Младите не вярват, че имат сили да се справят с трудностите

Надежда Маркова е родена на 8 октомври 1990 г. в Ямбол. Завършила е езиковата гимназия "Проф. д-р Асен Златаров във Велико Търново с профил френски и английски език. Като ученичка е работила като доброволка в Българския Червен кръст в продължение на 4 години. В момента учи в Медицинския университет в София в специалността "Медицинска сестра". Надя е била част от пилотен екип от младежи-експерти по европейски теми, наречен "Тийм Юръп джуниър 2011", който има за цел да засили осведомеността на местно и национално равнище, в училищата и университетите, за Европейския съюз и доброволчеството. Като член на екипа е посетила редица европейски институции в Брюксел, където се е запознала с проблемите на климата, замърсяването на природата и др.

Цитат:
"Аз съм идеалист, искам да помагам на хората"

- Надя, защо реши да ставаш медицинска сестра? Всеизвестен факт е, че у нас пари в тази професия няма, а работата често е неблагодарна.
- От малка имам голямо желание да помагам на хората, колкото и клиширано да звучи това. Искам да се грижа за болните, да облекчавам страданията им. Имах идея да уча и ветеринарна медицина, но разбрах един парадокс за себе си. Мога да гледам страдащи хора и да запазя присъствие на духа, за да им окажа необходимата помощ. В същото време не мога да наблюдавам спокойно страдащи животни - пред тях не успявам дори да реагирам адекватно. Така разбрах, че имам някаква странна дарба и мога да бъда полезна.
- Тази, както я наричаш, дарба кога проблясна за първи път в теб?
- Когато бях на 16 години, ми хрумна да вляза в сграда, на която пишеше БЧК. Вътре имаше тренировка на Младежки авариен екип към Българския червен кръст. Младите хора ме включиха в упражненията си в ролята на пострадал и ми приложиха цялостно обездвижване на тялото като на човек преживял тежка травма. Признавам - шокирах се, представих си, че мога да изпадна реално в подобна ситуация. Но в същото време си казах - това е за мен. Така станах част от екипа. Видях как се оказва спешна помощ на пострадал, как се правят превръзки при кръвотечения и се обездвижват счупени крайници. Запалих се още повече. Вместо един път, както е по план, започнах да ходя по два пъти седмично на тренировки. Тази подготовка продължи една година и завърши със състезание по първа долекарска помощ в с. Лозен, Софийско. Останах в БЧК четири години, където малко или много видях как изглеждат нещата в медицинската помощ отвътре.
- Нещата "отвътре" често са свързани с неприятни, стряскащи гледки. Това не те ли накара да се замислиш от отказване от професия, свързана с медицината?
- Е, много хора около мен се отказаха, но това още повече ме мотивира. До този момент приятелите ми смятаха, че върша странни неща, но като разбраха за следващата крачка, която предприех, вече съвсем се ужасиха.
- Каква беше тя?

Надя с останалите членове на екипа на БЧК

- Реших да видя дали мога да вляза в реалната болнична обстановка и да стана нещо като доброволка в местната болница във Велико Търново. Тогава бях на 17 години. Предприех една необичайна стъпка, а хората около мен твърдяха, че не съм съвсем нормална. Говорих с ръководителя на спешното отделение и той изненадващо и за мен ме допусна до болницата със статут на наблюдаващ. Подобна практика у нас няма, няма и законодателство, което да урежда достъпа на външни лица в болнични звена. Така един ден влязох в спешното отделение, а докторът на смяна доброволно ме взе под опеката си. Обясняваше ми различни случаи, как се действа в определени ситуации, дори ми показваше как се разчитат рентгенови снимки и електрокардиограми. Това изобщо не му влизаше в задълженията, дори и той ми се чудеше на акъла. Така в петък вечер вместо да изляза с мои приятели, аз стоях в спешното до 23 ч., а често и до 1 ч. през нощта. В може би най-страшното отделение в една болница видях абсолютно целия набор от спешни ситуации - от пострадали при катастрофи, до дрогирани и пияни млади хора, по-малки и от мен.
- От едната страна си видяла страданието на хората, а от другата...
- Другата страна беше отношението на персонала към тях. А то е ужасно.  Заплатите на медицинските работници са ниски, това не е тайна за никого, но рефлектира върху пациентите. Една сестра например работи по 12 ч. и взема жалки пари.
- Това вече е трябвало съвсем да те демотивира в избора ти.
- Не, напротив, мотивира ме още повече. Професията за мен е призвание. Ако отвътре не ти идва да приемеш болката на хората, няма как да си свършиш качествено работата. А много хора приемат професията по наследство. Бащата бил лекар, майката била медицинска сестра и решават, че е  генетично заложено и те да наследят професията. Тези хора също ще завършат, но с нежелание ще си вършат работата. Аз съм голям идеалист, но се надявам нещата да се променят и хората да имат повече мотивация и амбиции. Медицински сестри и акушерки не бива да стават хора, които просто не са били приети медицина.
- Бъдещето ти тук ли е или в чужбина?
- Определено в чужбина. Там не е по-лесно, но зачитат труда ти. Имаш възможности за специализация, за развитие, в професионален аспект се насочваш натам, накъдето искаш. Извън България хората се квалифицират непрекъснато, а и трудът се заплаща добре.
- И за твоите приятели ли чужбина е идеалът?
- Въпросът не е, че навън е идеално. Проблемът е в това, че младите хора не виждат перспектива тук, в България, да се живее по-добре. Те не смятат, че ще имат сили да се справят с трудностите и да се реализират в професионален план тук. 
- Ти явно не си типичният предствител на поколението си - предпочиташ да стоиш в болници вместо в дискотеки, готова си да се отдадеш на грижи за болните, вместо да станеш финансист примерно. А какъв е типичният съвременен млад човек?
- Е, аз ходя и по дискотеки, забавлявам се, но сега е времето, когато трябва да уча. Ако изпусна момента, едва ли ще имам друг такъв. А за днешните младежи мога да кажа, че предпочитат дискотеките, но често завършват именно в болниците. Някои се оставят по течението и си казват, че все ще си намерят някаква работа. По-амбициозните пък в края на гимназиалния курс не знаят какво ще учат, но искат да са студенти, защото знаят, че студентството било много сладко. Все пак има и много млади хора, които искат да успеят, да бъдат независими и да живеят спокойно със семействата си. Те имат мечти и ги преследват.
- Как виждаш следващите 10 години от живота си?
- Очаквам да работя това, което ме удовлетворява. Естествено бих искала и заплащането да бъде на ниво, защото все пак ще нося голяма отговорност. Искам успешно да съчетавам професионалния и личния живот. Омъжена, със специализация и доволна от това, което съм постигнала.
- А следващите 20?
- Още по-щастлива и улегнала.