Дребни играчи и жалки покерджии

Неделя, 9 ноември, 2014 г. БНТ и всички останали телевизии. Основен обект - откриване на паметника на писателя Георги Марков на площад "Журналист". Рехаво присъстваща публика, в центъра на която са се скупчили трима бивши президенти - Жельо Желев, Петър Стоянов и Росен Плевнелиев; един поп с висок сан; група бивши сини политици, жадни да захапят микрофона на интервюиращия. Речите - патетични и идейно заострени. Особено речта на Плевнелиев - с вълнение, репетирано пред огледалото, с фамилиарност, която отблъсква, щом я представлява субект, намиращ се на километри разстояние от свободния дух на отишлия си от нас белетрист, публицист и драматург.
Цел на занятието - да се освети образът на Марков като идол на антикомунизма. Да се вкара в празничния календар на новата демократично-криминална власт. Да се кажат елейни слова, с помощта на които ораторите на възпоминанието се отъркват около съвсем чуждата им личност.
При наблюдаването на такава картина няма как човек да не се почувства омерзен, нещо повече, отвратен. И да не съжали, че вече ги няма карикатуристът Илия Бешков и неговият ученик Тодор Цонев. Ах, какво изображение на

светска суета, лицемерие и омраза

биха намерили в това сборище на политическия реванш тези майстори на политическия щрих!
 Не се учудих, че нищо не се спомена за творчеството на Марков. Как да го отбележиш, като не го познаваш. Или ако съветниците ти го познават, те май са позабравили детайлите. Пък и нали е по-важно да се скриеш зад авторитета на таланта. Да го употребиш, както се употребява знатен чичо при правенето на кариера. Иначе ако имаше нещо истинско - това беше качеството на самия паметник. Но тези художествени работи,  никак, ама никак не интересуваха организаторите на мероприятието. Докоснеха ли се все пак до темата изкуство, отсичаха: Георги Марков е най-велик и единствен. Милите, те не знаят, че дори и в своето поколение той работеше редом с Йордан Радичков, Николай Хайтов, Ивайло Петров, Васил Попов, Антон Дончев или Генчо Стоев.
Имах добри и коректни отношения с Георги Марков, преди да отпътува на Запад. Освен това, писал съм за него неведнъж. През 60-те години бях горещ адепт на урбанизма и в този план близки до вкуса ми се оказаха двама изобразители на града от това поколение - Георги Марков и Васил Попов. Харесвах модернизма им, каквото и значение да се влагаше в този термин. Затова подкрепих дебютната  пиеса на Марков "Госпожата на господин търговеца на сирене", поставена в театър "Трудов фронт". И досега смятам пиесата му "Да се провреш под дъгата" за неповторимо постижение на българската драматургия от втората половина на ХХ век. Спектакълът, с режисьор Асен Шопов, беше дело на Театъра на армията. За романа "Мъже" или за прелестния разказвачески сборник "Жените на Варшава" не написах отделни текстове, но високо ги ценях.
 Струва ми се, че първият литературен портрет за Марков излезе от моето перо в средата на 60-те. По този повод има една случка, свързана с мои преживявания. В един най-обикновен ден Георги Марков ми се обади по телефона, определи ми среща в "Бамбука". Седнахме, изпихме по чашка твърд алкохол. И Джери (Георги Марков) ни в клин, ни в ръкав похвали силно портрета ми за него, по-специално анализа на новелата "Портрет на моя двойник". На другата сутрин разбрах, че е заминал в Италия при брат си, бил бизнесмен. Значи срещата ни е представлявала и сбогуване.
Защо твърдя, че Георги Марков по природа е органично чужд на тоя рояк честолюбци,

политически комплексари

миниатюрни държавници с тяхната властническа сласт, взели участие в откриването на паметника?
Защото Георги Марков беше като дете, с отворени към света очи, а те са извадки от комедиите на Добри Войников, Ст. Л. Костов, Йордан Радичков и Станислав Стратиев. Защото той беше артист в живота, ексцентрик, бесен в желанията си, а те - добре опаковани, притворни  моралисти и евроатлантици, напъхали се като мишоци в дупките на политическия покер. В "Портрет на моя двойник" Джери превъзходно изследва анатомията на човешките характери в момент на върховна проверка в играта "покер"  -  тази на хитреца, подлия франт, добродушния и наивен участник, но и на дребните и едрите хищници на публичното преуспяване. 
Защото Георги Марков кипеше от енергия, харесваха го жените, съпругата му - също. Глад за наслади, компенсация на туберкулозата, която беше прекарал. А те, организаторите на честването, са скучни, но лудо амбициозни в сивотата си. Съпругите им, даже ако не са като Ана Каренина, пак биха потърсили пристан в друга интимна среда.
 Защото Георги Марков беше "играещ човек", заченат като свободен, с анархистични навици. Софийски бохема - безкористен и вдъхновен. Защото демонстрираше качества на актьор, излъчваш импровизационно самочувствие. Защото не сантименталничеше, а чувствата и умът му бяха остри. Защото притежаваше вроден усет за истина и неистина, за честност и лъжа. А те са  пресметливи и користни, дребно скроени личности.
Защото Георги Марков имаше сила да се надсмива над софийската снобария. Написа и камерна пиеса "Кафе в претенции", която претвори театър "Сълза и смях". В това произведение Джери се глумеше над откъснатостта на отделни интелигенти от здравите устои на битието -  персонаж му беше нелош прозаик от неговото поколение.
 Джери предчувстваше, че в социализма заемат командни позиции наследници на българското еснафство. Че социализмът, подяждан от хлебоеди и угодници, ражда в утробата си своя гробокопач - привилегирования управленец, когото, още в началото на 60-те години на ХХ век, Леон Даниел причисли към новосформиращата се "комунистическа каста". Другото име на по-късно обособилата се номенклатурна класа. Типът поведение и мислене, присъщ на натури като Георги Марков, обаче е непознат на днешните му самозвани душеприказчици.
Сега

новопръкналите се "демократи"

твърдят, че Георги Марков е емблема на антикомунизма. Те го идентифицират само с книгата му "Задочни репортажи", в която има блестящи страници за тежкото заболяване на социалистическата система, за пороците на тоталитаризма. На нашенския тоталитаризъм. Но писателят е автор и на романа "Мъже" - с пряк ангажимент към каузата на социализма.
 В творбите му, най-вече в пиесите, конфликтът се развива между млади участници в антифашистката съпротива, членове на РМС - символи на хуманистична идея, и мрачни  представители на монархофашизма - полицаи и жандармеристи. Язвително, с отрицателен знак, Марков изобразява също прекалено трезвите, себични фигури в комунистическото движение. Първите, предопределени да са жертви в борбата за справедливост и човечност, вторите - строители на собствения си успех върху костите и идеите на борчески идеалисти.
Според Марков идеята за властта и практиката на властта - за властване на всяка цена, за обсебване на управленските позиции, чертаят близка социална катастрофа. Върху такава плоскост се крепи полемиката между идеалистите в комунистическата партия и Никола Гешев, който настоява, че всеки идеализъм е обречен, щом му се наложи да упражнява държавна власт. Ерго, героизмът е плод на наивна вяра (виж пиесата "Комунисти" на Г. Марков). Така драматургът натоварваше с житейски истини всеки от противопоставените персонажи.
Джери вече се беше преместил от Италия в Лондон, когато му гостуваха есеистът Цветан Стоянов и съпругата му Антоанета Войникова - театрален критик. Завърнали се в България, те удивени разказваха как "наш Джери" и там се бил заровил да урежда отношенията между партизани и полицаи в своя нова пиеса.
Стигам до смъртта на Георги Марков в Англия. За нея се върти не една версия. Убит от българската Държавна сигурност по поръчение на Тодор Живков. Убит от съветски шпионин. Убит, понеже е разкрит от английското разузнаване като двоен агент на Изтока и Запада. И до ден-днешен причината за смъртта му не е потвърдена със сигурни факти. Борави се с догадки, хипотези и сценарии, удобни за... сегашните властимащи. На откриването на паметника, разбира се, се пропагандираше версията за ликвидирането на писателя от българската Държавна сигурност.
Ето ги и моите откъслечни впечатления и догадки като съвременник, общувал с Георги Марков. Не единствено аз смятам, че Джери тръгна за Италия, а после за Англия с амбиция да получи европейско и световно признание като писател. Не го получи, но това не повлия върху българското обществено мнение за духовния му ръст и талант. Във връзка с прекарването му в Италия тогава се понесе слух, че се бил скарал с брат си по парични въпроси. В Англия потърсва контакт с наложилия се като авторитет на Запад Петър Увалиев. Когато през 70-те години Увалиев пристигна в София, той се срещна най-напред със стария си другар Любомир Тенев, получил вече широка известност като изтъкнат критик на театъра. Взех участие в две от срещите им в ресторант "Крим" и в апартамента на Тенев на ул. "Оборище". На тези срещи Увалиев се изказа рязко срещу Георги Марков. Бил злоупотребил с доверието му, държал се безцеремонно като същински балканец. Не съм наясно до каква степен Увалиев е бил тогава обективен, но несъмнено той, привикнал към стила на живот в следвикторианска Англия, е бил провокиран от неконтролирания артистицизъм на Джеки, от маниера му да не спазва цивилизационните правила, от несистемно изгражданата култура на този по-млад негов сънародник.
Преди да напусне страната, Джери беше нонконформист, "протестър", който стои над идеологическите постулати. Но дисидент - не. Имаше най-различни връзки - това отговаряше на спонтанния му, своенравен нрав. Говореше се, че е добре приет в кръга на Тодор Живков, което не се отрази върху профила на произведенията му. Свидетел съм на искреното му приятелство с белетриста Костадин Кюлюмов - партизанин-антифашист и полковник в Държавна сигурност. Виждал съм как Джери го посещава в кабинета му, намиращ се на пресечката между улиците "Васил Коларов" и "Гаврил Генов". Не е тайна, че Марков  имаше достъп до архива на МВР, което не се позволяваше на други писатели. Най-вероятно заедно с Кюлюмов са взели решение да са сценаристи на телевизионния сериал "На всеки километър". 
През 90-те години прочетох мемоари на журналиста Александър Костов, близък познайник на Джери от ранната му младост. В тях той пише, че Марков е бил искрено вярващ активист на РМС след 9 септември 1944 г. в квартал "Княжево" на столицата. Според Костов Джери е заминал на Запад съгласувано с органите за сигурност - все едно с подпис или без подпис. За мен тази версия, доколкото познавам Георги Марков, е по-достоверна. А това, че досието му изчезва след 10 ноември 1989 г., би могло да е последица от две неща. Или за да се прикрият български следи, или за да бъдат унищожени данни за отношенията на  писателя с българската Държавна сигурност, както и с органи на други "братски държави".             
Далеч по-малко вероятно е Георги Марков да е убит по поръчение на Тодор Живков. Въпреки злъчните и разобличаващи писания на писателя срещу българския Първи. През онзи период за по-опасни се смятаха различните емигрантски организации и дейци в тях, които се занимаваха и с организирането на въоръжени диверсии върху българска територия. А и каквото и да приказваме, поразяващите думи на Георги Марков в неговите политически репортажи едва ли стигаха до "народните маси". Те раняваха главно отделни партийни ръководители и близки до Живков творци. Що се отнася до съветските органи на сигурността, едва ли биха се заели да изпълняват на такава жестока цена капризи на Живков.
Въпреки това не искам и не мога да наложа мнението си, докато истината за смъртта на Георги Марков не бъде потвърдена с безспорни факти. Но организаторите на мероприятието с откриване на паметника не си поплюват. Монтират слухове, манипулират данни, фокусират версии, обявени за автентични документи, правят анкети със съмнителни изводи и пр. и пр., за да реализират поръчаната им задача: белетристът непременно да е убит от българските органи за сигурност.  
В тази насока и сега се работи целенасочено и системно, по подобие на някогашното разобличаване на българското участие в атентата срещу папата. Включени са масово български и чужди политици, полицаи, разузнавачи, прокурори, съдии и следователи, държавни мъже и техни марионетки. Само и само за да удостоверят: български и съветски комунисти са убийците на Георги Марков. Даже един наш журналист си изкарва хляба върху гърба и паметта на писателя, та чак до пенсионирането му с пари от небългарска гражданска организация. "Посветил" се е човекът на Георги Марков и туй то.
Политическите лилипути, които взеха участие в откриването на паметника на Георги Марков, също търгуват с паметта на Георги Марков. И те викат на всеослушание: "Той е наш"! Без да успеят с късите си ръце да се доберат до сложния, противоречив и артистично озарен живот на писателя, поради това, че са плитко скроени. Толкова могат и за това са родени.