Непреходно национално задължение
/ брой: 259
Един от геостратегическите резултати от "арабската пролет" е този, че Тунис, Либия, Египет и Сирия престанаха да изпълняват ролята на своеобразен санитарен кордон по отношение на имиграцията в Европа от Африка и Близкия и Средния изток. Това създаде за Стария континент траен огромен бежански проблем със засега трудно предвидими регионални и дори глобални последици. Съответно нестихващата имиграционна вълна към България напоследък се оказа във фокуса на публичното внимание у нас, включително в контекста на опасенията и страховете, пораждани от
феномена "сблъсък на цивилизациите"
на който частично посветихме предишната си публикация в ДУМА.
Дали обаче все пак евентуална масова имиграция в страната ни може да се окаже "шанс за нацията за решаване на демографския проблем" (думи на еврокомисаря Кристалина Георгиева), "съкровище" (думи на бившия външен министър Соломон Паси), неочаквано появила се целебна рецепта срещу кризата у нас? Дали в конкретния настоящ случай става дума за прецедент, или за нещо "дежа вю" в българската история?
Общественото мнение по въпроса у нас нездравословно, направо застрашително, се разцепи. Този път на "демократично мислещи" и на "националисти".
Европа е място, където историята дефинитивно се е състояла на базата на националните държави. Всякакви паралели с миналото, например с това на Съединените щати или на Канада, са твърде уязвими откъм аргументационна подплатеност. На всичкото отгоре
многогодишният опит на Стария континент
натрупан в съжителство с имигрантите от друга "цивилизационна сфера", може да бъде определен, най-меко казано, като нееднозначен. Тежкият нерешен съвременен проблем е с формиралите се в развитите европейски страни "паралелни общества", които се опитват да функционират успоредно и доколкото това обективно е възможно капсулирано, независимо от основните, държавотворните местни общества. Показателен в контекста е коментарът от бившия канцлер на ФРГ, уважаваният европейски държавник Хелмут Шмит: "Имиграция от Полша, от Чешката република, от Естония, Латвия и Литва е напълно възможна. Те се аклиматизират най-късно във втора генерация. Проблем виждам при турците, при хората от Ливан и въобще от ислямските държави. Много от имигрантите живеят в гета, а гетото засилва вътрешната култура. Затова съм много скептичен, що се отнася до имиграцията от ислямските култури."
България е малка, гранична на днешната западна цивилизация, страна с деликатен етническо религиозен баланс. Всяко значимо разместване в състава и съответно в конфигурацията, в пропорциите на населението на наша територия може да доведе до открояване на вътрешни стремежи към частично или пълно преминаване към друг цивилизационен тип, до натиск за обществена дезинтеграция и обособявания, до различни видове противопоставяния, териториален сепаратизъм, и други
неприемливи и потенциално пагубни за нацията
и държавата социални разлюлявания. Прииждащите на настоящия етап у нас имигранти са хора от различна, в много аспекти културно и ценностно противопоставяща се на западната, цивилизация. Те произхождат от цивилизационния "ареал" на исляма. А ислямът, за съжаление, както подчертахме в предишния текст, като цяло още не е напуснал своето Средновековие, нито пък реалистично има изгледи да го стори в дългосрочна перспектива. В това си именно състояние в съвременността той противостои културно-мирогледно на Запада, респективно на западния начин на живот.
Сегашният имиграционен натиск върху България по никой начин не е аналогичен с този на българските бежанци от Македония, Северна Добруджа, Източна Тракия, с приютяването в нашата страна на арменците или на белогвардейците на Врангел през миналия век, както често се правят внушения. Не могат да се прокарват паралели също с вековното толерантно съжителство на българска територия с еврейската диаспора или даже с българските мюсюлмани. "Културният модел", който днес масирано се импортира посредством имиграцията, е коренно различен като минало, настояще и обозримо бъдеще.
Следователно, България би се подложила на
непремерен риск при евентуална подмяна
при евентуално заместване на част от тукашното население с различно, при подмяна на тукашната цивилизация с различна, което евентуално резултантно следва, ако се допусне процесът да продължи по същия път и със същите темпове, както безконтролно е започнал. Съвсем в друг план е въпросът, ако най-после станем свидетели на държавна политика за привличане на хора с български произход от Молдова, Украйна и пр.
Състоятелно бъдеще страната ни има само ако последователно задълбочава процеса на своята европейска интеграция на базата на "водещата българска култура". Последната се явява не само духовна категория, но и "обществен договор", начин на живот, държавна организация, манталитет, историческа памет, приемственост, традиции и пр., и пр. Изпреварвайки възможни критики и "правоверно демократични" атаки от дежурните "интернационално несъгласни", ще подчертая, че в изложения тук възглед има налице точно толкова национализъм, колкото в "Европа на отечествата" на генерал Шарл дьо Гол. Защото, ако въобще някога се стигне до единно европейско самосъзнание и единна европейска националност, това, първо, ще е в достатъчно далечно бъдеще, и второ, техни съставни слагаеми задължително ще бъдат исторически формиралите се и сега съществуващи многобройни, исторически утвърдени и доказали се европейски национални идентичности.
Затова точно
опазването на българското
и недопускането на подмяната му с иманентно неевропейско по корени и характер се явява непреходно национално задължение. То е висока отговорност не само пред националната, но и пред цялостната европейска перспектива. С оглед на така визираните взаимосвързани и тясно взаимопреплетени отговорности, новите и стари духовни табута и национални разделения у нас са изключително вредни. Четвърт век след края на Студената война, както и преди сме подчертавали, прагматичното преосмисляне на много от несъстоялите се първоначални световни и национални визии за "единен свят" и "край на историята" неумолимо придобива остра актуалност.