За нов обществен договор в България

Необходимата смяна на досегашния асоциален български икономически и обществен модел на прехода със социален не е задача, решението на която може да бъде подменено с партийни шаблони и лозунги или с медийни платени пропагандни мероприятия. Тази смяна няма да се получи също така автоматично посредством петиции и протестни резолюции, въпреки че те определено помагат.
Светът трябва в непосредствена перспектива да се оправи с неговия си неолиберализъм, ние - с нашенския. Промените, които следват, са неизбежно належащи, комплексни, включително фундаментално мирогледни. Всяка друга предварителна нагласа означава обикновена мимикрия, неминуемо водеща впоследствие към поредната деградация.
В съвременния контекст вече става дума ни повече и ни по-малко за качествено нов обществен договор в България.
Досегашната "система" бе базирана върху всеопределящата роля на пазара. Държавата и обществото бяха сведени до обслужващи доминантното пазарно битие сфери. Възникващите проблеми по дефиниция би трябвало да се решават от само себе си и така по най-добрия възможен начин.
Най-добрият от всички възможни светове обаче се оказа най-лошият. Пазарът бързо се изроди в монополистично господство и злоупотреби,

демокрацията еволюира във власт на олигархията

руслото на свободната преса бе цялостно канализирано в рамките на слугинажа. Кризата, в която като общество и стопанство попаднахме преди четири години, не показва признаци да ни напусне. Напротив - мизерията и безперспективността се вкореняват из нашите географски ширини.
Нищо от онова, което досега бе играно и разигравано през прехода, вече доказано не работи. Нито бизнесът може да се оправи сам, без държавна помощ, нито държавата може да продължава да търпи да й се лепи етикетът "лош стопанин".
Хората трудно, но все пак разбраха, че прогресът не означава "един срещу друг" и непременно състезание, а е зависимост един от друг, достатъчно често сътрудничество. В общественото пространство все по-настойчиво се заговори за загубеното чувство за справедливост. Логиката говори, че явно постепенно на дневен ред идва солидарността.
Събуждаме се, но не от сън, а от упойка, от дълголетната упойка на неолибералната идеологема.
Всеки обществен договор, за да е устойчив и за да действа продължително време без блокаж, би трябвало да осигурява баланс на интересите. Къде са въпросните пресечни точки, които биха ни осигурили равновесие и прогрес за един продължителен етап от развитието ни?
Социален обществен модел не се строи без държава.

Държавата следва да прекрати отстъплението си

да се откаже от станалото обичайно абдикиране от редица области: образование, здравеопазване, наука и иновации. Модерно държавно устройство без строга регулативна роля на държавата се показа като неосъществимо. У нас става въпрос не само за вкарване в ред на монополистите, за опазването и рационалното използване на природните и пр. ресурси, но, особено в кризисните условия, за банковата система. Без регулация, без конкрентна намеса от страна на голяма държавна банка, без популярни каси и кооперативно банкиране банковият картел години наред действа единствено прокризисно и в ущърб на дребния и средния бизнес. Което е в ущърб на заетостта, т.е. в ущърб на нацията и страната.
Българският бизнес не разполага с потенциал без държавна помощ и съдействие да преодолее кризата. И тук става въпрос не само и единствено за отношенията с банките, но и за държавните поръчки, за концесиите, за публично-частното партньорство и пр.
А след като бизнесът волю-неволю започва у нас да разчита на държавата, той неминуемо следва да се откаже от необосновани привилегии, каквато на първо място е плоският данък. Ежегодните искания за намаление на здравноосигурителните вноски не само не звучат убедително, но и издават едностранчивост и егоистичност на подхода. Как иначе и за сметка на какво ще се компенсира евентуалното намаление - за сметка на образованието, или за сметка на по-нататъшно влошаване на равнището на пенсиите и на здравеопазването?
Теорията за сравнителните предимства от ниските заплати и ниските данъци се показа през прехода като напълно несъстоятелна. Хората у нас бяха докарани дотам, че да не могат да покриват всекидневните си, елементарни нужди. На което обществото естествено реагира с масирани улични протести.
Да се очаква покачване на производителността при заплащане като сегашното в България е, най-меко казано, наивно. Бизнесът у нас трябва да се подготви да посрещне неколкократно

съществено повишаване на заплатите

Че някой и друг пишман бизнесмен щял да фалира от това, най-малко трябва да ни интересува. След като не може да плаща прилични заплати, нека въпросният сам да потърси друга сфера на дейност. Да отиде него да го наемат и да се увери колко ще му платят. Не е нужно всички ние да го поддържаме "на изкуствено дишане".
Така стигаме до най-същественото в една държава, до хората. По-добре заплатени, по-добре осигурени при новия обществен договор българите няма да виждат толкова силен стимул, колкото досега, за емиграция. Но същите тези хора трябва най-после да се научат да не получават заплата "в плик", да си търсят в магазина касовите бележки, навреме да си плащат местните данъци и такси - т.е. да не кръшкат от държавните си задължения и отговорности.
Винаги досега съм виждал голям зор да обясня на представителите на местната политическа класа, че България (а и Македония) представлява нещо особено не само за нас, родените по тези земи, но и сама по себе си. Тукашните домати имат вкус, тук морето мирише хубаво, тук гората, ако се вслушаш, говори, тук слънцето, ако си достатъчно наблюдателен, ти се усмихва. Прав е великият Николай Хайтов, че изтървем ли България, изтървали сме всичко.
Без нов обществен договор, карайки както я захванахме през куп за грош от началото на прехода, със сигурност ще я изтървем Българията, казвам ви!