Къде е българската интелигенция?

Напоследък много често си мисля, дали ако героите на нашата история, които загиваха за свободата и възхода на нашето отечество, знаеха, че ще достигнем до това жалко състояние, щяха да приемат саможертвата. И защо бяха толкова убедени, че тя не е напразна, че смъртта им е оправдана, понеже идващите след тях ще продължат делото им и ще постигнат целите, които историята им бе поставила? Как не се намери някой, който да ги разубеди да не правят решителната крачка и да потърсят друго поприще за своята младост, висок ум, родолюбие и творческа енергия? Щяха да поживеят още и още години, щяха да се радват на здраве и благополучие.
Повечето от тези хора бяха с наистина висок ум, но най-вече притежаваха съвест и морал. Съвестта им не позволяваше злото да се шири, а несправедливостите да остават безнаказани. За тях посредствеността и простотията бяха смъртни грехове. Те знаеха, че това са истинските тирани и потисници на доброто и красивото, затова ги възспираха с всички сили, за да не обсебят съзнанието на народа и обезсмислят неговото съществуване.
Какво се случи в многострадалното ни отечество, та толкова се отдалечихме и отчуждихме от тези, които изграждаха и твориха българската история?

Цялата следосвобожденска история

на България бе история на битката на националната ни култура и интелигенция с егоизма и посредствеността на модерната епоха. Всъщност тази битка започва още от Възраждането. Нашите възрожденци осъзнаваха, че освен иноверския политически враг, поробил народа и държавата, се е изправил още един, още по-опасен и силен - невежеството, безкултурието, необразоваността и посредствеността. Те виждаха, че политическото иго пречи на социалното, икономическото и духовното развитие на народа.
Нашите възрожденци плачеха и воюваха за свобода, не само защото народът бе беден и нямаше какво да яде. Мизерията, разбира се, бе един от подтиците и причините за революцията. Но най-главната бе духовната нищета, на която поробителите осъждаха българския народ. Нея не можеха да търпят възрожденците ни. Те помнеха думите на Нашия Господ и Спасител, че "не само с хляб ще живее човекът", но с вяра и дух. И работеха всеотдайно, за да има народът ни и другата, най-важната храна за тялото и душата.
Как да не е славна тази епоха и как да не се гордеем с нея!

Възраждането създаде тази прослойка

за да бъде водач и изразител на нацията, да й отваря широко очите и й открива истините, за да я предпазва от опасностите, които я дебнат. Интелигенцията е съвестта на обществото и народа, неговото сърце и ум. Без нея народът залинява и умира мъчително и в страдания, срещу които не е открит лек.
Слава Богу, българската нация е имала силна, образована и високо морална интелигенция, благодарение на която е понасяла историческите изпитания и е успяла да оцелее. Именно интелигенцията е осмисляла превратностите и е извличала поуката, за да не спира ходът на българската история. Да, тя често се е заблуждавала, поддавала се е на изкушения, но бързо е излизала от безизходицата и е продължавала вярната си служба на нацията. Когато е било най-трудно, интелигенцията е утешавала народа, облекчавала е болките му, поемала е върху себе си неговите страдания. Как го е правила? Като е поставяла пред него високи цели, занимавала го с неговите най-важни проблеми, размишлявала е за бъдещето му. Не като е плачела, че държавата не се грижи за него, че не финансира изследванията на учените или че сме най-бедните в Европа - макар че и преди държавата не се е грижила за културата, науката и народа. Интелигенцията обаче е вдъхвала сили и увереност в обществото и народа, за да се подчини тази пуста държава на националните интереси и да си върши работата като хората. Защото проблемът не е, че не дават пари, а в това, че управниците трябва да служат и че те трябва да бъдат заставени, а не молени като на просия. Високото национално чувство у творците, учените, преподавателите, у тези, които са натоварени да мислят, ги прави истински водачи, а не политиците. Но как ще стане това, ако у тях пламти амбицията да сме равни с другите народи не само по стандарта на живота, не само по размера на трудовите възнаграждения и цените на стоките. Много по-важно е да се твори наука и култура, които да изразяват националния характер и дух. А днес?...

Днес го няма това съсловие

което в миналото водеше нацията и обществото и беше тяхна съвест и отговорност. Сега интелектуалците са повече, но те не се чувстват обединени от общи идеи и пориви, нямат съзнанието да са водачи и изразители. Те са обикновени работници на наемния труд, които треперят да не ги изхвърлят от работа и да връзват двата края на своя мъчителен живот - живот като на всички останали българи. Вярно е, че българските интелектуалци са сред най-нископлатените в страната, че живеят изключително бедно и трудно успяват да съвместят ежедневните си битови грижи с творческите си пориви и да създават художествени или научни творби. Но защо само за това и от това страдат? Нима благополучието трябва да е всичко за интелектуалеца, за мислителя, за човека на духа? Нима не страда, като гледа как около него се подвизава простотията и убогостта, когато благодарение на пасивността и страха му глупостта и наглостта царуват и тиранизират.

Тъпи необразовани управници

Липсата на интелигенция поставя в изключително тежко положение нацията. Нацията остава без съвест и самосъзнание, без ум дори. Виждаме как се увеличива неграмотността, лошото образование, как нарастват насилието и престъпността; колко ниска е производителността на труда и колко смешни сме в подражание на чужди образци във всички сфери на духовния и материалния живот, колко тъпи и необразовани са управниците и политиците ни. Българската култура е все по-малък и незабележим фактор в живота на нацията.
Пред очите ни е убийството на БАН. То не е случайно хрумване или недоглеждане на държавната власт. Не е обикновено гнусно престъпление на тъпи министри. Не, то е дълбоко промислено и съобразено по време, за да се ускори още повече процесът на изчезването на интелигенцията, а с нея и нацията. Тогава буржоазната власт ще се чувства неограничена от гражданския и народния контрол, а капиталът ще командва безпрепятствено, ще се разпорежда, както си иска, за да превърне народа в стадо работна ръка. Убиват БАН, а всъщност убиват нацията.
Ако целта на модерната българска история наистина е била да се ликвидира интелигенцията, а след нея и нацията, значи се изпълнява успешно. А ако не е била такава, тогава ние днес обезсмисляме собствената си история и унищожаваме нейните велики достижения. И в двата случая ние, днешните интелигенти, екзекутираме не само миналото, но и настоящето и бъдещето си, изтегляме нацията от общността на народите и превръщаме българската култура в мъртва култура. Тя ще продължи да крее, докато се говори на български език. Но без национална култура и езикът ни ще изчезне. Нима живеем и работим за скорошния край на българската история?

Ключът за спасяването и оцеляването

на българската интелигенция е въпрос на самата нея, а не на държавата, политиката и властта. То няма да стане със закони или решения на Народното събрание или правителството. Такива закони и решения само ще ускорят гибелта й. Днес все още са живи и активно работят големи писатели, художници, философи, историци, музиканти, театрали, учени преподаватели и изследователи. Те именно са длъжни да се надигнат, да излязат от вцепенението и плача по собствената си материална нищета и запретнат ръкави, да се надигнат срещу посредствеността и изметат полуграмотността, необразоваността и бездарието във всичките му форми и проявления, във всичките сфери на живота ни. Те трябва да дадат началото на възраждането на българската интелигенция, което ще бъде спасение и за българската нация. Време е да заговорят за нравственост и дух, за вяра и спасение. И да ни върнат към плодотворните традиции и високите образци на историята, за да бъдат те критериите за оценките на настоящето и бъдещето. 
Иначе е по-достойно да умрем от срам и никой никога да не си спомня за нас...