преместил да живее в Казанлък. Брат му Ищван се завръща през 1966 г., за да остане завинаги. Двамата братя са погребани на наша земя.
След това Катя отива в София, където е ученическата й любов от гимназията Радосвет Каменов. Във времето преди тази среща те са загубили контакт - през 1942 г. младият мъж попада в концлагер. Катя обаче остава и през март двамата се женят в София, където тя живее до смъртта си. Радосвет Каменов е член на БКП. Участва в събитията около 9 септември 1944 г. По-късно завършва икономика и история, работи във външнотърговски организации.
Преди второто си идване в България Катя вече знае доста неща за страната. Владее добре български език. През 1950-а се записва да следва в театралната академия - днешната НАТФИЗ, специалност актьорско майсторство. След завършването си е назначена на работа в театър "Трудов фронт" (днешен "Малък градски театър зад канала"). До 1962 г. е актриса в него, но той е закрит. Тогава тя започва да превежда унгарска художествена литература.
Първият роман, който превежда, е "Копиеносци" от Андраш Беркеш - много популярен писател в Унгария. Превежда и една негова пиеса, която е поставена в Театъра на Българската армия. Тогава двамата не се познават. Първата им среща става по-късно. След време Катя вече е преводачка в Унгарския културен институт и работи там до пенсионирането си. Почти 25 години е член на Съюза на българските преводачи.
Като преводач е популярна и във втората си родина България, и в Унгария. Често пътува дотам със семейството си, роднините й често идват в нашата страна. Покрай работата си в театъра и като преводачка е близка с поета Ласло Наги и съпругата му Маргит, с Андраш Шютю, с литературния критик проф. Чавдар Добрев, с българските поети Нино Николов, Невена Стефанова, с преводачката Гизела Шоршич. Сред актьорите - със Стойчо Мазгалов, Катя Зехирева, Юрий Яковлев, Катя Попова, Петър Слабаков, Любомир Кабакчиев.
Превела е десетина пиеси от популярни унгарски писатели, които са поставени в различни български театри. През 1986 г. е наградена с орден "Кирил и Методий" - I степен. Носителка е и на унгарски орден за принос към унгарската култура и представянето й в България.
Извън работата - в семейството, Катя привнася унгарската кухня, тя готви много хубаво. Унгарски ястия се правят най-вече по празници. Имала обаче затруднения - не всички продукти, необходими за приготвянето им, могат да бъдат намерени в България. Изисквала синът й Петър да говори унгарски език у дома. Нещо повече - докато не научело поредния урок по езика, момчето нямало право  да отиде да играе с другите деца.
 Бащата на Катя - Ищван Сабльо, бил много добър кулинар, тя навярно е наследила готварските си умения именно от него. Той донася на внука си първия учебник по унгарски. Катя държала на точността, реда, чистотата на дома. И тя, и съпругът й - Радосвет Каменов, обичали европейския стил в посрещането на гости.
Всички роднини на Катя по бащина линия остават в Югославия. Тя поддържала връзка с тях чрез писма. Води кореспонденция най-вече с баща си и леля си. По характер Катя е весел, отворен човек, широко скроена. Нейният син не помни някога да се е карала с някого. Никога никого не е мразила. Не обичала да е "поставена в ъгъла", обичала да се смее, да се забавлява. Любителка била на вицовете. Харесвала излетите на Витоша, също киното и театъра.
Като майка не била строга, но и не оставяла сина си на самотек, помагала му с уроците, държала да знае унгарски език, да следва в Унгария. По-късно била много щастлива, че има внук. Гледала го, макар че живял известно време в Братислава и Будапеща с родителите си. Двете семейства - младото и по-възрастното, неведнъж си гостуват взаимно през този период. Да разказва на сина, снахата и внука за детството си, за живота преди идването в България Катя няма време. Като всеки човек на изкуството тя живее забързано, динамично. Най-вероятно обаче е носела спомена някъде дълбоко в сърцето...
 Редно е да се отдаде внимание и на по-младите, по-съвременни разклонения на българо-унгарската фамилия Саблеви. Синът на Катя - Петър Каменов, завършва нова и най-нова европейска и балканска история в Унгария. Негови преподаватели са най-известните унгарски историци с европейска значимост - проф. Ищван Диосеги (бил е и декан на Историческия факултет), проф. Мария Ормош, проф. Емил Палоташ. Петър Каменов работи тридесет години в Националния исторически музей. Изследва и проучва българо-унгарските отношения за периода 1878-1918 г. (времето на съществуването на Австро-унгарската империя). Автор е на монографии, много научни публикации. Сега е главен асистент - преподавател в Унгарската катедра в Софийския университет. Има син и внук. Синът му - Петър, работи в Братислава като търговски мениджър.
Братовчедът на Петър Каменов - Стефан Саблев, е оперен певец. Сестрата на Стефан - Марта, е работила в Казанлък и Стара Загора като преподавателка по народни танци. Сега живее в САЩ.
Така следва своя ход, но не приключва дотук, една човешка история, започнала с политика и продължила с любов.