Духовните беседи на Антон Дончев

Съдбата бе така благосклонна към мен да ме срещне, а даже и сприятели с някои от най-големите български писатели, творили през последния половин век. Блестящи поети, литературни критици и изследователи, автори на детска литература... Особено интересни като личности и увлекателни като събеседници са дузината белетристи, без които не можем да си представим лицето на българската литература, както и цялостното духовно оцеляване на нацията в тъй преломните години в края на ХХ и началото на ХХI век. Става дума за творци като Николай Хайтов и Йордан Радичков, Богомил Райнов и Генчо Стоев, Дончо Цончев и Виктор Пасков, Вера Мутафчиева и Дико Фучеджиев...

    Има обаче един майстор
на родното слово

един посветен в мистериите и загадките на отечествената история, с когото провидението нареди да пътувам нашир и длъж из почти всички кътчета на отечеството - Антон Дончев. За последните четиринадесет години, откакто бе създадено издателство "Захарий Стоянов", сме имали над осемстотин срещи с най-невероятна публика - от ученици и студенти в големи градове, до хора на библейска възраст във възрожденски читалища из малки селца и общини. Както е известно, издателство "Захарий Стоянов" за този период издаде дванадесет тома от съчиненията на големия наш писател: "Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес", "Време разделно" (в девет преиздания), "Сказание за времето на Самуила, "Странният рицар на свещената книга", "Девет лица на човека", "Легенди за двете съкровища", "Трите живота на Кракра". 
Имал съм възможност да пиша за различни творби на Антон Дончев многократно. Но сега в навечерието на неговата бележита годишнина ми се иска да говоря за поразителните му духовни беседи по време на стотиците срещи с читатели. Определението духовни беседи е съвсем точно, защото при всяка среща независимо от възрастова характеристика, обществен статус, образование или вероизповедание писателят така се вдъхновява, че изпада в

 своеобразен
 духовен екстаз

често пъти затваря очите си и говори като някой от своите герои - рапсодии или безименни разказвачи - персонажи от романите му "Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес", "Време разделно" или "Трите живота на Кракра". Тези духовни беседи понякога продължават повече от час и винаги поддържат интелектуално напрежение и неизчерпаемо внимание у публиката. Причините са поне няколко.
Първо, Антон Дончев притежава рядката способност ясно и с концептуална последователност да разгръща своите историко-философски тези и художествено-образни метафори и внушения и с поразителна лекота интелектуално "съблазнява" публиката. Многократно съм се изкушавал от следното сравнение: със своя романов епос в продължение на шест десетилетия писателят изгражда своеобразна художествена проекция на философията на българската национална история. Подобно на Арнълд Тойнби в прочутия му многотомен труд "Изследване на историята", той се опитва

да прозре дълбинните
и невидими механизми

които движат световната история и процеси; опитва се да даде отговор на най-трудните въпроси, свързани с причините за възникването, развитието и упадъка на цели цивилизации. Впрочем Антон Дончев и в безбройни интервюта и статии разсъждава увлекателно на тези теми. Няма да е преувеличено, ако кажем, че той има задълбочените познания на професионален историк, когато говори за мистичното единение на трите етноса: траки, прабългари и славяни, вследствие на което се е родила нашата нация. Често пъти, за да напише само няколко странички от своите романови епоси, писателят месеци наред щудира десетки сериозни исторически или философски съчинения, свързани с разглеждания проблем или епоха. Говорейки за прабългарската армия например той не престава да се удивлява на изумителния факт, че тя е създала 46 военни чина, което говори за изключителното чувство за държавност и държавнотворчески традиции. И нещо съвсем любопитно: за да роди двадесетина реда за това какъв мед са произвеждали славяните и от какви точно билки, авторът прочита двадесет исторически съчинения на тази тема.
Почти във всяка своя духовна беседа Антон Дончев се спира на друг възлов символ от историята на българската държава - надписът на Иван Владислав, издълбан на каменна плоча преди хиляда години и посветен на възстановяването на Битолската крепост. Десет века този надпис оцелява през превратностите на историята и стига до нас, за да ни подскаже със страшна сила, че

държавата на духа е
по-важна
от политическата държава

През този период само триста години има официална държава, пазена от граници, армия, стражи и самодръжци, а останалите седем столетия тя е оцеляла благодарение на магическата способност на Словото да пази и възражда народностното, което е въплъщение на божественото предопределение. Подобно на човека, у когото плътта е немощна, а духът е животворящ (както казва Евангелиста), така и за държавите най-важна е духовната структура - Словото, културата в широкия смисъл на думата, която съхранява традициите, поверията, обичаите и обагря духовната кръв на отделната нация.
    Второ, Антон Дончев много обича да говори за достойнството на нашите предци. Той открива в различните епохи от националната ни история ярки примери на безстрашие, героизъм и мъжественост. Такива са героите и в последния му засега роман "Трите живота на Кракра" - поразителни личности,  способни да се съпротивляват срещу най-силната тогава империя на света - византийската, в продължение на повече от пет десетилетия и да не предават своето достойнство и независим дух. И сякаш безмълвно ни пита - а къде са днес истинските народни водачи?
И трето, големият наш писател е магически привличан от идеята за историческия континуитет, така образно и трагично-драматично доказван и от собствената ни история. За битието на отделния човек сто години са много, но за живота на историята един век е само въздишка, междуметие в разгръщането на световните процеси. Много е важно, твърди писателят, да проумеем желязната взаимна обвързаност на епохи и личности, на тенденции, родени от преходната човешка дейност и окончателните решения на Провидението. Само осъзнаването на неразкъсваемата

хармония между национално,
планетарно и космическо мислене

може да доведе до истинското разбиране на събитията, както в живота на отделната личност, така и в развитието дори на най-мощната империя.     Многократно писателят емблематизира тези свои разсъждения с прочутата притча за трите църкви и трите къщи, подарени от цар Борис Покръстител на Климент Охридски. Известен е разговорът между свети Климент Охридски и неговите помощници, които го запитали какви дървета трябва да посадят между пътеките от църквите до къщите. Свети Климент отговаря, че трябва да засадят веднага дъбове, въпреки че чак техните наследници ще могат да се радват на сянка, птици и влага от тези дъбове. Истинската история се кове веднага, без отлагане.
И според Антон Дончев ние трябва всеки ден да засаждаме жълъдите на духовното си достойнство, за да очакваме умно след столетия да израснат дъбовете на националната самобитност, сила и независимост. Така оцеляват мъдрите нации през хилядолетията, а неразумните изчезват като еднодневки.
Антон Дончев продължава великата традиция в новата българска история и литература големият писател да бъде не само майстор на изящното слово, но и своеобразен духовен наставник, будител и нравствена опора на своя народ.

(Статията е написана специално за в. ДУМА)

Покана
Честване в зала 6 на НДК

Инициативен комитет под почетното председателство на генералния директор на ЮНЕСКО г-жа Ирина Бокова с участието на фондация "Братя Василеви" организира във вторник, 14 септември т.г., от 18 часа в зала 6 на НДК честване по случай 80-годишнината от рождението на големия български писател акад. Антон Дончев.
По време на вечерта за творчеството и личността на известния майстор на българското слово ще говорят изтъкнати творци и общественици. Очаква се той да бъде награден с орден "Св. св. Кирил и Методий" огърлие.
Заповядайте на тържеството!