"Батя", който вдигна знамето на бунта

На 31 август, в резултат на атентат, загина Александър Захарченко - героическият водач на донбаската въоръжена борба срещу режима на милиардера Петро Порошенко, установен в Киев след извършения антидържавен преврат през 2014 г. Режим, който под фирмата "ултранационализъм" направи от Украйна жалка марионетка в ръцете на Запада и преди всичко на САЩ, превърна я в аванпост на русофобията и неофашизма в света. През последните четири години Украйна стана плацдарм на гражданска война, репетиция на евентуална гореща война срещу Руската федерация.
Все още

няма окончателни данни кои са извършители на преврата

и кои - негови подбудители и организатори. Съобщава се единствено, че са арестувани "заподозрени лица" и че нишките на атентата водят към Киев. Че става въпрос за коварна операция на украинските тайни служби - чрез поредица от атентати да бъдат унищожени лидерите на донбаската съпротива.
Предварително ще кажа, и това няма да е преувеличено: гибелта на Александър Захарченко представлява огромна загуба както за руснаци и украинци, така и за всички хора, които искат през новия ХХI в. да живеят в условията на мир, свобода, социална справедливост, на икономически и духовен просперитет! Не само в моите очи Александър Захарченко е забележителна личност, въплътила най-автентично битката на народа на Източна Украйна за свобода и социални правдини. От каквито и аспекти да го оценяваме днес, факт е, че у Захарченко поразяваха личната му храброст и достойнство, начинът, по който ръководеше донбаската революция, волята му твърдо да защитава своите сънародници, да диалогизира с тях естествено и убедително, поведението му бе на човек, посветил се докрай на светла кауза.
Миньор, минен техник, работил в каменовъглените шахти на Донбас, само за четири години Захарченко се превърна в любимец на своя народ, в закрилник на човешката му участ и стремежи, в

надежда, че войната все някога ще свърши

и животът на донбасци ще се нормализира. Парадоксът е в това, че Захарченко, поддръжник на спонтанните народни недоволства през 2014 г. срещу ширещата се корупция в тогавашна Украйна, първи, още през същата година, вдигна знамето на бунта в Донбас! Застана начело на протести срещу организаторите на антидържавния преврат в Киев, присвоили си насилствено и незаконно властта в страната. Конкретният повод за бунта му беше упражненият терор от новата власт срещу рускоезичните жители на Украйна, като и гледката с първите убити и ранени негови земляци, чиято вина се състоеше в това, че не искат да се откажат от руския език и култура. Така още преди да доизясни възгледа си за независимостта на Донбас и Луганск, преди да изготви социалния си проект с определена лява насоченост и "просъветски" профил, Захарченко встъпи в редиците на съпротивата в Източна Украйна като антагонист на културното мракобесие и внедряваната чрез терор "украинизация" на обществото.
За кратък срок от обикновен деец на движението, от редови боец той спечели доверието на донбасци, получи необикновена популярност сред тях,

наложи харизмата и авторитета си

без демагогски похвати. На донбасци им хареса, че Захарченко, когото нарекоха с уважителното име "батя", е прям и искрен, говори открито за нерешените въпроси, не се поддава на паника, че е работник с трезва и перспективна мисъл. Намериха в негово лице мъжага, който държи на дадената дума и който няма вземане и даване с криминалния бизнес, "недолюбва" новата олигархия. В подобен смисъл не Захарченко избра политиката, а политиката избра Захарченко. Ситуацията го издигна до върховете на управлението, а не някакви си индивидуални кариеристични набези. Нерядко съм си мислил какви тайнствени сили побира в себе си енигмата "народен водач", как и защо народът решава, че на еди-кой си субект (довчера напълно неизвестен) е готов да предостави своето настояще и бъдеще, да му повярва?! Вероятно в това повярване са заровени и зърна на народния опит и разум, провиденчески способности на общността.
Наистина Захарченко малко по-късно бе избран и на най-върховния държавен пост в Донецката народна република, но това се случи, след като вече беше признат и обикнат в качеството му на "народен водач"! Ерго, в началото обществото предопредели борческия път на Захарченко, след туй с тази задача се зае държавата, каквато е тя по дефиниция. Какво се оказа? Оказа се, че категорията "народен водач", поне в случая със Захарченко, означава

дълбока, сакрална свързаност с народа

вътрешна освободеност, разкрепостени форми на идеализъм, повече варианти на социално инженерство, но и на самопожертване, типично за т.нар. епически герои. "Народният водач", така да се каже, създава, изобретява проектите, които съвестният и професионално подготвен държавник допълнително моделира и изпълнява.
Александър Захарченко, в ролята си на "народен водач", даде живот на два проекта, които възнамеряваше да реализира, но не можа - дори и от високата си държавническа позиция - поради причини главно от международен характер. Попречи сега, разбираемо е, и преждевременната му смърт.
Първият проект на Захарченко се строи върху гледището за Украйна като постсъветска държава, лоно на древната руска култура и държавност, в която хората с украинско и руско самосъзнание принадлежат на един и същи етнос - руския. Оттук строежът на съвременната украинска държава върху антируска основа би бил пагубен за съществуването на Украйна. Но тъй като властта в Украйна след антидържавния преврат се посвети изцяло на русофобията, пък и няма изгледи тази политика да претърпи промени в положителна посока (Киев бламира даже предоставянето на автономия на Донбас), Захарченско започна да развива идеята за създаване на

независимата държава - Новорусия

състояща се от Донецка народна република, Луганска народна република, с възможно присъединяване на други райони от Източна и Южна Украйна, в които доминират руският етнос и рускоговорящите украински жители.
Според замисъла на Захарченко тази новосформирана държава е призвана да обяви незабавно независимостта си, провеждайки суверенна политика. Като най-близък съюзник на Донбас авторът на проекта възприе Руската федерация, очаквайки Кремъл да признае Новорусия, както постъпи с Южна Осетия и Абхазия. Захарченко предполагаше, че на един следващ етап Новорусия би могла да влезе в общодържавен съюз, подобен на Съветския съюз. Съзнаваше още, че Новорусия ще се превърне  в предмостие на Русия и руския народ срещу агресията на Запада и НАТО.   
Вторият проект предвиждаше строителството на социална държава, която ревизира съществено грабителската приватизация и възвръща водещото място на държавата в големите капиталистически предприятия и корпорации. Впрочем Захарченко направи опит важните частни обекти да бъдат временно ръководени от представители на държавната администрация. Намерението му беше да намали разликите между богати и бедни, да снеме от гърба на народа ярема на плутокрацията. Тази държава, определена като "народна република (!)", по планировка се различава от устройството на съседните държави, в това число от Руската федерация. Захарченко се стремеше чрез проекта да възвърне и редица социални постижения на съветската епоха. Не трябва да се съмняваме: такава обществена уредба би била "лош пример" за страните от бившия социалистически лагер.
Делото на Александър Захарченко тепърва ще получава достоверни оценки. Тепърва ще се проумява продуктивността на неговите идеи и проекти, значението им при намиране на

изход от всестранната криза

обзела Украйна и съвременния свят. Не е случайно, че на погребението на Захарченко на 2 септември в Донецк взеха участие над двеста хиляди души. Те участваха в погребалното прощаване не под диктовка, а по заповед на собствения си разум и сърце. Защото за тях държавникът Захарченко е преди всичко безкористен народен водач, герой на възжеланата Новорусия!


...прощаването с народния водач в Донецк