Сатиричните поеми на Валери Петров

В средата на 60-те години на XX век Валери Петров насочва своя поглед и към сатиричната поема. Вече набират скорост нравствените и социалните деформации в обществото и поетът със своя безпогрешен усет и интуиция улавя симптомите на нравствената ерозия, както и наченките на задаващата се социална криза. В продължение на повече от 20 години Валери Петров написа 14 сатирични поеми, които по-късно обедини под общия наслов "Взето на смях и догдето посмях" (1965-1987). За поета сатирата е скалпелът, с който художникът (а и мислещият човек въобще) прави дисекция на деформациите в обществото и в душата на индивида. Поеми като "Песничка за пазачите на фара", "Случка в асансьор", "Хождение по буквите", "Легенда за чертожника", "Балада за контраадмирала", "Поет и редактор", "История със знамена", "Изследване върху мезоните", "Репортаж за трите "Хаш", "Малкият страх", "Протокол от съдебно заседание", "Съобщение за изобретение", "Приказка за дяволите", "Японска история" обаче ни убеждават, че скалпелът на Валери Петров извършва своите операции с любов, състрадание, разбиране и нежност. Незлобивият хумор, елегантната пародия, меката и умилителна дори закачливост са характерни за критическите дисекции на поета. Навярно върху човека може да се въздейства по-добре и по-ефектно със състрадателен хумор, с разбираща усмивка, отколкото чрез убийствена ирония и сарказъм - сякаш ни внушава В. Петров. 

Четейки внимателно тези поеми, не може да не ни порази следната особеност. От една страна, откриваме пределна концентрация на сатиричното изобличение - най-отвратителни деформации в социалното битие, а и в душата на отделната личност са бичувани безжалостно от автора: бюрокрацията, кариеризмът, подлостта, нагаждачеството, конформизмът, глупостта, завистта, предателството и т.н. Изобличението е направено по блестящо неподражаем начин - с болезнена острота, с впечатляващо задълбочаване и "изследване" на характеристиките на споменатите социални деформации и аберации, с език, адекватен на самия език на пресъздаваните обекти. От друга страна, в картините, които рисува авторът, няма злоба. Има нравствено осъждане, но няма агресия, която убива. Ако приемем тези картини като графики, очевидно това не са графики, които ни отправят към среднощните кошмари на Франсиско Гоя. Пред нас са по-скоро не убийствени памфлети и филипики, а анекдотични зарисовки, симпатично морализуващи драски и шарки с молив, пастел и креда. Всъщност по-точно е да наречем тези поеми романтично-сатирични, защото при тях сатиричното изобличение е органично преплавено с романтичната визия, с невидимото, но постоянно присъстващо като подтекст убеждение на автора, че героите му (а и тяхното време) не са напълно подвластни на Злото, че за тях има нравствен Изход.

Сатиричните поеми, както и отделни стихотворения в циклите "...А другаде и с други двама" (1958-1964) или "Дъжд вали - слънце грее" (1965) показват Валери Петров като един от властелините на магията на римата. Няма в новата българска поезия друг автор, който така виртуозно да владее различните ритмични стъпки, така да си играе с римата, да ни поднася прости и съставни, сложни и почти непредвидими съчетания от думи и образи. Но виртуозното владеене на римата у Валери Петров има дълбок съдържателен смисъл. За него тя никога не е формалистичен, версификационен похват. А обратно - винаги има съдържателна натовареност и функции. Валери Петров е майстор, който умее да разгадава вътрешната архитектоника на думите, която се подчертава в тяхната игра. Поетът осветява неподозирани пластове от значения в отделната рима, сравнение, метафора. Забележително е, че неговата поезия е изпъстрена със синекдохи, литоти, хиперболи, анжамбмани, стилистични прескоци, които не са самоцелно търсени и създадени, а естествено произтичат от разгръщането на лирическото изображение. Ето например как любовно-възторженото чувство и екстазният трепет от докосването до любимото същество се изливат в адекватна художествена форма:

Едно докосване по рамото,

три думи със пресекващ глас -

това бе всичко, но и само то

ни бе достатъчно тогаз,

за да започнат - страстни - срещите,

във своя низ тъй стар и нов,

със радостните и горещите

сълзи и думи на любов.

И чувствувахме как отвсъде ни

следят добри и зли очи,

и оправдани, и осъдени,

вървяхме в мрак и във лъчи.

Да бяхме кълна пръв откъснали,

тогава, в оня първи час!

Но тоз чудесен земетръс нали

не бихме знаели тогаз?

И ето ни, цъфтим - растения,

посети във безплодна степ.

Проклет да е благословения

час, в който срещнах се със теб!

("...А другаде и с други двама")

И независимо дали стихотворението или поемата визира света на хората или света на животните (както е във впечатляващия цикъл "За кучета и котки" (1963-1973), или живота на природата, патосът на поета е насочен към търсенето на човешките измерения. От конкретния случай, наблюдение, нюанс, тема, проблем, фрагмент Валери Петров извежда моралистично обобщение, от мозайката на отделните късчета той постоянно изгражда обща гигантска фреска. Това е картината на нашия живот. Движейки се из нея, лирическият герой е вътрешно мотивиран и тласкан от постоянна мечта - да изгради мост отвъд смъртта.

За Валери Петров е характерна пределната предметност на рисунъка. Отделните стихотворения понякога започват и се разгръщат като едва ли не битово описание. В началото е конкретният случай, детайл, подробност, нюанс, настроение, внезапно прозвучала мелодия, багра и т.н. - от тях започва неусетното свободно, мелодично, увлекателно лирическо "разказване", което ни напомня нареждането на песен. Дума по дума, образ по образ, метафора по метафора, стих по стих се очертава извайването на ярка и впечатляваща картина. Пределно предметното се извисява в прекрасната пасторална картина, в моралистично оцветената поука или в зареденото със социален патос внушение. Твърде често лирическият персонаж разкрива изумлението на наивното съзнание, което вижда, че светът може да се развива и без него. Друг път героят е сякаш самият център на мирозданието и тогава е поразителна центростремителността на щрихите, резките и мазките, които извайват неговия образ в стиха. Трети път в творбата виждаме взаимното, почти огледално отразяване и взаимопроникване на природните и човешките същности (дори падащото есенно листо е натоварено с човешко излъчване).

И над всичко като невидимо внушение се очертава разбирането, че всъщност няма граница между живота и смъртта. Битието и Нищото разговарят помежду си, взаимопроникват се и се взаимосъздават. Без да е от парадиращите със своето философско-лирическо съзерцание поети, Валери Петров се домогва в редица свои творби до значителни рефлексии. Един от натоварените с мъдрост и всеобемащите символи за човешката свобода, волността и безбрежността на човешкия дух, целта и вътрешното предназначение на волята, тайната неизтощима енергия на душата, за целесъобразността на човешкото съществуване, е символът на морето. Още от ранния цикъл "Край синьото море" Валери Петров е магически привличан от темата за морето и от морето като символ или метаметафора. В този образ той открива докосващите се пулсации на световната хармония и духовното съвършенство на отделната личност, суровата нежност на Битието и напрегнатата страст на неговата най-чувствителна монада - Човека. Най-силно ще усетим това в стихотворението "Сбогуване с морето":

А пред тебе какво е животът ни? Миг.

Тъкмо почнал, и ей го, изтече.

И не сбогом е туй, а панически вик

и какво, че познат е той вече,

че безброй преди мен в своя път един ден

са изплаквали винаги тая

своя жажда и скръб пред простора зелен,

виолетов и син до безкрая?

Ти, което си люлка на всеки живот,

на сновенето наше нестройно,

дай ми - вечно подвижно - нелюшкащ се под,

върху който да стъпя спокойно!

Отучи ме от нервност! Стори ме ти цял!

Дай ми мъдрост и трезвост, и верност!

Стига вън съм блестял, стига вътре звънтял

като хвърлен на плажа ти термос!

Укрепи ме, море, укроти ме, море,

над пространство и време разлято!

На въздушни етажи кръжи, без да спре,

вече първото щърково ято

и в мъглата - уу-уу! - като горестен зов

се дочува на кораби воя...

Сбогом, мое море! Сбогом, моя любов!

Сбогом, вечност жадувана моя!

Особено изострено е поетическото зрение на Валери Петров към неудържимото нашествие на бездуховността в обществото и трагичното завладяване на отделния човек от парвенюшката стихия. В стихотворенията му откриваме не само носталгията по съкрушения идеал, но и сгъстяващата се горчилка от нравствените предателства. Като че ли хвърчащите хора, така приказно красиво портретирани от Валери Петров, изчезват и стават илюзия в нашия живот, катранена завеса пада над обществото и в душата на отделния човек и "...тъй, в съседство с ужаса / живеем ден след ден". Героят вижда "в чиста форма злото / безсилен да го проумее". В такива случаи в стиха на поета прозвучават метални нотки, романтичните интонации биват изместени от стържещия трион на директното послание:

На остров гол живеят двама

и го поливат нощ и ден.

Това е филмът. Друго няма.

И вий скучаете край мен.

Жената, хвърлила черпака,

се просва с хълцания зли.

А вий се смеете във мрака

на глупостта, че сте дошли.

Защо? Нима сте духом голи

подобно оня остров там?

Ако е тъй, то за какво ли

се трудиме над вас, не знам.

Но на екрана, мълчалива,

жената се изправя пак,

за да полива свойта нива

все тъй, черпак подир черпак.

Сега вървете към вратите,

шумете, смейте се на глас -

докрай, додето разцъфтите,

ще мъкнем влагата към вас!

("Японският филм")

Все пак Валери Петров много повече разчита на облагородяващата, вълшебна светлина на добротворното и облъхнато с любов послание. Дори там, където е разкъсана и нарушена общността между човек и общество, човек и природа, човек и човек, поетът не избира първо осъдителния тон, а се опитва да разбере скритите мотиви за нарушената хармония. В поезията на Валери Петров много рядко има осъждане и изключително рядко се произнасят присъди. А ако все пак се стига до тях, както в случая с "Японският филм", то това са нравствените присъди на светлината над мрака, на доброто над злото, на благородното над низкото. Така ще си обясним десетките, а може би и стотици отделни стихотворения, в които поетът се опитва да разкрие вътрешната светлина на своите лирически персонажи, благородството на техните характери.