Бизнесът кипи край Лъвов мост

"Стари дрехи, стари неща купувааа" - протяжният вик на вехтошаря оглася ул. "Свети Георги Софийски", замлъква за четвърт час, докато си пие бирата в кварталната кръчма "Славия", после долита, отдалечавайки се по "Райко Жинзифов", "стари вещи купуваа"... Така беше преди шейсетина години: днес ще мине вехтошарят, утре точиларят - "ножове, брадви, белове точимеее"; "Боза, боза, радомирска боза", провиква се бозаджията за радост на дечурлигата. (Бозата задължително беше тогава радомирска, както сега кайсиите са силистренски, а фасулът - смилянски). "Айде моля вакса, за една цигарка", чука с четка по сандъчето ваксаджията. Тогава бяхме неуки и не знаехме, че това са автентични представители на дребния бизнес.
Днес всеки чантаджия, добрал се до канцелария в някое министерство, синдикат или камара, ще ви обясни компетентно и дори с вдъхновение, че си е поставил за цел развитието на средния и дребния бизнес, защото те са разковничето за стабилизация и възход на икономиката, подобряване хала на народа и доближаване до европейските стандарти. Не са нужни кой знае какви изследвания, статистики и многолюдни форуми, за да се увери човек в бурното развитие най-вече на дребния бизнес. Достатъчно е да слезете от трамвай, тролей или автобус на Лъвов мост и да направите кратка разходка по бул. "Стефан Стамболов" в началото на "Женския пазар".
Първите представителки на дребния бизнес предлагат сезонни цветя, набрани в градинката: сега най-върви невенът, преди това бяха лалетата, още по-преди нарцисите. До бизнесменката с невена е производителката на лозови листа за сарми, по-нататък звучи подкана да си купите прясно набрани марули, копър, магданоз, кромид. В зеленчуковия бизнес агресивно се е вклинил някакъв брадат дебелак, който предлага маркови якета втора употреба. Вносна стока от Виетнам - мазило за ревматизъм, рекламира потен бизнесмен, дава го с гаранция, ако не помогне, връща парите. Изпита женица протяга към минувачите евтини църковни свещи. И това ако не е разцвет на дребния бизнес, здраве му кажи!
"Цигари, цигари, мъжки, дамски", "чаршафи, калъфки, чист памук, вземи, бе, госпожа, няма да сбъркаш" - това вече са посредници, бизнестърговци, дребни, разбира се. Има и по-едри: отдалече можеш да ги отличиш по бицепсите, фланелките "Boss", панталоните, свлечени така, че да се вижда началото на цепката на ануса, обилните татуировки. "Къде е стоката?". "В колата, няма страшно, оставил съм човек да я пази". Тия май са вече от средния бизнес.
Има и чудаци, просто колекционери на изхвърлени вещи. Като онази женица, довлякла кой знае как и натрупала на внушителен куп два юргана, дюшек, прогорен жакардов килим. Купът на нищетата се издига на фона на двата цветарски магазина, но сравнително бързо се стопява: като мравчица, която влачи три пъти по-голям от нея товар, щастливата собственица ги отмъква едно по едно, незнайно къде - може би "у дома" - близката тръба на "Топлофикация", която е хей къде, на петдесетина метра над Перловската река.
И все пак най-процъфтяващият, най-масовият бизнес е с вторични суровини. Често на автобус № 309 се качва бизнесмен или бизнесдама с огромен черен найлонов чувал издут от стоката: пластмасови бутилки, хартия, смачкани кашони... Бизнесменът ще слезе три спирки по-нататък пред "Хладилния завод", отсреща е пунктът за вторични суровини. Там той/тя - тя, често придружена от невръстните си деца, които трябва да усвояват отрано тайните на дребния бизнес, ще се присъедини към почти непрекъсната върволица, която тегли (бута) стоката, натоварена на най-невероятни превозни средства: детски колички, двуколесни пазарски чанти, велосипеди, самоделни четириколесни платформи... Или просто огромен денк, под който се виждат два човешки крака да крачат към плаца на ул. "Индустриална".
"Стари вещи купувааа" - боже, какво аматьорство, характерно за една отминала епоха. На ул."Индустриална" можеш да видиш истинското лице на една нова епоха - древното вехтошарство, превърнато в дребен бизнес, който е основата на стабилизацията и възхода на икономиката. Е, бизнесмените износват парцаливи, никога непрани дрешки, измъкнати от боклукджийските кофи, не само в автобус 309 и трамваите 3,4 и 18, но и на спирките. Основният им аромат е на урина, човешка плът, непознаваща водата и сапуна и естествено, никога непрано облекло. 
И все пак, все пак дребните ни бизнесмени - цветарката с невена, другата - с лозовите листа, или с копъра и магданоза, редовните доставчици на пластмасови бутилки, амбалаж, метални отпадъци за пункта за вторични суровини имат някакво занимание, от което преживяват как да е, бизнесдамата ще изкара някой лев да засити глада на невръстните си помощници, за онези с татуировките и свлечените панталони хич да не говорим.
Но ще спомена онзи, онзи, който се изправи срещу мене на автобусната спирка и втренчвайки немигащ поглед ме попита: "Какво чакате?". "Автобус". "Какъв автобус?" Вече леко ядосан му отговарям: "Следващият". И неочаквано: "Ама вие защо плачете?". Вече съм силно ядосан от натрапчивия досадник: "Аз не плача, но ти май се разплака". И той, вероятно 30-35-годишен ревна неутешимо: "Да, господине, ей така се опитвам да се шегувам, та да не се разплача. Не ми дават да си видя дъщеричката". Извинявам се, казвам, че съжалявам, но той обръща гръб и тръгва към Лъвов мост. Раменете му конвулсивно се тресат.
"Боже, колко мъка има по тоя свят, Боже", беше простенал Моканина от Йовковия разказ "По жицата".