Поезия

Мария П. Георгиева

Мария П. Георгиева е родена през 1979 г. Завършва славянска филология - полски език, в ПУ "Паисий Хилендарски" (2003) и книгознание и книгоразпространение в Специализирано висше училище по библиотекознание и информационни технологии - София (2005). Работила е като репортер в екип "Култура" на вестник "Марица" (Пловдив).
Отличавана е с различни награди за поезия. През 2002 г. получава първа награда в конкурса за превод на проза от полски, чешки и сърбохърватски,  организиран от Пловдивския университет, а през 2003 г. печели първо място в конкурса за кратка проза на ErunsMagazine и LiterNet.
Нейни стихове са включени в антология на българската поезия от ХХ в. - "Из века в век" (Москва, 2005), в "Антология на младите български поети" (2007; 2008), както и в антологията на българската женска любовна лирика "Само за теб" (2009). Член е на Мултикултурно студентско общество "Хормония" (Пловдив) от самото му създаване през 1998-1999 г. до днес.

Петъчен мързел

Петъчният мързел ми пречи
да преброя отредените дни -
оризови зърна, колкото за супа -
и ангелският цвят на косата ми
нощем става бръшлян и в черно цъфти,
за да се събудя сред оризищата
в тази последна събота.

В зелените очи на тревата
мога да се видя:
стрък живот върху разкривена детска рисунка.
Но мисля с надежда за стъбълцата,
в огнището поникнали,
защото знам, че Бог дете е
и пак ще ме нарисува.


Водопадът на мравките

Не ми казвай,
че капката роса,
пълзяща по ръба на листото,
не е водопад.
Аз чувам грохота,
от който се страхуват мравките.
Виждам към земята как лети
и удря по табелите в душата ми.
Като куршуми.
Пробива в бронята ми пред света
безумно празни дупки
и ако сега реша да тръгна,
водопадът ще удави мравките.

Всекидневни изречения

... И все съм същата,
а всекидневно се променям
Въртя се в залисия покрай къщата -
към небето жадно гледам
Поливам саксиите с усмихнати цветя -
от лейката ме гледа срутената, зла луна
Вечерята за теб приготвям със усърдие -
зеленчуците до кръв ми изпохапват пръстите
И къщата със своите безброй ъгли
все повече на кръг ми заприличва...


* * *

Битието е заоблено
Битието явно е заоблено.
Щом не мога да намеря ъгъл,
в който да се скрия
и всичко, което захвърлям
ме заобикаля и отново намира.
А пътищата някога били са върхове
и дупките по тях мечти за облаци...
Привличат и отблъскват се безбройни светове
във моя свят единствен с бясна скорост,
а той променя се и после пак се връща
при своята първоначална форма -
различна, но една и съща.
Защото битието всъщност е... заоблено.