Любомир Кючуков: ЕС трябва да бъде самостоятелен глобален фактор

През миналата седмица в София се проведе конференция на тема "Има ли ЕС потенциал да бъде самостоятелен играч". В нея взеха участие вицепрезидентът Илияна Йотова, бившите външни министри Кристиaн Вигенин и Ивайло Калфин, както и множество дипломати и експерти. По този повод разговаряхме с нейния организатор и директор на Института за икономика и международни отношения Любомир Кючуков.

"Ключовото за ЕС в момента е да осмисли собственото си бъдеще и то да го осмисли като съюз"

- Г-н Кючуков, как виждате бъдещето на Европейския съюз?

- Бъдещето на ЕС като глобален играч или собствено бъдещето на ЕС като Европейски съюз?

- Ами и двете всъщност, те са свързани.

- Бъдещето на самия съюз зависи от този дебат, който беше започнат, който е необходим, но който не беше довършен. Говоря за Бялата книга на Юнкер с вариантите за развитието на ЕС, която трябваше да стартира дебата и това беше необходимо. За съжаление дебатът беше приключен почти веднага след това, когато се събраха лидерите на четирите най-големи страни, и без да дефинират конкретно кой от всичките варианти те биха предпочели на практика, препотвърдиха статуквото, което води достатъчно еднозначно към Европа на различните скорости - нещо, което не е в интерес на самия ЕС. И тук големият проблем не е в това колко са скоростите. Те могат да бъдат две, могат да бъдат и много повече. Въпросът е в посоките - защото посоките са реално две: или към задълбочаване на интеграцията - с всичко, което това означава, или към връщане назад - към повече национална държава. Идеята за Европа на различните скорости има своята логика с оглед избягване на трусове и задълбочаване на центробежните сили, т.е. съхраняването единството на съюза сега, но това същевременно е опит да се тръгне едновременно и в двете посоки -  което за в бъдеще ще възпроизвежда днешните проблеми може би с още по-голяма сила. От гледна точка на това дали ЕС може да бъде глобален играч, аз бих казал: ЕС трябва да бъде глобален играч. При това - самостоятелен глобален фактор, адекватен на новия свят. И това не е просто клише. Когато говорим за многополюсен свят, това означава на първо място наличието на много и разнопосочни интереси. Второ - предполага отсъствието на хегемон. Независимо, че динамиката на икономическото развитие през последните десетилетия се премести към Азия, Европа разполага и с икономическия, и с политическия, и с военния потенциал, за да бъде един от водещите фактори в новия глобален свят. Извън това обаче са необходими поне две условия: първо, ЕС да съхрани своето единство и възможност за присъствие на международното поле като единен и самостоятелен субект; второ - да се еманципира политически.

- Може ли да стане това с по-федерализирана структура и възможна ли е такава предвид центробежните сили, които наблюдаваме на много места в съюза?

- Евентуално отиване към по-интегрирана, дори федерализирана структура безспорно би облекчило механизма на това единодействие на ЕС. Но посоката към федерализация в момента е трудно постижима и тя не среща подкрепа в европейските страни. По-скоро в момента тенденцията е обратната - страните се опитват повече да търсят защита в националните граници, в националното начало. И това, което наблюдаваме с Великобритания - това е само най-крайният израз на стремежа да се отграничиш от цялото. В една или друга степен това е валидно и за страни като Полша и Унгария, а от друга страна - и за старите страни членки. Аз дори твърдя, че докато Обединеното кралство иска да излезе от ЕС, то част от основателките на съюза искат да си тръгнат с ЕС - оформяйки едно високо интегрирано ядро и оставяйки другите в една по-широка и по-хлабава периферия. Центробежни, сепаратистки тенденции се наблюдават и на едно по-ниско ниво, вътре в редица страни от ЕС. И тук не става дума само за Каталуния, но също така и за Шотландия, за противоречията между двете общности в Белгия, за периодично появяващите се проблеми в Северна Италия и т.н. Така че от тази гледна точка ключовото за ЕС в момента е да осмисли собственото си бъдеще и то да го осмисли като съюз.

По отношение на външната политика този процес има своите специфични характеристики. ЕС често е обвиняван, че е муден, нерешителен, бездеен. Всичко това произтича от самата същност на ЕС като съюз на независими държави. Често се забравя, че ЕС има обща, но не и общностна външна политика. И разликата съвсем не е просто терминологична. Компетенциите в сферата на външната политика принадлежат изцяло на отделните страни членки като суверенни международни субекти. Общите европейски позиции се формират на базата на обсъждане и взаимно съгласие на всички все още 28 страни. От една страна, това действително понякога блокира взимането на съвместни решения и предприемането на конкретни външнополитически действия, но от друга външнополитическите позиции на Съюза след тяхното съгласуване имат много по-сериозна тежест, доколкото те са много по-балансирани и консенсусни и Дострите ъглиУ в националните позиции са изгладени във вътрешния дебат в рамките на ЕС. Затова и за ЕС се говори като за Дмека силаУ и той е най-ефективен на етапа, когато се търсят позитивни и консенсусни решения за даден международен конфликт.

Напоследък, включително и в идеите на фон дер Лайен за работата на новата Европейска комисия все по-активно присъства тезата (лансирана преди всичко от по-влиятелните държави) за необходимостта от промяната на принципа на взимане на решения по външнополитически въпроси Ц от консенсус той да се трансформира в квалифицирано мнозинство. Това, от една страна, означава, че никоя отделна страна няма да може да блокира самостоятелно дадено решение - каквито случаи се наблюдават напоследък. Това действително би направило ЕС по-реактивен и по-ефективен на международното поле. От друга страна обаче, това би принудило отделни държави да заемат външнополитически позиции в ущърб на своите национални интереси - и тук най-често се дава пример с непризнаването на Косово от пет държави-членки на ЕС, които при гласуване с болшинство в рамките на ЕС биха били принудени да преразгледат позицията си.

- Нека приемем, че го осмисли като съюз и ЕС може да има единен глас на световната сцена. Според Вас ще може ли да се пребори, защото де факто в момента ситуацията е такава, че той ще трябва да се конкурира и със САЩ, и с Китай, и дори в някаква степен и с Русия? И ако не, какво трябва да се направи, за да може да се стигне до там?

- Интересното в сегашната ситуация, когато говорим за многополюсен свят, е, че за разлика от двуполюсния свят, когато всичките противостояния бяха концентрирани по една и съща ос, между двата полюса: Съединени щати, НАТО, ЕС срещу Съветския съюз, Варшавски договор и т.н., сега ние имаме достатъчно видимо разслоение на основните противоречия. В сферата на икономиката и търговията основното противоборство в момента е САЩ - Китай. В областта на сигурността глобалната конфронтация минава по оста САЩ, респективно НАТО - Русия. В политически план основната динамика и новото в момента е развитието на отношенията от двете страни на Атлантика: САЩ - Европа. Съвсем не случайно САЩ са страна във всяко едно от тези противоречия. След кратката илюзия за еднополюсност самото развитие на нови глобални центрове по дефиниция предполага отсъствие на доминация. Иначе казано, САЩ постепенно ще се разделят с част от своето влияние. И това е дебат, който отдавна тече в политическите и научни среди в самите Съединени щати. От това как САЩ ще менажират собствената си трансформация  - от единствена в може би най-значимата, но все пак една от поне няколкото световни сили - ще зависи и стабилността на международните отношения през следващия период.

Точно тези тенденции позволяват да се говори за своеобразен процес на еманципация на Европа от Съединените щати. До голяма степен тя е подпомогната от действията на сегашната американска администрация (да не забравяме, че Тръмп дори "туитна": "ЕС е враг на САЩ"). По същественото обаче е, че това е закономерен процес, който тласка Европа да заеме своето собствено място, защото се очертават съвършено обективни противоречия между Съединените щати и Европа: в сферата на търговията, на външната политика, на сигурността, на климата и т.н. Тоест обективната логика на процесите в света тласка Европа да заеме своето си място. Доколко успешно тя ще го направи, това вече е въпрос на стабилността на самия Европейски съюз и неговото вътрешно реформиране, в крайна сметка - на неговото единство.