Геополитика
Остава ли място за мир?
Независимо как и кога ще свърши войната в Украйна, предстои дълъг период на един дълбоко разделен, силно конфронтиран и милитаризиран свят
/ брой: 82
Любомир Кючуков*
Преди дни Конгресът на САЩ одобри финансовата помощ за Украйна в размер на над 61 милиарда долара. Което в практически план означава, че беше подсигурено продължаването на войната. Но не и че бе направена крачка към нейното приключване.
Победа или поражение?
След неуспешното украинско контранастъпление през миналата година ние, НАТО и ЕС, променихме целта: от „война до победа” в „да не позволим Украйна да претърпи поражение”. Но не адаптирахме инструментариума към новата цел – той остана „повече оръжие”. С други думи решението продължава да се търси на бойното поле – само и единствено.
Последната година и половина война обаче очерта друга картина, която условно може да се охарактеризира с парадоксалния термин „горещо замразяване”. Фронтовата линия остава до голяма степен непроменена. Но това което се промени, бе характера на войната. Първоначално тя беше обявена като война на ценности: за Русия - денацификация и демилитаризация на Украйна; за нас – защита на демокрацията и следвоенния световен ред. Постепенно тези цели бяха забравени – и от двете страни. И войната се превърна просто в битка за територии. Която пък от своя страна все по-очевидно се превръща във война на унищожение – на военна техника, инфраструктура, индустриални обекти, градове и села. И хора.
Същевременно динамиката на военните действия е неблагоприятна за Украйна и тя все по-трудно удържа досегашните позиции. И все по-често в анализите се появява стряскащото със своята безпощадност твърдение – Украйна няма хора. Потвърдено и от приетия закон за мобилизация, целящ да върне в страната всички емигрирали в чужбина мъже, подлежащи на военна служба.
И тук се появява ключовият въпрос: какво означава победа за всяка от двете страни? И възможно ли е поражение в тази война? Ако поражение се разбира като капитулация – то това едва ли е реалистично. Независимо, че военните действия стават все по-високо технологични и в тях се вкарват все по-модерни и далекобойни оръжия, и двете страни разполагат с достатъчно допълнителни ресурси, които могат да мобилизират в случай на опасност от военно поражение – включително ядрено оръжие (естествено тук става дума за НАТО, а не за Украйна). Иначе казано, Русия просто не може да си позволи да претърпи поражение, а НАТО едва ли ще изостави Украйна да капитулира – въпреки все по-често появяващите се съмнения по въпроса, особено относно позицията на САЩ. Ако обаче под поражение се разбира загуба – на хора, техника и ресурси – то и двете страни губят. И ще продължават да губят докато има военни действия. На първо място естествено Украйна.
Дефинирането на победата е не по-малко проблематично. За Украйна президентът Зеленски нееднократно заявява, че това включва освобождаването на всички окупирани територии, включително Крим. Което изглежда все по-трудно постижимо. Но това поставя украинското ръководство в ситуация, когато всичко друго би било равнозначно на загуба. И на практика изключва решения извън военните.
Руската позиция тук изглежда по-гъвкава – и по-неясна. След като вместо да бъде демилитаризирана и денацифицирана, Украйна се въоръжава все по-активно, а нейното ръководство се радикализира, Русия също пренастрои своите цели в териториалното поле. Без обаче да е ясно дали целите включват достигане до административните граници на четирите присъединени области (а за Херсонска и Запорожка област това би означавало прехвърляне на десния бряг на Днепър) или отиват още по-далеч – в посока Харков и дори Одеса. И обратно: ще бъде ли възприето като загуба, ако части от тези области останат извън руски контрол – след като самите области вече официално са обявени за територии на Руската федерация?
Мир или примирие?
Първото изглежда почти невероятно, второто – почти неизбежно. За мирно споразумение едва ли може да се говори – дори в средносрочен план. Защото териториалните въпроси трудно биха могли да намерят разрешение, приемливо и за двете страни. А постигането на мирно споразумение ще означава някоя от тях безвъзвратно да отстъпи територии – имайки предвид и факта, че Русия обяви Донецка, Луганска, Херсонска и Запорожка области, както и Крим, за части от руската държава (като тук отново възниква и въпросът за непълния контрол на Русия върху част от териториите на тези области).
От друга страна примирието, т.е. постигането на съгласие за спиране на бойните действия, изглежда все по-необходимо – особено за Украйна. Но не по-малко трудно постижимо. Първо, защото то би означавало фиксиране на териториалното разделяне по линията на фронта към момента на евентуалното му сключване. Второ, и дори по-важно – и двете страни се опасяват, че подобно примирие ще бъде използвано от противниковата страна за прегрупиране на силите и подготовка на нова военна офанзива. Тоест, за да бъде успешно, то трябва да дава гаранции, че конфликтът окончателно се прехвърля от военното в политическото поле. С други думи: примирие означава фактическо замразяване на конфликта – временно или дългосрочно.
Преговори – дали или кога?
Ако се придържаме към логиката, че всяка война, която не завършва с капитулация, в крайна сметка приключва чрез преговори, то въпросът би следвало да бъде не дали ще се стигне до тях, а кога това ще стане. Отговорът към момента не изглежда оптимистично. При така очертаните позиции на Русия и Украйна липсва основният елемент, който може да даде тласък за търсене на политическо решение на конфликта – готовността за преговори. Като дори бяха издигнаха формални условия, препятстващи диалога: Украйна декларира официално, че няма да преговаря с Путин, Русия направи огледално заявление – че изключва преговори със Зеленски. А така наречените конференции за мир (поредната ще бъде в Швейцария през юни) също реално не са път към преговори, а форуми за подкрепа на украинската позиция – доколкото Русия не участва в тях.
Парадоксът е, че всеки успех във войната ни отдалечава от мира. И води не към преговори, а към импулс за продължаване на войната. Защото всяка от страните разчита, че може да постигне още и по-съществени предимства на фронта, които да й дадат по-силна позиция при евентуални преговори. Обратното, единствените досега преговори за прекратяване на войната, проведени в Турция през март 2022 г., станаха възможни поради факта, че руските войски застрашаваха директно украинската
столица. В момента, в който тази опасност отпадна, преговорите бяха прекратени.
Изводът, който се налага, не звучи особено оптимистично: в краткосрочен план страните ще продължават да залагат на оръжията, а не на диалога.
Още война или повече война?
Продължаването на войната обаче логично води до нейната ескалация. Както от гледна точка на все по-съвременните оръжия, така и чрез излизането извън територията на Украйна – в Черно море, а и с удари по руска територия. Досега и двете страни в конфликта, Русия и НАТО, достатъчно стриктно спазваха две червени линии: да не влизат в директен военен сблъсък и да избягват риска от ядрен конфликт. Тези червени линии обаче постепенно изтъняват. И могат да бъдат лесно пресечени – включително и в резултат на случаен инцидент или търсена провокация. Както в посока на възможно териториално разширяване на войната (тук най-уязвима изглежда Молдова, където периодично има инциденти с падащи ракети), така и при крупен катаклизъм (тук основният риск е за безопасността на Запорожката АЕЦ). Много сериозен риск крие и предложението на Макрон за разполагане на войски на страни членки на НАТО на украинска територия.
Всичко това води към достатъчно очевидната констатация: конфликтът е геополитически. И той ще се решава на международно, а не на двустранно ниво. Което в много голяма степен ще предопредели и бъдещата конфигурация на международните отношения. Но основният резултат вече изглежда достатъчно ясен – независимо от това как и кога свършва тази война: предстои дълъг период на един дълбоко разделен, силно конфронтиран и милитаризиран свят, в който усилията са насочени към това как да се подготвим за войната, а не как да я предотвратим. Всичко това при оптимистичната презумпция, че не се стигне до глобален конфликт сега.
*Авторът е директор на Института по икономика и международни отношения