За единния строй на промитите глави
Общото между тоталитаризма, неолиберализма и либертарианството
/ брой: 138
Като че ли няма нищо по-взаимноизключващо се от двете идеологеми - "реално социалистическата" от близкото минало и неолиберално-либертарианската, понастоящем натрапвана ни ежедневно по медиите.
Според първата човек трябваше да е бурмичка, зъбно колелце в социално-икономическата машина, което стремително да хвърчи натам накъдето трябва, най-вече в кръг, и да изпълнява винаги правилните за момента повели. Място за лично пространство не бе предвидено.
Обществото маршируваше
в единен строй под ръководството на най-мъдрите и далновидни партийно-държавни ръководители, опиращи се в решенията си на постиженията на най-прогресивната наука. А безалтернативната пропаганда превръщаше провалите в успехи и така с годините до проглеждането.
Неолиберално-либертарианската доктрина, напротив, е центрирана единствено върху личния интерес. Обществото се разглежда като неорганизирана тълпа, правилата са оскъдни и в българския случай рядко се спазват. Всичко трябва да бъде постигано на практика на индивидуална основа, най-често и срещу другите. Държавата, както се казва, където и да я сложиш, все ще пречи. В зададената координатна система понятия като нация и национални интереси, общество и общност, естествено губят смисъла си. Световната криза от 2008-а само потвърждавала правотата на идеите за повече и
безгранична икономическа и всякаква свобода
и по-малко държавно-бюрократична намеса и регулиране...
Къде обаче може да се съзре общото между противоположностите?
Според мен във фанатизма на изповядването и на двете идеологии, в игнорирането от тях на съответен тип интереси и в безотечествеността.
Да започнем отзад напред. Интернационализмът от едно време и днешният глобализъм ужасно си приличат поне по това, че национално българското и традиционното неотменно им изглежда дълбоко подозрително. За днешните интернационалисти азбуката ни изисквала дебат дали да бъде заменена с латинската. Турското робство, неслучайно утвърден в нашето народно съзнание символ на унижение и гнет, политически коректно трябвало да бъде заменяно ту с присъствие, ту с владичество. Пак според тях на кораба "Радецки" Ботев бил действал точно като терорист. Македонците, щом казвали, че са македонци, а не българи, ние трябвало като демократи да им го признаем. Обществото ни било мултиетническо, за водещ, основополагащ, спойващ и градивен характер на българската култура не можело и да става дума с оглед "международно утвърдените стандарти" на правилното мислене и т.н.
По-горе вече споменахме, че тоталитарната, наречена социалстическа, идеология отчиташе в минимална степен личния интерес и този факт бе в основата на ерозията и катастрофата й. Неолиберализмът и либертарианството от своя страна постоянно разиграват картата на
"държавата-нощен пазач"
и не допускат мисълта за наличие на някакви по-значими от това общи, колективни интереси и потребности у хората.
Частно-индивидуални водопровод и канализация, примерно, са възможни в робинзоновски условия, но я си ги представете в един многомилионен мегаполис, според установката "всеки сам за себе си". И втората страна на проблема - колко частна собственост е допустима при монопол. Може ли неконкурентен пазар въобще да се нарече пазар. Може ли да се ратува за свобода и приватизация на него? Бива ли той да бъде оставян да функционира (ясно как!) без регулация, как е съвместимо това със "справедливостта, неизменно раздавана от пазара", с предпоставяната му саморегулация?
Или пък да вземем транспорта. Индивидуалната му форма пред очите ни постепенно хипертрофира и се самозадушава, особено в градски условия. Общественият транспорт пък невинаги може да бъде ефективен, но той доказано замества безпорядъка с някакъв ред, държи стопанството в единство, улеснява и ускорява оборотите.
"Нещата от живота" съвсем не са толкова изчистено прости - само ред или само хаос, както обикновено се представят по вестници и телевизии.
Успешното е по-скоро "смесено", нееднозначно и се разполага
някъде в "златната среда"
Която самата пък сигурно е конкретно историческа, без вечно валидно, веднъж открито и фиксирано "златно правило" или "златно сечение".
И накрая - за фанатизма.
Поканен бях наскоро на премиерата на книгата на Лудвиг фон Мизес "Човешкото действие", едно дошло със закъснение у нас и вероятно полезно с оглед развитието на общоикономическата култура на тукашните професионални среди, издание. Но въпросът не е за това, а за атмосферата на въпросната премиера.
Последната бе открай докрай строго издържана в духа на "Товарищ Сталин, Вы болъшой ученый ..." От местните фенове на пазарния фундаментализъм фон Мизес бе обявен едва ли не за "гений на всички времена и народи", за най-големия икономист на ХХ век и за не знам още какво непостижимо, върховно и съвършено. Което, меко казано, не отговаря на истината, нито с оглед неговото интелектуално влияние, нито с оглед цитирането му в икономическата литература, нито с оглед преподаването на възгледите му из сериозните висши учебни заведения по света.
Подобни на посочените престараващи се усилни усърдия не могат сами по себе си да не доведат до
откровени гротескни ситуации
Такава примерно бе базисната, че въпросната книга, апотеоз за свободния и всичко определящ пазар, се оказа, че е била издадена с финансовото съдействие на Министерството на културата. Значи, априори е ясно, че одата за пазара не издържа на неподправените, "чисто пазарни условия". А контекстът на хумористичния абсурд достигна на премиерата своя апогей с изказването на представителя на най-културното министерство, който през цялото си слово, правоверно кълнейки се в непреходността и несравнимостта на идеите на автора, го наричаше не фон Мизес, а Мозес. Един вид, знаеше, че е гений, но не беше сколасал да научи името му.
Коментарът изглежда излишен. Лошото обаче е, че смях в залата не прозвуча. Спогледахме се многозначително само двама-трима сред тълпата, закрачили в единен строй нови комсомолци. Тогава именно си спомних един от великите епизоди във филма "Кабаре", когато в кръчмата, на финала на изпълнението на песента "Tomorrow belongs to me", младежта екзалтирано скача на крака и вдига ръка с т.нар."римски поздрав", известен още и като "Heil !" Докато само един старец, помнейки и знаейки колко в живота се повтаря - най-вече от лошото, се прави на разсеян и остава да седи над халбата си с бира и гледа настрани.