България ще пребъде въпреки всичко

В първите дни на месец май 1994 г. имах шанса да се срещна за втори (и последен) път с Петър Увалиев покрай неговото старо познанство и сърдечно приятелство със Стефан Продев. "Увалиев си е дошъл и се е настанил в хотел "Рила". Иди да вземеш от него интервю и да ти даде нещо, което е написал за ДУМА." - ми поръча тогава главният редактор.
Добре - отивам "да взема интервюто на Увалиев" в "Рила" и докато "тече" нашият разговор в неговата хотелска стая, кой ли не му позвъни по телефона, за да си уговори среща и да му каже "Добре дошъл!"
Една от темите, към които се бях насочил, беше моделът на българската демокрация. По нея моят събеседник беше категоричен: "Не можеш да казваш на всичко "не". Отрицанието заради самото отрицание е ялово". Това интервю излезе още на другия ден в ДУМА с недвусмисленото заглавие: "Демокрацията по модела на Горно Бучино няма да ни изведе от тунела".
Покрай тази тема обаче се впуснахме във филофоски, екзистенциални и какви ли не още въпроси. Магнетофонната ми ролка толкова много "набъбна", че останаха отговорите на още едно интервю, което предлагам на читателите едва сега, по повод 100-годишнината на именития българин.
 

- Какво мислите за геополитиката като понятие, което напоследък става много модерно?
- Геополитиката е гадно нещо. Тя не зачита хората. Тя мисли за камъни и територии. Хората са вярвали и вярват, че може да има нещо съвсем различно извън контекста на геополитиката.
- Какво имате предвид?
- Имам предвид нашето отношение към миналото, към историята.
- Добре, какво трябва да бъде например нашето отношение към "фаталния" XVI век, за който историците смятат, че българската народност е преживяла своеобразен колапс; била е на границата на изчезването?
- Ние сме свикнали да пречупваме миналото, историята през себе си, през нашите съвременни виждания. Не е така. Вие споменахте XVI век. Когато говорите с чужденци, ще разберете, че за тях е строго определен "ценоразписът" на стойностите и съотношението на силите, което за нас е великолепна мъглявина.
Да вземем за пример принципа на държавното устройство в България по време на Средновековието. Тогава първородният син е военачалник, а по-малкият, за да не забие камата в гърба на батко си, го изпращат в манастир. Пък после, току-виж, стават и някакви "недоразумения" като тези например с Владимир-Расате по времето на княз Борис I. Имало е в българската история и такива случаи. Докато на Запад през това време Карл Велики (познат още като Шарлеман) е бил известен с огромния си инстинкт за култура,  душил като копой, независимо от това, че не е знаел да чете и да пише. Достатъчно е да отидете в музея в Аахен и да видите това с очите си.
- А какво мислите за историята като наука за общественото развитие?
- Спекулация е да превръщаме историята в повод за изпоубиване на нещастни хора в името на национални и други, социални идеали. Не може да си редим "баницата" с понятия за класа и раса. През XIX век Жозеф Артюр де Гобино пише своето есе "За неравенството на човешките раси", което обяснява Хитлер толкова, колкото дълбоката и погрешна вяра във всесилието на причинността. Подвежда ни първо Огюст Конт със своя позитивизъм, с твърдението, че ако знаем расата, момента и средата това е достатъчно да се ориентираме в проблема. После идва неговият имитатор Маркс, който се хваща в логичното величие на научното причинно следствие и формулира понятието класа. Можем ли в България да говорим за класи в аспекта на едно развито индустриално общество? По своя замисъл марксизмът е логично безупречен. Неговата логическа причинно-следствен конструкция отговаря на XIX  век. Но ако отречем тази причинност, ще видим, че всичко увисва във въздуха. Ще се окаже, че баницата е зелник, а не баница, както си мислим.
- Не споделям вашето мнение, но защо в България винаги е налице едно разминаване между личен и обществен интерес?
- Искате от мене нещо много мъдро. Ще се опитам да ви го кажа. Да вземем един най-обикновен български пример на така наречената социална подвижност. Примерно лицето Григор Василев се ражда в Трън. Той е неграмотен и трябва да се учи...
- При своето раждане всеки е "неграмотен", всеки е "табула раза", както казва Джон Лок, но това едва ли обяснява голямото разминаване.
- Е, добре, можем да вземем  друг пример - папа Йоан XXIII, със светското име Анджело Ронкали. Той се ражда в Бергамо, в Алпите, което по отношение на Италия е нещо, каквото е Трън за България. По някакъв начин това селянче Ронкали, подето от католическата църква, се развива и става папа. Значи възможно е в своя живот  един човек да получи звезден шанс, което се случва средно на 150-200 години. В България също така хората са имали шанс за подобно положително социално развитие. В началото на разговора дадох пример със себе си като внук на неграмотни хора по майчина линия. Но баба ми подтиква майка ми да учи и тя става учителка. Това учените определят като социална подвижност. 
Разбира се, в тази ситуация понякога се проявява и така наречената негативна мотивация на нереализирания човек. Да предположим, че дядо ми е бил комшия на Лазар Добрич, който е световен шампион на салто мортале. И ето, че постепенно на дядо ми започва да му тежи, че Лазар Добрич може да прави такива велики неща, а дядо не умее. Тогава той няма ли да е комплексиран? Ще е и още как. 
- Да, но днес се сблъскваме не само с комплексирани комшии, но и с комплексите на нашите политици, които подсилват конфликта между личен и обществен интерес. Свидетели сме не само на конфузни ситуации, но и на крещящо разминаване, насаждане на абсурдна търпимост спрямо грешките и недостатъците на управниците.
- Когато в обществото нещата са подредени социално и има съответната стратификация, всичко  е наред. Апропо в миналото ние сме имали тази подредба: чирак-калфа-майстор, но сме я забравили. Нашите комплекси произтичат от това, че всички искат веднага да станат майстори. Да вземем за пример Уста Кольо Фичето, който е тръгнал "от никъде", бил е отначало чирак, но накрая е станал голям майстор. Бедата е, че нереализираните хора, при всички обстоятелства, вярват че могат да бъдат като "комшията". Щом  комшията е диригент, тогава и аз мога да си размахвам ръцете; щом комшията е политик, значи и аз мога да стана политик. Да, но не.
- Може би при по-малките народи това разминаване е още по-изразително?
- Не, не при малките народи, а когато има или няма възможност за напредък, за социална реализация.
- Коя е все пак причината за проявлението на национални комплекси?
- Какво означава понятието "национален"? Аз през живота си не съм срещал "българин", срещал съм "българи". Това е някаква мисловна конструкция. Аз не знам какво означава и понятието "народ". Когато говорим за славянските езици, може би сърбите са най-честни. Те казват "породица" - т.е. род. Има обаче един друг момент - когато ние не регулираме генетичното, биологичното, народното, а вземаме националното за духовно. Тук вече опираме до съвместимостта на противоречията.
- А кои са нашите недостатъци и кои - нашите предимства като народ?
- Ако сега бях млад и имах зад гърба си някой меценат, който да ме издържа, сигурно бих се захванал именно с този въпрос. Според мене нашите качества са израснали от същия корен, от който са поникнали и недостатъците ни. В началото на нашия разговор споменах за социалната подвижност. Българите сме търпеливи, раболепни. Ако аз съм жътвар или орач в полето - търпението ми е едно. Ако съм чибукчия - т.е. раболепен, търпението ми ще е друго. При едни или други обстоятелства избуяват различни недостатъци.
- Какво най-вече ви учудва от политическия живот у нас?
- Най-вече ме озадачават думите "отлюспвам", "залюспвам", които са много показателни за отношенията между политиците и хората.
- Е, това е част от политическия лексикон, който е...
- Който е много показателен за атмосферата на обществените отношения в България.
- Как мислите - дали социализмът не "разглези" българите, не ги ли накара да разчитат повече на държавата, отколкото на себе си?
- Не, аз не мисля, че социализмът е навредил на българина, на неговата народопсихология. Ако аз вярвам на собствените си сили, че мога, сигурно ще завиждам по-малко на останалите хора, ще имам повече място и простор за реализация. Когато една страна е богата, има възможност за много грешки - лични грешки и грешки на управниците. Бедната страна не може да греши, тя няма право на сериозни грешки.
Ние трябва да приемем, че има такива веяния и влияния в световното развитие, които трябва да оползотворим за себе си. И в това няма нищо лошо. Нужна ни е не униформа на мисълта, а на "метеорологията". Трябва да усещаме какво е и какво ще бъде "времето". Преди малко валеше дъжд. Сега грее слънце. А утре и вдругиден - каквото дойде трябва да сме готови за него.
- Какво мислите за бъдещето на България?
- Явяват се тазлични повеи в света и ние много бързо ги поемаме, защото сме една мешавина. Аз дълбоко вярвам в българите.
Защо все пак съм убеден, че България ще пребъде? Защото ние сме намерили начина да съжителстваме, да не се трепем един друг и да се зачитаме. България винаги е намирала начина да съжителства, затова ще пребъде.


На пейката - в самота и размисъл за...България