Не ме превръщайте в икона...

Както е известно, след разтурването на Първата българска легия в Белград, Апостола учителства определено време в с. Войнягово, което се намира недалече от родния му град Карлово. Според преданията той бил голям приятел и на животните. Левски успял да помири своите три любими животинки; агънцето - което за него било символ на смирение и кроткост, кучето - символ на вярност и гордост, и котката - символ на ревност и разногласие.
Неизменен спътник на В. Левски в разходките из войняговските поляни бил неговият верен приятел - кучето Левчо. Веднъж привечер, когато след приятна умора се прибрали у дома с желанието да си починат, в радостното поведение на кучето настъпила рязка промяна; то започнало да ръмжи. Влизайки в двора на къщата, където живеели, кучето млъкнало, като се спряло пред сламения кош, оставен в дъното на градината. Завързаните за близкото дърво коне показвали, че в къщата има гости. Че това не са желани гости, Левски доловил от разтревоженото лице на хазяйката си, която, като го видяла от прозорчето на стаята му, поискала да му направи знак, но внезапно се обърнала гърбом. Левски се досетил веднага и с един скок съобразително се мушнал под сламения кош, а Левчо скочил върху коша и небрежно замахал с опашката си.
След малко се чули думи, изпълнени с негодувание и злоба. Две заптиета се метнали на конете си и се отдалечили, и този път ядосани, че комитата гяурин се изплъзнал от ръцете им.

Левски във войняговската воденица

Понякога Левски обичал да се застоява във Войняговската воденица. Интересно му било да научи какво мислят сънародниците му, тежи ли им робството и готови ли са да се борят за свободата си. Чорбаджии не идвали. Те пращали  ратаите си на воденица, но турските заптиета душели навсякъде. За главата на Левски била определена голяма награда - 20 турски лири. Веднъж той останал по-задълго във воденицата. Слънцето било вече залязло, когато се зачул тропот на копита, на вратата някой силно захлопал:
- Ач капу! (Отвори!)
Левски, без да се изплаши и да загуби присъствие на духа, набързо навлякъл брашнените дрехи на воденичаря, отворил вратата, ръкувал се с турците и учтиво ги поканил да влязат, направил греяна ракия, почерпил ги и в завързалия се интересен разговор Левски се намесил с думите;
- Пак комитата ли дирите, челеби?
Турците, яли, пили и се веселили, без да се досетят, че между тях на масата е бил човекът, когото те търсели.

Лулата като съюзник

Левски бил много съобразителен, безстрашен, с остър и бистър ум. В трудни моменти умеел да се владее, без да се поддава на страха, без да губи самообладание вземал мълниеносни решения, които му помагали да се измъкне. Дори лулата използвал като помощник и средство за спасение.
Веднъж, когато настъпила китна пролет, Апостола пожелал да отиде с хазяйката си баба попадия да берат черничеви листа за нейните копринени буби. По едно време шумна глъчка и тропот на копита стреснали жената. Тя примряла от страх, когато видяла, че един турчин от потерята се отрправя към тях. Той пушел лула и димът се виждал и усещал отдалече. Левски веднага съобразил и извикал:
    - Назад ага, че бубето мре от тютюна! -  и вече по-спокойно попитал:
    - Кого търсите, аго?
    - Левски! - отвърнал му турчинът.
    - Че да дойда и аз да го търсим - спокойно, без всякаво притеснение казал Левски.
Без да подозира нищо, турчинът се върнал при своите и всеки от тях продължил пътя си: потерята към Карлово да търси В. Левски, а той и попадията да берат черничеви листа за бубите.


Спасен от "родилка" по време на гости

В източници от Силистра се съобщава, че сродницата на известния в града възрожденски деец Гено Чолаков, баба Весела Иванова, намерила в сандъка на бележития възрожденец неговата биография, забутана в други вещи. В нея доста подробно са били описани животът и делото на този борец за църковни правдини и участник в националноосвободителното движение. Гено Чолаков бил във връзка с Хаджи Димитър и Стефан Караджа, с Филип Тотьо и с Никола Балкански... Той прехвърлял в Румъния много революционери, но от конспиративна гледна точка имената им не са посочени. С Васил Левски Гено Чолаков се срещнал ненадейно през 1867 г. Връщал се от Цариград, където ходил по търговски работи, а Левски, след посещението си във Варна, трябвало да премине през Силистра. Видели се за първи път, но по име се познавали. След като Левски му се доверил, заедно пристигнали в Силистра, и без да разкрива самоличността си, подготвили Левски за учител - певец. Въпреки че тази длъжност той заемал 4 дни, незнайно как турците научили за неговото идване в Силистра.
В един прекрасен слънчев априлски ден в дома на Гено Чолаков се случило нещо необичайно. Като тъмен облак се появили представителите на турската власт в дома му и изявили желанието си да претърсят къщата поради съмнение, че в града се укрива опасен комита. Домакинът съзнавал, че е безполезно да се противопоставя на предявеното право за обиск на къщата и посочил откъде се слиза в мазаето. Дори ги завел там. После заедно с турските агенти се изкачил на тавана, обиколили кухнята и трапезарията, влезли и в гостната. Колкото повече наближавали спалнята, толкова по-ясно и по-силно чували не само стенанията от болка, но и от викове, които нарушавали иначе спокойния дух в дома. Турците били смутени от неподходящия момент за изпълнение на дълга и се видели принудени да напуснат дома. Домакинята умело и много сполучливо имитирала родилни болки. Левски, който бил скрит под леглото на "родилката", облекчено въздъхнал. Той побързал да напусне Силистра, за да не излага на опасност дома на новия си приятел, чиято преданост към светото дело високо оценил. Преоблечен в селски дрехи, Левски заминал за Румъния, където в мушията (чифлика) Циганка, близко до Букурещ, която под наем давал Никола Балкански, с нетърпение го очаквал любимият му войвода Георги С. Раковски. Тук той се запознал и с Панайот Хитов.

В Сопотския женски метох

След дълго пътуване току-що завърнал се, Васил Левски отседнал в Сопотския женски метох, под старата асма, където игуменка била монахинята Христина. Тук той бил винаги добре дошъл. Седнал на миндера да си почине и въпреки голямата умора бързал да прочете писмата, изпратени до него.
Конски тропот прекъснал приятното му занимание. Турци! Левски скочил, сръчно облякъл предоставените му монашески дрехи и побързал да се присъедини към монахините, които отивали на вечерна молитва. Спокойно минал покрай насядалите под разклонената асма турци, срамежливо ги погледнал, поздравил и продължил пътя си към черквата на метоха.
Още при пристигането на турците лелята на Левски, игуменката Христина, като знаела, че Левски е тук, много се обезпокоила и не могла място да си намери от притеснение и уплаха.
- Къде ли е сега Васил? - тъжно промълвила тя, обръщайки се към стоящата до нея монахиня.
- Ето ме, лельо, не ме ли позна - прозвучал наблизо до нея мекият глас на бяла, хубава и синеока монахиня - бил апостолът Левски.
Неведнъж Левски е изпадал в критични ситуации.

Турците го търсели под дърво и камък

но не се досещали, че той може да се яви "под външност чужда и под име ново", както за него пише поетът. И откъде да им дойде наум, че именно той е монахинята, рибарят, който спокойно лови риба, че е бабичката с бастунчето, която отива на гробището, че е момъкът в бръснарницата, когото бръснарят едва не е порязъл при вида на влезлите турци!
... В кръчмата на дядо Яким Дренски са се събирали кажи-речи всички мъже на селото. Като светкавици прещраквали гневни погледи, отправяли си ядовити закани. Гледал Апостола и благородното му сърце преливало от мъка. Няма ли искрица светлинка, капка радост за тези измъчени хора? Кой ще им вдъхне кураж, кой ще ги развесели?
- Дядо Якиме, я викни гайдаря. Напук на времето ще се веселим! - извикал Левски. И хороводнта песен отекнала в сърцата на отрудените селяни. Там тя разбудила прежни спомени за юначни времена, за задрямали надежди.
Пръв скочил Апостола, заситнил едно карловско хоро. Приковал погледите върху себе си, разпалил кръвта дори на старците. Скочили след него и по-младите, после се заловили и по-възрастните: "Това обстоятелство напомни за младините на двамата старци, що пърхаха лулата си в огнището (оджака) и раздразни кръвта в жилите им; те като момчета хрипнаха и се хванаха до Левски, па си понаместиха старите кости. До тях се хванаха други, трети и пр. И станало цяло хоро" (описанието на случая е от 1902 г.)
Обръщение на Апостола към своите другари, съратници и съмишленици приживе:
"Вършете всичко според устава, за да не попаднете под наказание! Който не изпълнява клетвата, той е най-низкият и гнуснав човек на света! Откакто ти се даде пълномощното, гледай народната работа повече от всичко друго, повече от себе си да я уважаваш! Всеки е длъжен да помага на другаря си, когато попадне в беда."
Днес пред признателното потомство със своята пословична скромност и работоспособност Левски вероятно би извикал:
"Не ме превръщайте в икона, пред която да се кланяте и кълнете, не ми качете портретите по стените навсякъде (особено в луксозни кабинети и богато натруфени зали), не се прикривайте зад моето име, когато вършите злодеяния, вършете народните работи според народната воля и утвърдените правила в името на просперитета на изстрадалия народ и на милото ни Отечество, а не за лични благинки".