Българската Жана Д'Арк

Райна Княгиня завинаги свързва името си с борбата на своя народ за политическо освобождение от османско владичество. Думите на френския писател Ламартин "В основите на всяко велико дело стои жена" с пълна сила важат и за нея. През настоящата година се навършват 157 години от рождението на българската Жана Д'Арк.
Крехката и нежна девойка от Панагюрище Райна Попгеоргиева само за няколко дни, по време на паметния Април 1876 г., влезе в страниците на нашата история с прозвището Райна Княгиня. Тя е родена на 19 януари 1856 г. в къщата на панагюрския свещенник поп Георги Футеков. Още в детската си възраст Райна заживява с революционните песни на Добри Чинтулов и Христо Ботев. Тринадесетгодишна, тя произнася дълбоко прочуствено слово в училище по случай 24 май, което развълнувало всички присъстващи. Тогава просълзените родители й разрешават да продължи образованието си. Три години учи на общинска издръжка в първата българска петокласна девическа гимназия в Стара Загора, основана от известната Анастасия Тошева - първата българка, завършила образованието си в Русия, майка на бележития пълководец, генерал от пехотата Стефан Тошев (участник в Руско-турската, Сръбско-българската, Междусъюзническата и Първата световна войни). Тук Райна разбира тежкия живот на българите под турския гнет. На годишния празник на училището тя смело и с патос декламира "Стани, стани, юнак балкански". Присъстващите я аплодират с "Браво", а представителите на властта едва успяват да я свалят от сцената.

Къща-музей на Райна Княгиня

Още същата вечер получава похвала от председателя на тамошния революционен комитет и предложение да организира девойките в борбата за освобождението на България. Тя приема тази задача и я изпълнява с желание, след като се връща в Панагюрище. Макар и 18-годишна, Райна е назначена за главна учителка в средното училище, нещо необичайно и нечувано за времето.

Подготовката за въстанието е в пълен ход

Срещата й с красивия, напет, горд и властен Георги Бенковски се оказва съдбоносна. Ето какво пише Райна в собствената си автобиография: "Веднъж в края на март 1876 г... при мене се яви пратеник... с молба да се явя в дома на един от учителите. Влизайки в стаята... преди всичко забелязах присъствието на една непозната за мен личност, която се горещеше повече от всички... Той (непознатият) разказа за подготовката на турците и за техните замисли, доказваше, че... ние сме длъжни да защитаваме живота си... Тъй като те (правата) са ни отнети, длъжни сме да си ги извоюваме, че това ще достигнем само тогава, когато всеки от нас се откаже от себе си и се принесе в жертва на олтара на Родината, т.е. когато ще действаме задружно, в съгласие и решителност... Ето, каза той, сочейки присъстващите, по единодушно желание на всички тези господа на тебе се възлага длъжността да ушиеш знаме на българските юнаци. Съгласна ли си за това! Това беше за мен съвсем неочаквано..." Райна се смутила, поискала време да помисли и да попита родителите си. Тогава строгият, яростен и неудържим Бенковски посегнал към револвера си и извикал: "Аз мога да пръсна челото ти още в тази стая. България ти заповядва, а ти - родителите..." Нежната девойка и умна учителка отговорила достойно: "Аз съм българка! Добре, готова съм да изпълня общата заповед, но се боя, че не ще съумея да направя това както трябва, понеже никога не съм виждала българско знаме". Когато й показват Карловското знаме, направено от скъпа материя, с изобразен със злато разярен лъв, подпиращ се на полумесец, над главата на който са изписани думите "Свобoда или смърт", тя категорично заявява: "Аз го намерих направено много изкусно и казах, че ще съумея да приготвя подобно".
За да не я открият

тя работи тайно на три места

- ту у Георги Мирчев, ту в мазата на Иван Джурев, ту в хамбара на Захари Койчев. Най-после пламенна, сияеща от възторг, радост и удовлетворение от изпълнения дълг, тя съобщава на Джуджев: "Знамето е готово! Обадете на войводата!" Тържественото освещаване на знамето става от архиерей поп Грую и още десетина свещеници на втория ден след избухването на въстанието (когато тя го довършва), в присъствието на апостолите Г. Бенковски, П. Волов и другите членове на привременното правителство, начело с Павел Бобеков, на комисарите, стотниците, много въстаници и панагюрци. Лъвът на знамето е по образец на лъва, отпечатан на корицата на устава на БРЦК, и е нарисуван от Стоян Каралеев-Банеца, буквите са от Иванчо Зографа. Под надписа "Свобода или смърт" буквите "П" и "О" означават "Панагюрски окръг". Размерите на знамето са 2 x 1,5 метра. То е с две лица, два пискюла, поръбено със сърмена ивица. Освещаването на знамето става на 22 април. В източници се съобщава, че за честването на 25-годишнината от Априлското въстание Райна е ушила 3 нови знамена-копия на оригиналното от 1876 г., от които две са запазени във Военно-историческия музей и в родната й къща в Панагюрище. Съобщава се, че третото знаме изгаря по време на бомбардировките на София - 1943-1944 г.
Главната учителка от Панагюрската девическа гимназия е на 20 години, когато полага клетва: "Заклевам се, войводо, да служа честно и предано на поробената ни татковина, да жертвам мило и драго за борбата, да не открия никаква тайна никому, кълна се и съм готова да приема застрелване, ако не се съобразя със законите на Освобождението". Следва тържественият марш на конниците по улиците на града. Бенковски извиква девойката и заповядва: "Ти ще носиш знамето. Думата СВОБОДА е от женски род, затова и жена трябва да носи знамето. Райна го е шила, тя е негова майсторка, затова тя ще развее най-напред знамето". Препасват я с колан и револвер.

Дават й сабя и я качват на бял кон

Българската княгиня хваща знамето с две ръце и го развява. Двамата, Райна и Бенковски, един до друг, горди и величествени, с озарени от възторг и щастие лица, повеждат тържественото шествие (младата учителка се влюбила в Бенковски). Хората ликуват. Улицата е постлана с килим от цветя. Всеки иска да ги докосне, да целуне ръцете им и шиите на конете. В своята биография Райна съобщава:" Трябваше да седна на бял кон, за да премина през целия град и да известя на събралия се по улиците народ, че турското правителство е отхвърлено завинаги. Този ден беше най-тържественият от нашата кратковременна свобода. Побелели старци, наред с малолетни деца, вървяха навсякъде след мене и пееха..., хвърляха толкова много миризливи букети, че целият път беше постлан с великолепен килим. Виковете "Ура" и "Да живее" нямаха край". Насъбралото се множество възторжено приветства Бенковски и Райна: "Да живее княз Бенковски и княгиня Райна". Камбаните тържествено звънят, клепалата бият. В ръцете на хората светят великденски свещици. Ден велик и неповторим! България сякаш се преражда отново! Изведнъж Бенковски извиква с мощен глас: "Да живее България! Вижте я, същинска княгиня" и посочва знаменоската. Той си спомня за пиесата на Добри Войников, която е гледал във Влашко. Там главната героиня е Райна княгиня - дъщерята на цар Петър.
Панагюрище ликува. В този величествен момент Райна Княгиня въплъщава надеждите и въжделенията на цяла България. Шествието спира на края на Панагюрище и Бенковски обявява необходимостта от формиране на сили за бързо реагиране - хвърковатата конна чета. После знамето е закачено на поп Луковата къща, където се настанява въстаническият щаб.

Радостта и еуфорията от свободата са кратки

Турска войска и башибозук се насочват срещу въстаниците. Райна Княгиня е на позициите и окуражява въстаниците. При неравностойните по численост и въоръжение сражения въстанието претърпява поражение. Райна е заловена. Бият я, разкарват я из града вързана, за показ и за всяване на страх у всички. Подготвят бесилка, за да я обесят. Оцелява като по чудо. Закарват я в Татар Пазарджик, оттам в Пловдивския затвор,  където при разпитите се държи мъжествено и удържа на клетвата си като истинска българка и кристално чист патриот. Пловдивският мютесарафин Хамид паша нарежда: "Донесете стол на княгинята" и се обръща към нея с думите: "...Знаем, че си ушила знамето, но кажи ни кой ти нареди това". Тя смело отговаря: "Моята съвест на българка, моето национално чуство ме накара да вляза в редовете на въстаниците и да ушия знамето". На въпроса идвал ли е при нея Бенковски, тя отговаря: "Не е дохождал". Райна прекарва цели три месеца в затвора болна, съсипана от бой, унизена, изнасилвана многократно и оставена на хляб и вода повече от месец, но със силна воля достойно защитава делото на своя народ и предизвиква възхищение у своите съдии, които не знаят какво да правят. Като виждат, че със сила нищо не могат да изтръгнат от нея, преминават към опит за привличане на тяхна страна. Предлагат й женитба с някакъв бейски син. Отказва!
За запряната кралица научават представителите на чужди посолства. Известният Макгахан пише: "Казаха ми, че тя е възглавявала въстание, че била коронясана княгиня, че възседнала величествен кон, развявала знамето като Жана Д' Арк... У мен се породи желание да  се запозная с нея". След застъпничеството пред Високата порта на Найден Геров, руски вицеконсул в Пловдив, на княз Церетелев, на англичанина Скайлер, Райна излиза от затвора. Предлагат й да замине за Швейцария и Америка.

Тя избира Русия, където завършва акушерство

Тук написва единствената си книга: "Автобиография Панагюрской учитилнецъiй Раинъiй Георгиевой, прозванной турками Болгарской Королевной", издадена в голям тираж от славянския комитет. Съгласно източници, това е първата книга, отразяваща паметните априлски дни на 1876 г., преведена на български език едва през 1934 г. В Москва родолюбивата българка с помощта на жените от Дамския благотворителен комитет осигурява  възпитанието на 32 сирачета, сред които е и по-малкият й брат.
След Освобождението се завръща в България. Поканена е от митрополит Климент (Васил Друмев) за учителка в Търново, където се установява да живее. Три години по-късно отива в Панагюрище. Задомява се, като се омъжва за кмета на града Васил Дипчев. Семейството се премества в Пловдив. В източници се съобщава, че по време на управлението на Стефан Стамболов кметът на борческия град Панагюрище и съпруг на Райна като краен русофил не могъл да намери работа. Райна има 4 сина, от които единият почива твърде млад. Осиновява и едно момиче. Останалите синове стават офицери. Работи като акушерка. Когато съпругът й Васил Дипчев е избран за народен представител през 1898 г., семейството се премества в София. Не след дълго, вследствие на побои и преследване, съпругът й умира. Останала сама, тя работи в различни софийски квартали, за да изхранва многолюдната си челяд. Почива в София на 29 юли 1919 г.