Сага за бежанците от Беломорска Тракия

" Душа на друг човек" е трета реализация на поета Никола Инджов в жанра роман след  "Възречени от Манастър" и "По следите на норвежеца". Отново център на света е колкото имагинерното, толкова и реалното селище Манастър  край Гюмюрджина ("града на гълъбите"), откъдето родът на Инджов е прогонен през 20-те години, за да се присъедини  към прокудените от родните им места тракийски бежанци. Съхранили  обаче  характеристиките си на хора, дошли от Беломорието ("българската покрайнина"),  живели там заедно с турци, гърци, арменци,  евреи, българомохамедани, гагаузи, общували със скитниците-каракачани.

Още във "Възречени от Манастър" Инджов   заяви, че светът на родителите и прародителите му е негов, но с внушителна сила го начерта и върху картата на новата българска култура. Така както Николай Хайтов стана изповедник на Родопа планина; Йордан Радичков на българския Северозапад; Ивайло Петров изобразител на Добруджа; Димитър Вълев и Димитър Яръмов художници на Юга,  прорязал пътя Европа - Калкута; Валентин Караманчев раказвач на живота в родния му ГоцеДелчевски край.

Кое е особеното при Инджов?

Това, че светът, който той представя, не е така конкретно осезаем и веществено определен, както при споменатите писатели. А това позволява на белетриста-поет да проектира далеч по-свободно своите представи и виждания за Манастър като хранилище на родово-националното съществуване. Да  моделира чрез него своите представи, изпълнени с  идеализъм и носталгия. Да прави от стария Манастър и неговата природа гнездо на райските хубости. Причинно-следствените връзки в случая стават по-зависими от волята на белетриста. Което, от една страна, поставя под въпрос функционирането на  жизнено пълнокръвните персонажи, от друга обаче получава кредит за достоверност допустимата по вероятност подробност.

Сюжетът на романа се разгъва

във връзка със спасяването на група евреи от Беломорието по време на Втората световна война. Спасяват ги предишни жители на Манастър, пристигнали с българския окупационен корпус. Едва ли не конспиративно те заменят имената на евреите с тези на умрели или загинали манастърци; предоставят им каменните останки от предишните си жилища; снабдяват ги с фалшиви паспорти, на които фигурират с български фамилии. По този начин неколцината български граждани - първоначалият учител Илко Соколаров, народоведката Мата Сребрева и медникарят Стоил Чанчеров, с привлечения от тях към "общото дело" нотариус Анастасий Примов, осъществяват своя план поне този малък кръг гюмюрджински евреи да не потегли с  останалите си събратя към нацистките лагери на смъртта.

Върху такава основа

Инджов започва да фабулира, сякаш необременен от "спъникамъните" на  жизнената фактология. Като първосъздател на образите той ги ангажира с даден тип взаимоотношения, нужни на замисъла му - някои от тях с битов характер, други с философски отблясъци, трети с душевна натовареност, четвърти с  лирическа извисеност, подсказваща емоционалните пристрастия на белетриста.
По лично усмотрение белетристът редува изображения на актуални събития с повратки на паметта към миналото; публицистични щрихи със записки на стародавен и днешен адрес. В отклоненията от пряката сюжетна линия, наречени "Из моите приписки във времето",  Инджов публикува откровени есеистично-публицистични изкази, понякога натежаващи върху фабулния развой. Той разказва, но и прекроява известни събития от антифашистката съпротива. Информира ни за броя на изселниците българи, за четническото освободително движение. Припомня хода на   Лозанската конферения и клаузите на международен договор като Севърския - "Тракия да бъде поделена между Гърция и Турция". Всичко това съчетано с достроени от въображението епизоди.

Смесва съзнателно реални и фиктивни имена

на герои (обществени дейци, революционери, писатели, учени, офицери и пр., и пр.); преплита фамилии на известни личности от новата ни и стара история. Дава плът и кръв, прави участници в романното действие - наред със сътворените от него образи -  Михаил Маджаров, Любомир Милетич, П. К. Яворов,  генерал Маркос, поета Аргирис Митропулос.  Внушава асоциации с Веселин Андреев и героинята на поезията му - Сашка. Прави  алюзия с Щерю Атанасов, с баснописеца Банчо Банов и баща му - генерал, с партизанина лекар Хариев (в романа доктор Хареев).  Претворява случая Франк Томсън и пр., и пр.
 Легендата за тракийското заточаване на патриарх Евтимий в Тракия писателят превръща в непоклатима реалност - негово преосвещенство бил въдворен в Манастър, "патриаршеското село", с неговия дух били обвети църквата и манастирът на селището. Инджов без двоумение налага версията си  за местожителството на патриарха в Манастър -  за свидетел призовава и  Киприян Цамблак.  Продължава митологемата с "ангелските човеци" от "Възречени от Манастър" по принципа на циклизираното повествование  (обяснението на Илко Соколаров за  обитателите на Манастър: "Това са ангелски човеци... Живият не е безсмъртен, безсмъртният не е жив, те се прераждат един в друг"). Прави ни свидетели на борбите на българите от Македония.

Потапя ни в атмосферата на миналото

на едно цялостно живеене на българите, което олицетворява ненакърнени човешки отношения и чист морал, изпълнено с изящни съзвучия от песенен и словен фоклор, от живописни дарби, от човеколюбие. Като марангоз от ХІХ в. Инджов изписва думи от народния речник, изпълнени с изящни  усещания, със светли помисли, с природни красоти, с цветови неповторимости и многогласни разпеви.    
 Отпраща ни към библейски и религиозни поведенчески норми на евреите. Дава жизнени сили на едни от персонажите си, лекува ги с животворни лекарства и вяра, докато други  отпраща в царството на сенките, защото такава била битийната уредба. Проследява мъченическата участ на "налудничавия  пророк - евреина, станал Примо Тасо, псевдоним на нотариус Анастасий Примов. "Проучва" какво е станало с тримата еврейски младежи, влезли в партизански отряд - Ешуа Алтамирано с българско име Свилен Здравков; Пабло Ибанес с българско име Райчо Страхилов; Рашел Бенвенисти с българско име Ружа Соколарова. Във финален раздел обгръща превратностите, които изживяват петте еврейски деца, оцелели благодарение на добротата, проявена от минаващи през Манастър каракачани.             

Така се утвърждава авторовата идея


че хората биха могли - въпреки реалните  междучовешки конфликти и расови предразсъдъци - да съсъществуват в разумно устроена общност. Че нетърпимостта между хората я насаждат привилегированите слоеве и че жертва на противопоставянето са народите, всеки човешки индивид поотделно.  Противоестественият, военновременен живот според писателя връхлита като огромно бедствие човечеството, поставя на изпитание цивилизационните му импулси. Същевременно ражда звяра у него, сравним с ужасите в Апокалипсиса. 
Всъщност човекът е роден за свобода и справедливости, внушава белетристът.  "Величието на човека е вътре, а не вън от него". Отечеството е като майчина утроба за човека, поел към света, за да изпита неговите жестокости и тъги, радости и надежди. Такова е и първото програмно изречение в Пролога на романа: "Между Манастър и света!" 
Но, прозаикът репликира сам себе си, и това "но" не е стилистично средство, а идеен ключ към светоразбирането му: Но тъкмо в такива случаи, когато натискът върху човешкото в човека е най-безпощаден и циничен, когато отчаянието докосва личността най-болезнено, тогава най-мощно и най-безапелационно  избликват съпротивителната енергия и неприемането на злото, набират скорост солидарността, саможертвата, вкоренената етичност, чиято национална неповторимост няма как да не притежава и  световноисторическа значимост.   
От гледна точка на естетиката на "критическия реализъм" редица епизоди и отделни психологически доминанти изглеждат случайни и необосновани. Скокообразните преходи в различните епизоди едва ли помагат за четивността на произведението. Само че Инджов работи с други мерки, използва  различен художествен подход и затова оценките за творбата му би трябвало да се съобразяват с критериите, възприети от него. Тук е важно писателят да накара читателя да повярва на предложената възможна реалност с нейните последици. А тъкмо това Инджов прави в романа "Душа на друг човек". На такава база той предоставя обширен терен за художествените допускания, за смесването  на въображение и факти, за субективизъм, който  струи от поетичните му нагласи.
Никола Инджов напомня по-скоро практики на "магическия реализъм", с безспорните му постижения в латиноамериканската литература. В този вид особен реализъм се открива  плацдарм за смело прекрояване и  "въобразяване" на жизнените фрагменти, за  акцент върху субективните съждения, за налагане на методология, сходна с тази на романтичната естетика. 
 "Душа на друг човек" изобразява епоха на исторически мрак, на масови екзекуции, на национален и расов геноцид. Обликът на романа е пронизан от дълбоко чувство за национална съдба и характер, за български бит и нрави, за богоборчество и строеж, за исторически прокоби и пробуда. Инджов ни поднася в езиково отношение прецизно моделирана творба, с патина от вековете, с  усет за местните, диалектни качества на езика, за нюансите в неговата оркестровка.
 Показателно е също, че прозаикът, въпреки трагизма на тогавашното съществуване, търси изход за персонажите си, попаднали в деветия кръг на съвременния ад, този на фашисткото мракобесие. Издига в култ  междучовешкото разбирателство и взаимопомощ. Не го напуска доверието в цивилизацията, в устойчивостта и способността на неговите герои - с различна национална, идейна и религиозна принадлежност - да надделяват над своите  отрицатели и инквизитори. По този начин романът "Душа на друг човек" споява виталните пориви на автора с поетичните му стремежи да защити уникалния смисъл на битието. Да изобрази раждането на човека в часове на безмерни исторически изпитания.