Мирогледната алтернатива

Задънената в интелектуално, социално и икономическо отношение улица, в която през изминалите три десетилетия човечеството влезе благодарение на вярата във всевластието и непогрешимостта на пазара, бе напоследък, след 2008 г., достатъчно подробно и критично илюстрирана. По-сложният въпрос обаче е този за мирогледната алтернатива на въпросната система от възгледи на пазарния фундаментализъм в света и в България. Кои са основните мирогледни въпроси, на които днес трябва да се намерят или преоткрият отговорите?
Първият, наглед най-прост, но може би най-комплексен, въпрос е дали индивидът следва да се интересува от другите. Дали обществата са единствено и нищо друго освен поле за конкуренция, където всеки се блъска с лакти и всеки се оправя доколкото може сам? Аспект на същия въпрос е дали личното достойнство може да бъде разменяно срещу всяка размахана насреща столевка?
Затрупаният с пластове време хуманистичен отговор тук е еднозначен. Всеки човек е ценност, свободата му се простира дотам, докъдето не пречи на свободата на другия. Личното достойнство е ненакърнимо. По този именно начин се формират социално-икономическите мрежи, мрежите на взаимна зависимост, където освен личният изкристализират и ред общи, обществени интереси, които невинаги са просто продължение или сума на индивидуалните интереси. Тук е мястото за цитат от романа на Хемингуей "Да имаш и да нямаш", предсмъртните изстрадани думи на Хари Морган -

"Сам човек не може"

Стабилното социално развитие и хармоничната, доколкото това е възможно, реализация на индивидите се подсигурява посредством перманентното налагане и отстояването на справедливостта и солидарността, посредством търсенето на компромиси и равновесия в цивилизованите общества.
Неангажирането и отчуждаването на отделни слоеве от решаването на социални проблеми създава дългосрочен голям и тежък социален проблем. Оттук вече може да се прехвърли логически мост към принципа на равния старт, респективно равния шанс, при които се предполага достъпност на образованието, сиреч наличие на добро държавно образование, едно от условията за некапсулирането в обществото на касти, прослойки и класи.
Вторият главен въпрос е дали държавата във всичко се явява лош стопанин.
Изводът, че минималната държава е добрият за обществото антикризисен избор, е най-малкото твърде съмнителен със своята лозунгова категоричност. Фискални правила, разбира се, трябва да се спазват, но от всякакъв икономически резон бива напълно изключено умишленото ограничаване на търсенето при криза като евентуален пряк път за излизане от нея. Рестрикциите доказано само задълбочават рецесионните тенденции, а ненужните рестрикции обричат съответната икономика на дългосрочно пребиваване на дъното.
Държавното задлъжняване при рецесия не е изконно грешно решение, задължително обаче е компенсирането му при добри конюнктурни времена. В тази светлина кризисни бюджетни дефицити от 5-6% от БВП не са непростимо прегрешение, само такива от над 10% от БВП разстройват трайно финансовата система на държавата. Не е нормално също така при процъфтяваща икономика обществата да живеят над възможностите си, многолетно да реализират бюджетни дефицити и да покачват, а не да съкращават, брутната си публична задлъжнялост.
Третият главен въпрос е дали обществото в лицето на държавата следва да остави социалното неравенство такова, каквото то се формира от пазара.
Нерегулираният пазар ражда, възпроизвежда и увеличава обществените неравенства. Аргументи в полза на по-голямото преразпределение и прогресивното облагане на доходите могат да се открият в икономическата теория. Възможностите за реализиране на доходи и за забогатяване обективно са различни пред хората, намиращи се на различни стъпала на социалната стълбица. Грубо казано, за човека, притежаващ милион лева, вероятността да спечели още милион е много по-голяма от тази пред друг, притежаващ сто лева. Ако резултатите от реализирането на визираните изходно базисни разлики във възможностите съзнателно не бъдат коригирани посредством данъчната система, то по този начин неравенствата само ще се задълбочават, оставени единствено на "чистия пазар". Тънката състоятелна прослойка ще започне да си купува и политиците, и законодателството, и медиите. Както се уверихме на собствен гръб,

демокрацията постепенно ще бъде подложена на демонтаж
 
С оглед поддържането на стабилността в нарастването на нивото на благосъстояние и правилата на конкуренцията просветената държава, "държавата на разума" е длъжна зорко да следи за злоупотреба с монополно положение, да предотвратява спекулата с основни хранителни стоки. Нейна непренебрежима грижа е борбата с картелите, като особено опасни са тези в банковата сфера. По държавен път, в частност чрез минималните заплата и пенсия, трябва да бъде гарантиран жизненият минимум и да бъде елиминирана бедността като обществено явление. Комерсиализираното здравеопазване е лошо здравеопазване, а лошото здравеопазване е равно на лошо качество на живот. Така че държавата не може да абдикира и от тази сфера.
Четвъртият главен въпрос е дали се вижда смисъл в позволяването на по-нататъшното разрастване на и без това хипертрофирания вече финансов капитализъм.
Ще припомня само, че оборотът на финансовите пазари днес надхвърля 27 пъти световния годишен БВП. Виртуалната реалност като средство за печелене постъпателно и агресивно измества реалната, тази на производството на стоки и услуги. Огромната спекулативна стихия на необузданите пари е заплаха за стабилността на световната икономика като цяло и на всяка страна поотделно. Финансовият капитализъм, чиито компоненти са също рейтинговите агенции и офшорните зони, е перманентен източник на хаос и проблеми в съвременността.
Политическото решение в посока ограничаване на финансовия произвол, колкото и отдалечено да изглежда в бъдещето, не може да бъде заобиколено. Песимистичният възглед е, че може би затова ще е потребна нова световна финансова и стопанска рецесия.
Петият главен въпрос е свързан с бъдещето на досегашния модел на икономика, този, базиран на нефта.
Ограничеността на запасите от нефт проличава напоследък при всеки глобален стопански подем, той е съпроводен от стръмно нарастване на цените на визирания ресурс, което като правило повлича нагоре и цените на останалите ресурси и противостои на развитието. Постепенното трансформиране на икономиките на развитите страни в посока по-малка зависимост от нефта поставя за решение не само ред нерешени до момента сложни технологически проблеми, необозрими отсега са геостратегическите размествания, планетарните екологически последствия и пр. При всяко положение обаче през близките десетилетия предстои революционна промяна в стопанската дейност на човечеството, която не може да не преобрази и начина му на живот. "Рециклиращото общество" е нова фаза в развитието на идеите за зелен, екосъобразен, отговорен пред бъдещите поколения социален прогрес.
Шестият главен въпрос е дали неоспоримата днешна глобалност отменя отечествата, нациите, националните интереси, националните ценности, националните истории и съдби.
При обективно вече случилото се взаимно световно икономическо преплитане отечествата все повече и постъпателно се превръщат в духовна категория, но за някакво "световно общество" би било много пресилено да се говори.
Българският национален контекст тук по необходимост би трябвало да включи по-нататъшното неприемане на експериментално полигонния статус на страната ни, в частност - съвременното й битие като перманентен източник на емиграция. Политиката на ниски доходи и ниски данъци явно се показа като национално безотговорна и затова е от край до край безперспективна. Нито средно, нито дългосрочно тя не доведе до икономически напредък и благосъстояние. Плоският данък погуби чувството за справедливост сред българите, а възстановяването му не е никак лесно. Спиралата на общественото развитие у нас продължава да води по-скоро надолу, отколкото нагоре и напред. Инфраструктурните проекти не означават автоматична модернизация на обществото.

Келнерското настояще и бъдеще

се очертава като българска национална съдба. Но трябва да е ясно, че тази нерадостна реалност е абсолютно лишена от перспектива като механизъм за повишаване на благосъстоянието. Което значи застой, по-нататъшна емиграция и отново завъртане на място и надолу.
Масовата бедност на "третата възраст" у нас също не допринася за икономическото въздигане, дотолкова доколкото като явление и образец демотивира трудово активните. Всеки предвижда един ден да бъде пенсионер, а унизителното положение на пенсионерите в България е силен подтик за емиграция.
Съзнавам добре, че всички изброени отговори и съображения, които съм подбрал от сериозната и нестандартна литература на няколко езика и донякъде съм се постарал да подредя, или до които съм стигнал през годините самостоятелно, ярко контрастират с наложилия се в нашето съвремие шаблонен подход всяко нещо, което няма непосредствена пазарна стойност, да бъде идеологически отричано и отхвърлено като политически неудобно и своеобразна отживелица. Мирогледната алтернатива не се побира в термина предизборна алтернатива. Става въпрос за нещо трайно, обхватно и принципно, за надвиснала необходима системна промяна в днешното разбиране на икономическите и социалните процеси и на възможностите за човешко въздействие върху тях.