18 Ноември 2024понеделник05:51 ч.

Мемоар

Цветан Начев - поет на надеждата

/ брой: 113

автор:Иван Гранитски

visibility 3635

Онези, които го познаваха отблизо, знаят, че той беше необикновена личност - смел, с непоколебим характер, истински патриот, работил за Отечеството самоотвержено и безкористно десетилетия наред. Професионалните му интереси бяха много и различни - от външното разузнаване през банкерското дело, през адвокатската кариера, до публицистиката, журналистиката и поезията. Преди всичко обаче това беше личност, заредена с неизтощима духовна енергия - във всяко от начинанията, в които се впускаше, той се раздаваше докрай, не пестеше сили и време, безкористността и самоотвержеността му впечатляваха дори и неговите недоброжелатели. А такива през годините той си създаваше немалко не само заради острия си език, но и заради нежеланието да прави компромиси със своите нравствени позиции, цели и идеали.
Но сложната му и противоречива натура привличаше и много и истински приятели и почитатели. Човек не можеше да остане безразличен не само към поетичните му текстове (които впрочем неговите приятели спасяваха от самия него, прибирайки ги надраскани върху салфетки, летящи листчета или дори върху гърба на ресторантски сметки), но и към остро полемичната му публицистика. В десетките си телевизионни изяви - интервюта, антрефилета, памфлети и прочее - Цветан Начев атакуваше политическата апатия и цинизма на прехода. Той не се страхуваше на висок глас да осъжда вината на безскрупулните, алчните катоновци, които се самопровъзгласяваха за политически елит. И ако поезията на Цветан Начев беше своеобразен нравствен вопъл и стон, публицистиката му беше призивна като тръба. Затова, ако трябва да намерим една дума, която да характеризира този удивителен човек, то без съмнение това е думата Съпротива. Съпротива срещу подмяната на националните ценности, съпротива срещу демагогията и фалша на силните на деня, съпротива срещу опростачването и чалгизирането на нашия живот, съпротива срещу предателствата, подлостите и мюзевирлъците на онези вечно политически пребоядисващи се персони, които великият Захарий Стоянов наричаше с цветистите думи: тахтаби, гьонсурати, кюлханета, дьонмета, гьотверени, михлюзи и пр.
Но нека сега обърнем погледа си към поета Цветан Начев. Книгата, която поема в ръцете си читателят - "Портрет на надежда" - е събрала някои от последните творби на автора, преди да отпътува от тази пуста и печална земя. Имал съм щастието и удоволствието да пиша и да говоря многократно за отделните стихосбирки на Цветан Начев, които бяха публикувани от издателство "Захарий Стоянов" ("Кокичета зиме", "Кокоша слепота", "Очила за цвят", "Душа под душа", "Насрещен вятър"). Ако търсим най-точната формулировка за тази поезия, ще я определим като поезия на изящната простота.
Поезията според Цветан Начев сякаш е заредена с някаква невидима лечебна сила. Стихът става своеобразна изповедалня, където човек може да коленичи и да споделя най-съкровеното, най-интимното. И да получава опрощение, одобрение и духовна подкрепа. Невидимият мах на благославящи криле облъхва потъващия в дълбините на словото четец. И всяка неискреност, фалш или предпоставеност релефно ярко се открояват.
Днешното време на преоценка на всички ценности поставя на изпитание поезията и поетите. И все по-трудно става сред мрака на ерзаците и имитациите да се съзрат искриците на истинската поезия. Лирическите текстове на Цветан Начев са от тези малки островчета на автентичната, искрената, неподправената поезия. Можем да ги наречем всъщност мигновения от живота на обикновения човек. Тези мигновения са като отделни пулсации на лиричното сърце - запечатват с графическа яснота чувства, настроения, емоции, мисли. И същевременно изграждат поемата на един живот, на едно човешко съществувание. Спонтанността, изповедната искреност и безизкусност, внезапните интуитивни прозрения за драматичната противоречивост на човешката душа ни впечатляват, когато разгръщаме отделните страници на тази поема.
Изящна простота - ето ключът към възприемането и тълкуването на лиричните послания на Цветан Начев. Това пролича още в първата сбирка на поета "Кокичета зиме". Един път неговият герой иска да положи сърцето си в ръцете на любимата, друг път признава, че пише стихове, за да прогони измамното чувство, че е излишен. В трето стихотворение го виждаме като "малък принц, който дрънка нелепости и се връща кръгом в своя свят". Но какъв е неговият свят? Светът на чувствителния човек, попаднал в навалицата на едно безумно време, когато се взривяват традиционни човешки ценности. На грубостта и насилието, на фалша и демагогията, на пошлостта и цинизма поетът противопоставя нежността и любовта, искреността и доблестта, вътрешната светлина на вечните човешки добродетели.
Лириката на Цветан Начев се чете с лекота. Сякаш се разхождаме из една чиста и облъхната от добротворна светлина градина. Удивително е съчетанието на мекота и лирична нега, извайващи лиричните мигновения, с твърде непоетичните послания на реалността. Само органичната, носеща автентично чувство поезия може да преправи грозните, твърде често жестоки пулсации на делничното и да ги изведе в завладяващ поетичен образ. Цветан Начев притежава това качество. Може би защото е постигнал тъй трудното отстраняване от опасната за всеки автор идентификация с текста. Именно защото гледа леко пренебрежително, понякога дори с добродушна ирония на своите поетични опити, той излиза от конвенциите на познатото и създава свой малък образен свят.
Третата лирическа книга на Цветан Начев - "Очила за цвят" - представляваше поема от двадесет и четири къса искряща тъга. Още при появата на дебютната му стихосбирка Дамян Дамянов развълнувано посочи нежната изчистеност на новия лирически глас. В "Очила за цвят" видяхме колко проницателно е било наблюдението на Дамян Дамянов.
Поезия, която не разчита на излишната усложненост, на фриволните, но безсъдържателни хрумвания, на криворазбраната модерност. Поезия, която иска да очертае твърде непоетичните контури на делника. За Цветан Начев чашата на тъгата анонимният герой или обикновеният човек трябва всекидневно да опознава. Ала познанието в страната на тъгата винаги е тежко. То тласка героя ту на улицата, където му трябват очила за цвят, за да оцелее в навалицата от албиноси; ту в духовното стрелбище, където биват разстрелвани приятелства и любови; ту към сцената с окърпени кулиси и преиграващи актьори, наречена живот.
Четейки стихотворенията на Цветан Начев, човек остава с впечатлението, че присъства на постановката на някаква безшумна драма. Водачът на души го разхожда над пропасти и рани, но няма ужас. Човешката действителност разгръща своята омерзителна природа, но без патетични жестове. Най-сетне и стрелбата по мишената, наречена човек, е някак странно безмълвна. Ако поетическото внушение е за печал, то това е светла печал. Ако от стиха извира меланхолия, то това е топла, мека меланхолия.
В "Очила за цвят" Цветан Начев разгъва своите поетически търсения, уплътнява лирическия си рисунък, обогатява образната си система. Ако внимателно четем стихотворенията от тази книга, ще усетим, че поетът извършва своите лирически откривателства в традицията на Вапцаровата поетика. Цветан Начев съзнателно се приближава към тази мощна поетическа гравитация. И забележително е, че собственият му лирически глас укрепва именно тук, на тази орбита зазвучават убедително и ясно автентичните му внушения.
В "Очила за цвят" литературната критика откри не само белези на истинско, неподправено лирическо мислене, не само интересна и оригинална образност, но и едно рядко и затова тъй ценно качество - категорична нравствена позиция. Над всичко, над драмата на предателството, над позата на суетата, над делничното страдание се извисява един прозорец от светлина - вътрешната светлина на вярата, добротата и любовта, които превръщат човека в жар-птица и му позволяват да се откъсне от мрачната страна на Скръбта, за да полети към светлата страна на Хармонията.
Лирическото вдъхновение на Цветан Начев възпламва и изгаря като бенгалски огън. Той може да напише стихотворение на ресторантска салфетка или на бланка за сметка, способен е да роди вълнуващо стихотворение дори в условията на шум и разсейващи външни фактори. Подобно на поетите бохеми от началото на миналия век, и Цветан Начев може да се вдъхнови от един детайл - изящен глезен на преминаваща госпожица, фрагмент от картина, музикален мотив или просто воден от екстазната енергия на мига, когато е с близки приятели и сродни души.
Не можем да не припомним тук на любезния читател и книгата на Цветан Начев "Душа под душа", особено цикъла "Острие под реброто". Става дума за 15 стихотворения, писани в последните няколко години. Те са много важни за разбирането на лирическата философия на автора. Тези творби показват, че Цветан Начев не губи своята социална чувствителност и острота на внушението. В "Мараня", "Всяка дълга вечер", "Глас на скъсан билет", "Вместо камбана" впечатлява комбинацията на патетично-разговорното с изповедно-интимното. Значителна част от стихотворенията могат да бъдат определени като любовни терзания на една наранена чувствителна душа. Но тук няма да открием сантиментално хленчене, въздишки или жалби. Дори тъгата и разочарованието, огорчението и скепсисът не изтръгват от поета мрачно настроение. Зад многопластовите и полифонични внушения прозира неизтощима енергия, воля за морална съпротива. Цветан Начев ни показва политическата апатия на прехода, конвулсиите на чувствителната и лесно наранима душа на мислещия човек, който е принуден не само да оцелява, но и съхранявайки вътрешните си устои, да поддържа крехкото равновесие на обществото.
Последните стихотворения на Цветан Начев, събрани в книгата "Портрет на надежда", продължават някои от плодотворните лирически хрумвания от предишните му сбирки и в същото време съдържат трагични послания, заредени с голяма сила на внушението. Парадоксално е съчетанието на черната тъга, безизходността, крайния песимизъм със светлата вяра, възвишената надежда, нежните лирически пулсации. Но парадоксът е само на пръв поглед. Защото разочарованията, скепсисът, болката в крайна сметка се превръщат в подемни крила за вдъхновението и надеждата на поета. Ето защо много показателно е въвеждащото стихотворение, което е и програмно като внушение и послание към читателите. Всъщност поетът Цветан Начев цял живот търси и се опитва да портретира образа и неуловимите измерения на надеждата. Злата съдба прекърши рано неговия творчески път. От друга страна обаче има някаква странна закономерност и прилика в живота и творчеството на подобен тип творци. Всяка съпоставка, разбира се, е условна, но при спазване на мащабите и при отчитане на индивидуалната специфика на таланта не може да не ни направи впечатление, че има общ знаменател, който приютява във вечността истинските и органични поетични таланти - тяхната съдба е трагична, но в същото време героична и поетично възвишена. Във фалангата от талантливи и без време отишли си творци трябва да поставим без съмнение и Цветан Начев.
 

В София се произвеждат 41% от БВП на страната

автор:Дума

visibility 1878

/ брой: 219

Потреблението на домакинствата ускори растежа

автор:Дума

visibility 1896

/ брой: 219

Експерт предлага по-нисък ДДС за рибата

автор:Дума

visibility 1933

/ брой: 219

Тръмп разговаря два часа с Байдън

автор:Дума

visibility 1989

/ брой: 219

Втора инстанция осъди експрезидент на Аржентина

автор:Дума

visibility 1872

/ брой: 219

Протест в Брюксел срещу крайнодесните

автор:Дума

visibility 2058

/ брой: 219

Пет години затвор грозят Марин Льо Пен

автор:Дума

visibility 1762

/ брой: 219

Медийният тероризъм

автор:Александър Симов

visibility 2027

/ брой: 219

Хронично бездействие

visibility 1980

/ брой: 219

"Символичната война" на съюзническите бомби

visibility 1943

/ брой: 219

Кой кой е в проектокабинета на Доналд Тръмп

автор:Дума

visibility 1818

/ брой: 219

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ