Дали не забравихме семейството?

Забързани във всекидневните си грижи, едва ли обръщаме внимание на онези млади фиданки, ели и храстчета, които набързо в последния момент садят работници по временната заетост или служители в дадена общинска фирма, когато се възстановяват градинки или се откриват кръстовища със съответни зелени площи. Е, добре е, че се откриват и са се намерили средства за целта, но ако очите ни случайно попаднат върху тази "украса", някак сърцето се свива. Почти всички са мъртви много скоро след засаждането.
Няма как мислещ човек да не помръкне и да не направи аналогия с всичко онова, което е около нас и в нас през целия т.нар. преход. Уж идеите са добри, уж са в унисон с европейски практики, уж се усвояват получени по различни програми или бюджети средства, уж се спазват срокове и се дава възможност за репортажи и медийни снимки на длъжностни лица, често високопоставени в йерархията на властта, а накрая листата пожълтяват, после стават кафяви и в крайна сметка дръвчетата, елхичките, храстчетата изсъхват и стоят като препарирани сред билите в началото зелени площи. Били, защото столичани винаги намират преки пътеки, за да стигнат до трамвай, автобус, метростанция и набраздяват положения набързо труд на озеленители с кални стъпки.
Всички недоволни. Всички мърморещи. Наоколо грозно. Кофи за боклук - мръсни и изпочупени. Вятър носи боклуци около спирки и домове, а погледите - наведени към земята. Даже не се забелязва как някакъв нехранимайко, както казваше баба ми, не се свени да каже пред национални камери, че "ще си хвърля цигарата, където си иска". Скандалът е за недопустимото му поведение към журналист, но дребният незабелязан факт е, че този млад човек просто не е в състояние да проумее, че има някакви правила, които се казваха

"първите седем години"

и именно те създават онази атмосфера, която прави нацията цивилизована, а средата - чиста и приятна за ползване. Онази среда, която сега всички смятаме, че е задължение на държавата.
Семейството на редовите граждани е заето с оцеляване и хвалбите на майки и бащи се случват само ако щерката се е оженила за германец, французин или англичанин, както сметна за необходимо да сподели с гордост пред медии някакъв локален шеф, временно принуден да има работа с органи на съдебната власт. А ако и синът е заминал на Запад, значи семейството е преуспяло и "дано не се върне, защото тук няма какво да прави". Никой от тях даже не се замисля, че годините минават, държава и институции нямат и идея да строят нови домове за възрастни хора, защото това нито е в българските традиции, ако още ги има, нито е приоритет, когато трябва да се изгражда разграденото и да се пази макрорамката. Съществуващите домове или са от соцвремена и направени за съответни гилдии, или са частни, но малки, и заплащането не е по джоба на повечето българи. Безрадостни старини, без синовни грижи и с внуци, които говорят на чужд език.
Да, промените и

социално-икономическата криза

сринаха старата индустрия, селското стопанство, обезлюдиха селища и утъпкаха пътищата на младите към проспериращи страни. Управниците не съумяха да спрат разрухата, но застроиха цялото Черноморие, дадоха път на мол до мол, няма лошо, осигуриха толкова писти и влекове, че някои българи се оказаха най-платежоспособните, според банскалии, клиенти. Другите, главно от близките балкански страни, били бедни, не купували. Пазарни механизми, нови правила, неизбежна пропаст бедни-богати, разцвет на корупция, кражби и несправедливост по цялата стълбица на държавното устройство.
Смята се, че образованието не е на нивото на съвременните изисквания, а здравеопазването се ограбва и срива като повечето държавноподдържащи институции у нас. Но защо и клетката, наречена семейство, като цяло не устоя на тегобите на прехода и дава тласък за развитие на наследниците в бездуховна и дори небългарска посока? Или по-скоро и тя, в унисон с общите потоци, с нови правила се срина до съвети за търсене на лесен начин за съществуване, за печелене само на пари и отхвърли като ненужни правилата на онова възпитание, което крепи обществото на всяка уважаваща се държава? Както винаги, въпросите са повече от отговорите, ако изобщо ги има.
В случая става въпрос, че заедно с претенциите към държавата или липсата й, с основателния или неоснователен негативизъм към дейността на органите на същата тази държавна власт, някак трябва да осъзнаем, че, първо, трябва да се взрем в дома си, в семейството, в себе си и да си дадем сметка, че

не държавата ще научи децата ни

да не обръщат или ритат кошчетата за боклук. Че да се използват цинични изрази е признак не само на лошо възпитание, но и несъвместимо с присъствието в цивилизована среда. Че да даваш съвет на дъщеря си да търси само богат мъж е толкова недостойно, че я обрича на съществуване без сигурност за щастие. Да, сигурно е удобно, но щом и Disney създаде филм като "Спасяването на мистър Банкс", където, между другото, се промъква идеята, че "парите, парите, парите" не са смисълът на живота, значи светът вече търси онези основи, които го съхраниха и развиха на високо интелектуално ниво, по всички закони на морала и човещината. Дали ще успее след повсеместно наложения материален поглед върху "нещата от живота" никак не е ясно.
Ясно е, че хората, които живеят с омраза, завист, плюят по улиците, крещят днес срещу едни, а утре - срещу други, отминават с безразличие страданието на бездомниците или далаверите и насилието са начинът им на живот, едва ли гледат подобни филми. Или просто не ги разбират. Но те също са имали майки и бащи, значи семейства. Някой все пак е отговорен за изграденото у тях, но няма време да се гледа назад. Държавата да гледа както трябва държавните дела, а семейството - децата, а не само храната им.
Парите никога няма да стигат, но да се казва "благодаря" не струва пари, но отваря врати. Училището идва след първите 7 години и на този етап едва ли е в състояние да запълни празнотите. Проблемите на училището са отделна тема, но е време да се осъзнае, че екипната работа не е само теория за кръгли маси по европейски проекти, а условие за постигане на по-добри резултати, в случая - по-добър живот. Заедно - семейство, училище, държава, всеки в своите компетенции да има своя принос за превръщането на децата ни в граждани с онези духовни качества, които ще осигурят възходящото им развитие в един по-добър свят. Ако някой куца в екипа, семейството е основата, защото децата са преди всичко на родителите си. А кой не иска децата му да са добре и да са възпитани? Още по-хубаво ще е, ако  са наоколо, защото годините минават...