Интервю
Петър Анастасов:
Бедността на народа ни е унизителна
Човечеството с неразумно нехайство крачи назад към своето минало, казва известният поет и драматург
/ брой: 32
Петър Анастасов е роден на 27 октомври 1942 г. в с. Марково, Пловдивско. Завършил е българска филология в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Специализира журналистика в Москва. Бил е директор на издателство "Христо Г. Данов", работил е като драматург в Кюстендилския драматичен театър, главен редактор на издателство "Христо Ботев" и директор на издателство "Български писател". В момента е главен редактор на издателство "Светулка44 АТЕНЕЙ". Дебютира в поезията през 1967 г. По негови сценарии са заснети телевизионните филми "Малка промяна в звездите", "Командировка за спомен" и "Оттатък ставаш невидим". Сценарист е и на дванадесетсерийния телевизионен филм "Църква за вълци". Носител е на Националната награда за поезия "Пеньо Пенев", на Наградата на СБП за поезия за книгата си "Както те обичам" и на наградата "Николай Лилиев" за цялостно поетично творчество.
"Ние никога не сме били толкова агресивни и алчни"
- Един литературен критик те определя като "поет на опияняващото чувство за взаимност". Съгласен ли си с това определение?
- Винаги съм се отнасял с респект и дълбоко уважение към литературната критика и не бих си позволил да оспорвам цитираното от тебе мнение. То е позитивно, толерантно и ме ласкае, защо да крия? Но сигурно ще ми повярваш, ако ти кажа, че никога досега не съм сядал над белия лист с мисълта да напиша едно стихотворение за моето "опияняващо чувство за взаимност." Все пак писането на поезия и писането за поезия са различни неща.
- На какви чувства си подвластен като гледаш онова, което се случва днес в страната ни и в света?
- Първо за света. Полудял е. Нетърпимост. Ненавист. Класически бастиони на високомерието и самодоволната недосегаемост (Франция и Германия) се тресат от наказателните акции на фанатични атентатори и емигрантски тълпи с разюздани инстинкти. Километрични огради по граничните линии. Преди няколко десетилетия прочетох в "Литературен фронт" стихотворение, в което един китайски поет споделяше мечтата си: "Границите между държавите ще бъдат граници между градини". Човечеството с неразумно нехайство крачи назад към своето минало. Страх ме е, че това е необратимо. Какво се случва у нас? Ние никога не сме били толкова агресивни и алчни, че да сме заровили в чужди души семето на отмъщението. Освен това сме прекалено бедни, за да бъдем посещавани от мигранти, които търсят богатство. И най-бедните от тези, на които се налага да минат през България на път към западноевропейската си мечта, са по-богати от българите.
- Какво от днешния ден на България те тревожи най-много?
- Бедността. Писал съм няколко пъти за нея, но това не направи впечатление на никого. Бедността на огромна част от българския народ е унизителна не само за българина, но и въобще за човешкия род. Тая бедност акумулира в себе си непростимия грях на българската политическа класа (на цялата палитра от цветове, които са дефилирали от 10 ноември до днес като водачи на така наречения преход). Няма невинни. Червеното, което обичам и на което съм безпаметно верен, също не спря стихията на присвояването. То също не пожела да лимитира един приличен и поносим стандарт на живот. Днес българите са на едно от последните места в световната класация и тяхното съществувание, обидно и жалко, се гърчи долу под хуманитарния праг. Удивлява ме неоправданото с нищо самочувствие на нашите държавни мъже, които злорадстват самодоволно, като осмиват условното затъване на Гърция, която била изправена пред фалит. Може и да затъва пустата му Гърция, но нейните управници с героични усилия успяват да поддържат един европейски стандарт и за най-бедните. Вижте им пенсиите, вижте им минималните заплати и сами преценете как живее обикновеният грък в сравнение с обикновения българин. Искам да го кажа открито и честно. Предпочитам да живея в сриващата се в преизподнята Гърция, отколкото в "земния рай" на "просперираща" България.
- В едно свое интервю твърдиш, че "блатото е повсеместно". В блато или клоака е затънало обществото ни?
- Нещата са толкова неприродни и ненормални, че според мене България е затънала в клоака.
- Някои винят българина в неговото примирение и търпение. Това ли е проблемът на проблемите за днешното състояние на държавата и страната ни?
- Не съм аз този, който ще призове своя народ към неподчинение, към партизанлък или към революция. Не съм народен водач. Аз съм един от народа, както го е казал големият български поет Пеньо Пенев. Но не мога да премълча, че в момента моят народ пропуска шанса да бъде орел, а предпочита да бъде прилеп. И се моля да ми прости това нелицеприятно сравнение, преди да си тръгна от тоя свят.
- В кого е вината - в домораслите ни "демократи" или в "късогледите европейски ликвидатори"?
- Прав си за домораслите демократи. Една от драмите на българския преход е в това, че го започнаха, продължиха и докараха до "под крушата" набедени, самопровъзгласили се, неистински демократи. Спомняш си кръглата маса, нали? От едната страна - червени, от другата страна - сини, и нито един демократ. Момент! Петър Дертлиев! Може да звучи кощунствено, но когато чух, че той очаква всички комунисти да се влеят в неговата партия, аз изпитах тъжно разочарование. Не ми харесва така всички на едно място. Беше ми познато. Една партия, един народ, един вожд. Видя я след това каква се завъртя. Та до днес. Колкото до "късогледите европейски ликвидатори", ще си позволя да направя една уговорка. Те се оказаха не толкова "късогледи", защото много добре се ориентираха в ситуацията, много професионално подушиха послушковците в родния елит и плъзнаха пипалата си по всички видими и невидими апетитни рубежи на българската действителност. Прецениха, че българското земеделие и българската промишленост трябва да бъдат унищожени и те бяха унищожени. Прецениха, че българското злато трябва да отпътува и то отпътува. Прецениха, че българската атомна енергетика трябва да бъде закрита и тя беше закрита. Прецениха, че българската култура трябва да се префасонира. И я префасонираха. Като финансираха мощно в нейните ерзац-варианти.
Да не би да не се знаят имената на изпълнителите? Знаят се. Но какво от това? Те дефилират и до днес. А европейските комисари и всякакви емисари не знаят ли как живеят българите? Не виждат ли? Много неща изгуби България през годините на злощастния преход. Много рани й бяха нанесени. Но най-страшната рана, която нанесоха върху историческата й гордост и националното й самочувствие, беше продажбата на нейния национален суверенитет.
- Кой ограби България?
- Не вярвам да е някаква мистериозна тайна. Но не съм сигурен, че съществува добра воля тази тайна да бъде разкрита. Причините? "Гарван гарвану око не вади!"
- Идват ли лешоядите?
- Това стихотворение, което анонсираш, е написано през 2001 г., когато в България станаха няколко шокиращи знакови убийства.
"Лешоядите идат. Връхлита ме страх
и с жест първобитен сълзата си бърша.
Наоколо - мъст, омерзение, крах...
Лешоядите идат, подушили мърша..."
Оттогава до днес лешоядите не са напускали българското небе и няма пауза за страховете ни. А вече второ десетилетие живеем в 21 век.
- Как ти се струва, 20 години по-късно не надминахме ли "новите Гераци" от пиесата ти "Църква за вълци"?
- Новото, което се случи в българското общество 20 години след премиерата на "Църква за вълци", е крахът на илюзиите, че обикновеният българин, може да се домогне до благините на така наречената демокрация. Преживял трагично разочарование от безуспешния опит да спечели едно състезание по правилата на беззаконието и родовата нетърпимост, героят за броени дни се превръща в жертва на един модерен социален остракизъм, в отрепка на едно лишено от елементарен човешки суверенитет съсловие. Този финал бележи началото на развихрилия се капитализъм, когато богатите започват да стават все по-богати, а бедните - все по-бедни. Наистина надминахме "Гераците" от "Църква за вълци", но ако приемем, че конкретната църква е все още жива, представям си я вече довършена от благовидни смирени дарители, които са дали пари и за позлатен купол. Богатите не могат да си позволят да влизат в църкви-съборетини. Трагедията на българската вяра е, че богатите сложиха ръка върху нея. Мисля си с тъга и отчаяние за моята скромна, бедна и пресвята църква за вълци, която изгоря в огъня на несподелената любов. Няма да бъде пресилено, ако кажа, че несподелената любов е една от прокобите на България.
- Не се ли развихриха още по-страшни собственически страсти, социални патологии и цинични демагогии?
- Неформалният български календар, който се пише от реалните събития в нашия живот, е доказателство, че това е така. Но медиите правят всичко възможно да разместват йерархията на тези събития. По този начин на преден план излизат шокиращите с патологичния си характер и извънсистемния си цинизъм личностни прояви, а онези, за които прокуратурата си затваря очите, остават невидими и за очите на обществото. Корупцията по високите етажи остава недосегаема за ръката на закона, сякаш над нея бди някакъв всесилен и всевластен покровител.
- Вярваш ли, че рано или късно ще можем да излезем "на светло"?
- В рамките на моя живот - не.
- Оптимист ли си или песимист за бъдещето на България?
- Песимист.
- Какво те отчайва от днешната българска действителност?
- Разривът с традиционни национални ценности и русофобията.
- А какво те обнадеждава?
- Любовта на жена ми, на синовете и внуците ми, и верността на приятелите ми.