А защо не тест за Луковмарш?
/ брой: 38
Оттеглянето на Бенедикт ХVI от папския престол естествено стана обект на много коментари и равносметки на близо осемгодишния му престой начело на католическата общност. Прави впечатление, че на първо място в негативите е решението му да реабилитира британския архиепископ Ричард Уйлямсън. Преди това Ричард Уйлямсън беше отлъчен заради твърдения, че не е имало Холокост, газови камери не са съществували и загиналите по вина на нацистите евреи не били 6 милиона а "само" 200-300 хиляди. Тогава, в началото на 2009 година, решението на папата за реабилитацията предизвика доста необичайна критика от страна на политически лидер - канцлера на Германия Ангела Меркел. А носителят на Нобелова награда за мир Ели Визел подчерта, че с акта за реабилитация Бенедикт ХVI е подкрепил "най-вулгарната страна на антисемитизма".
В политическата практика на съвременните демокрации случаи като този с архиепископ Уйлямсън се превръщат в своего рода лакмус за тестване на реакцията на най-изявените личности в публичното пространство. По това се съди за тяхната ориентация, за ценностите, които изповядват, та ако щете и за способността им за бърза реакция на конфликтни ситуации и спорни злободневни теми. Интересно би било едно тестване на реакцията на най-изявените български политици - президент, премиер, председател на парламента, шефове на партии на такъв въпрос:" Какво е отношението ви към станалия традиционен от 2002 г насам "Луковмарш", който се организира на 16 февруари от няколко партии, организации и групи, самоопределящи се като патриотични и националистически?"
Генерал Луков е обявяван от поклонниците си за велик патриот и герой, поставят го редом с Васил Левски. Всъщност председателят на Съюза на българските национални легиони Луков е протеже на хитлеристите, твърд поддръжник на идеята за изпращане на български войски на Източния фронт във войната срещу Съветския съюз. Най-красноречива характеристика на политическия профил на Луков е дал германският посланик в България по онова време Бекерле, който нарича ликвидирането на генерала "тежък удар за германските интереси". Името на драгоценното протеже на Берлин е гравирано на мемориала на "жертвите на комунизма" в градинката пред НДК, пред който на 1 февруари се преклони и президентът Плевнелиев...
Трудно е наистина понякога човек да се ориентира в таблицата на ценностите на "посткомунистическа" България. Не било имало фашизъм в България, сякаш измененията и допълненията на и без това мракобесния Закон за защита на държавата, направени през септември 1941 г., не са вдъхновени от идеологията (и практиката) на националсоциализма. Навсякъде в цивилизования свят участниците в съпротивата срещу фашизма са смятани за истински патриоти и герои, само у нас редовно ги обявяват за обирджии на мандри или направо за престъпници, рушители на държавността. Френските колаборационисти на хитлеристка Германия на най-високо ниво - шефове или членове на "правителството на Виши" като Пиер Лавал, след края на войната са съдени и екзекутирани, у нас е на мода да се кръщават улици на имената на виновниците за третата национална катастрофа на България. Във Франция смятат за герой Фернан Боние де ла Шапел, участник във френската съпротива, който през декември 1942 г. застрелва в Алжир адмирал Дарлан, силния човек от колаборационисткото правителство на Петен. У нас някои изливат злобата си (виж коментари на блогъри към новините за Луковмарш) срещу "чифутката" Виолета Якова, ликвидирала Луков. И светотатстват, че когато при сражение с партизаните я залавят ранена, 30 жандармеристи я изнасилват, преди да я убият.
Защо все пак не се направи един тест сред българската политическа върхушка за отношението към "Луковмарш", защо кметицата Фандъкова е оставена сама да се пече на бавния огън да забрани ли марша или "демократично" да го разреши? Демокрация по български.