Възгледите на безсловесния храст
Пет години от спасяването на българските медици
/ брой: 173
1. Пролог
Самолетът газеше в маранята като в желе. Най-сетне спря. Полетът от Триполи до София е около два часа. Но този полет продължи 8 години и половина. Беше 24 юли 2007-а. Денят, в който българските медици си дойдоха.
Три дни по-късно изригнаха г-жа Злоба и г-н Цинизъм. Състраданието към невинните заложници се изроди в обвинение, съчувствието - в нетърпимост, избавлението - във вина, свободата - в престъпление, солидарността - в безчовечност, радостта - във вулгарност.
Пет години по-късно никой не помни и не иска да си спомня. Никой. Нито митичната международна общност, нито имагинерната българска държава.
2. Една скандално добра новина
В края на март една новина обиколи света: "Холандски съд постанови да бъдат изплатени 1 млн. евро обезщетение за нанесени морални щети на палестинския лекар Ашраф Хаджудж, който лежа в либийски затвор заедно с петте български медицински сестри, обвинени в заразяване на либийски деца със СПИН".
В България тази новина мина незабелязано. Не гъкнаха дори дежурните форумни псувачи, които периодично повръщат собствената си комплексарщина върху българските медици. Не реагираха даже на такива възбуждащи заглавия като "Ашраф стана милионер".
Новината мина тихо, като през Либийската пустиня.
Първо - защото е добра.
Джума Мишри
Адвокат Лизбет Зегвелд
И второ - защото не инжектира поредната доза скандал във вените на отровеното българско общество.
Новината е повече от добра.
Не заради въпросния милион.
А защото това е:
Първата победа на правото над произвола, на закона над беззаконието и на истината над лъжата. Този произвол, това беззаконие и тази лъжа, чрез които Кадафи властваше, а неговите довчерашни ухажори търпяха. В своя полза и заради своя си интерес. За сметка на българските медици, на българските граждани и на българската държава.
Първата победа на правосъдието над престъплението срещу правосъдието и срещу човешките права. Престъпления, за които Кадафи беше обгрижван, насърчаван и възнаграждаван от същите довчерашни ухажори, наричани кой знае защо "международна общност".
Първата международна и публична присъда (не сделка, не договори за милиарди) над инквизиторите на българските медици. Същите инквизитори, които либийският съд оправда и превърна в национални герои.
Мустафа Абдел Джалил - лидер на революцията
Първата стъпка към пълното оневиняване на българските медици, които загиваха всяка една секунда в продължение на 3097 дни в либийския затвор. Българската държава ги обезщети с по 10 000 лв., което прави по 3 лева и 22 стотинки за всеки един от тези кошмарни 3097 дни... Това е цената - 3 лева и 22 стотинки.
Първата морална победа за България в цялата тази мръсна, подла история, наречена "СПИН процес".
А моралната победа е повече от всички милиони на света.
Тази морална победа за българската държава не предизвика никакво раздвижване в блатясалото обществено съзнание.
Новината е повече от скандална.
Тя е срамна. Не за холандската правосъдна система, а за българската. Не за държавата Холандия, а за България, наричана кой знае защо държава.
Поразително е нежеланието на българската държава да защитава и пази живота, честта и достойнството на своите граждани. Нежелание плюс страх, нерешителност и безразличие, липса на постоянство, никаква настойчивост, никакво въображение, никаква воля, дипломатическа и правна несъстоятелност, държавно малодушие.
Съдът в Хага (не Международният наказателен съд, не Хагският трибунал, нито друг специализиран съд, а най-обикновен съд в града Хага) осъди инквизиторите на българските медици и защити честта и достойнството на един български гражданин. Ашраф е точно толкова български гражданин, колкото Валя, Валентина, Кристияна, Нася, Снежана и Здравко (нали си спомняте - в този ред медиите съобщаваха техните имена години наред). Ашраф живее в Холандия със статут на лице, жертва на инквизиции - статут, признат от ООН, благодарение на своя енергичен и компетентен защитник Лизбет Зегвелд.
Адвокат Зегвелд заслужава специално внимание.
Тя е на 42 години, професор по международно право в университета в Лайден, партньор в една от най-известните адвокатска кантора в Амстердам, където ръководи отдела по международно право и правата на човека. Проф. д-р Зегвелд на два пъти осъди собствената си държава: първият път - заради холандски военни, станали причина за гибелта на мирни граждани в Сребреница; вторият път - заради 431 индонезийци, избити от холандските колониални сили през 1947 г.
Тя представлява и защитава: иракските жертви на химически атаки срещу холандския бизнесмен Франс Ван Анраат (внасял в Ирак химически материали през 1980 г.); афганистански цивилни, жертва на въздушни атаки; и нигерийските фермери срещу Royal Dutch Shell (безконтролните разливи на петрол в делтата на Нигер опустошават реколтата и рибните стопанства).
Всички дела на Лизбет Зегвелд завършват с упех. Поради разбирането, убеждението, че правата на човека са изконни, неотменими, универсални и не могат да бъдат накърнявани, подменяни, пренебрегвани, нито - още по-малко - погазвани по никакви причини и под никакъв предлог, независимо от раса, пол, възраст, религия, национална принадлежност, политически възгледи, социално и обществено положение, обичаи, традиции и териториалност.
Това не е откритие, ще кажете. Така е. Записано е във всички съществуващи харти, декларации и конвенции за правата на човека. Те не са купища листя. Те съдържат най-важния принцип - универсалните човешки права са обект на универсална защита, на универсална юрисдикция. Либийските инквизитори бяха осъдени не в България и не в Либия, а в трета държава, на неутрална територия.
Адвокат Зегвелд направи това, което не направи българската държава - приложи принципа на универсалната юрисдикция.
3. По следите на изгубеното време.
Спомняте ли си какво правеха имагинерните български институции, докато българските медици крееха в затвора? Мълчаха. Блокираха всякакви публикации за изтезанията и гаврите над невинните заложници. Пазеха деликатните души на инквизиторите. Дундуркаха Кадафи като писано яйце, ласкаеха неговото алигаторско човеколюбие, рекламираха либийския съд като справедлив и независим, търгуваха с живота на медиците и с честта на държавата. Костов питаше "Ами ако са виновни?", а Паси ни съветваше "Да влезем в положението на Кадафи", и му влизаше в положението, пърхайки край шатрата на диктатора.
Това правеха. А какво не направиха?
Както винаги - най-важното:
Първо. Три правителства отхвърлиха идеята за международен паралелен процес на неутрална територия. Така България се самолиши от международни юридически гаранции. И вместо универсалната защита на универсалните човешки права, предпочете да се гърчи в един гигантски геополитически сценарий с автор, режисьор и главно злодействащо лице Муамар Кадафи.
Само припомням - един ден преди да започне Лайпцигският процес, международният контрапроцес в Лондон (след 6-месечно разследване) осъди подпалването на Райхстага като нацистка провокация, превърна се в международен гарант и защитник на Димитров, Попов и Танев и ги оневини напълно.
Второ. България не поиска Комитетът на ООН срещу изтезанията да разследва престъпленията на либийските власти срещу българските медици. България се отказа от това свое право по чл. 20 от Конвенцията против изтезанията и други форми на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание (КПИ). Вместо това през 2003 г. по предложение на България Либия стана председател на Комитета на ООН по правата на човека (!), а през 2004 г. Паси хладнокръвно лъжеше незнаещите, че КПИ се занимава само с "масови изтезания" (нищо такова не пише там) и пречеше на знаещите. Паси отдавна не е министър, но България и досега не е поискала Комитетът на ООН срещу изтезанията да разследва всички доказателства. Ако поиска, Либия е длъжна да съдейства, тя е ратифицирала КПИ. Ако Либия откаже, Комитетът сезира Съвета за сигурност на ООН, а съветът има правомощията да разпореди разследване.
Трето. И до момента България не е потърсила отговорност на Либия по силата на Международната конвенция за борба срещу вземането на заложници. А Либия е ратифицирала Конвенцията.
Четвърто. До 2004-а българските институции отказваха да си спомнят, че българският НК се прилага и към чужденци, извършили престъпления срещу интересите на Република България или срещу български граждани. От май 2004-а (първите смъртни присъди) до декември 2006-а (вторите смъртни присъди) българската прокуратура не даде признаци на правен живот. През януари 2007-а тръгна някакво следствие, колкото да не е без хич, поскърца, поскърца и спря, щото Либия (на Кадафи) не желаела да ни съдейства, а нашите следователи не знаели имената на мъчителите!
Тези имена са известни от 13 години. Има ги в 9 книги, 6 документални филма и хиляди информации, анализи и коментари. Знаят ги медиците, знаят ги журналистите. Даже холандският съд ги знае. Само българските следователи не ги знаят. Чакат. Минаха 5 години от спасяването на медиците, следователите продължават да не знаят. Чакат. Какво чакат? Либия любезно да им изпрати списъче с имената на инквизиторите, с техните адреси, месторабота, биографични данни, награди, офицерски звания и човеколюбиви подвизи?
Съдът в Хага и адвокат Зегвелд свършиха работата на българското следствие. Без да питат и без да чакат благоволението на либийските власти. Предишни или сегашни.
4. Открийте разликите
Либия без Кадафи ще ни съдейства толкова, колкото и Либия на Кадафи. Никак. Защото в мига, в който Либия изпрати мечтаното списъче, това ще бъде нейното самопризнание, нейното самоизобличение - като държава, като политика и като персони. Защото в монтирания процес срещу българските медици са овъртолени повечето от днешните "революционери" - довчерашни леви и десни ръце на Кадафи, все усърдни крепители на диктатора, които се надпреварваха да му служат, да го легитимират и възвеличават.
От кого по-точно българската прокуратура очаква такава самоубийствена отзивчивост? От Мустафа Абдул Джалил - министърът на правосъдието, който на два пъти подписа смъртните присъди на медиците, а днес се води лидер на опозицията и се прави на първи демократ? Ами нали той самият е съучастник в тази драстична злоупотреба с правосъдието!
Чии имена очаква българското следствие от Абдул Джалил? На полк. Джума Мишри - най-бруталният, най-вулгарният инквизитор на медиците, който днес (за награда) вече е генерал от "революционната" армия?
Да не би случайно новите власти да са арестували ген. Харб Дербал, Салим Джума Салим, Осама Уидал и целия списък достойни офицери, които холандският съд осъди, задето измъчваха зверски българските медици и се гавреха с тяхното човешко достойнство?
Да не би случайно новите власти да са осъдили д-р Абдул Маджид Шол - един от главните виновници за СПИН-епидемията в Бенгази, лицето, което отговаряше (може и сега да отговаря) за вноса на кръвни продукти в Либия, този корумпиран тип, закупил на по-ниска цена заразени с ХИВ-вирус банки кръв, остатъка от държавните пари прибрал в своя си джоб, за да се изяви после като най-перверзния мъчител на българските медици?
Да не би случайно новите власти да зачитат правата на човека, "независимо от религия, обичаи и традиции", както повеляват общоприетите принципи? Ами нали "прогресивният" Абдул Джалил отмени светското право и наложи шериата с всичките му прелести - от правото мъжете да имат по 4 жени до линчуването с камъни. Законите (светските) са нещо относително, казваше Кадафи. "Истинските закони са или обичаите, или религията и само те определят кое е лъжа и кое - истина", казваше Кадафи. "Свободата е застрашена, ако няма един Свещен закон, в основата на който лежат вечни норми, неподлежащи на промяна", проповядваше Кадафи. И този Свещен закон е шериатът, казваше Кадафи. В Либия на Кадафи не се знаеше по кой закон ще те обесят - по светския или по шериата. Целта беше да те обесят. Кадафи беше перфиден, Джалил е откровен. Това е разликата.
5. Линч
Да не би случайно новите либийски власти да зачитат международното право? Ами нали на 18 октомври 2011 г., вторник, Хилъри Клинтън пристигна внезапно в Триполи и заяви императивно, че САЩ искат Кадафи мъртъв. На 20 октомври, четвъртък, го получиха. Точно 7 месеца след началото на войната, наречена "Зората на Одисей".
Зората на Одисей (който и да олицетворява идеолога на Троянския кон) се превърна в кървавия залез на Муамар Кадафи.
Колкото по-ужасяващ е един тиранин, толкова по-унизителна е неговата смърт.
Един изстрел в главата прекъсна неговия вик "Харам, харам!", което означава "грях". Диктаторът, който извърши всички смъртни грехове, за последен път обвини своите противници в греховност. Те не го чуха. Той не ги чуваше 42 години. 42 години обитаваше един въображаем свят, където "неговият народ" го обича, тачи и почита като Бог, където само предположението, че владетелят е смъртен, вече е престъпление, а мисълта за контролен изстрел в главата е недопустимо греховна.
42 години приключиха за 42 секунди.
Всичко свърши.
Кадафи, "бясното куче", беше един окървавен труп.
Линчуваха го светкавично.
Беше като изпълнение на заповед.
Беше изпълнение на заповед.
Екзалтираните салюти и празничните илюминации украсиха триумфа на разплатата.
Либийците, необичайно тихи, се наредиха на опашка пред моргата, за да зърнат своя "Брат лидер", да се насладят на зловещата гледка, да се снимат с него и най-вече - за да се убедят с очите си, че диктаторът е мъртъв. Няколко месеца преди това същите либийци припяваха заклинателно "Аллах, Кадафи, Либия!". На 20 октомври се чувстваха отмъстени.
Отмъщението не е справедливост.
Линчът не е правосъдие.
А прикритие.
Линчът е гаранция за мълчанието.
Линчът спусна своя кървав шарф върху истината за 42-годишната бруталност на един самодържец. И покри с мълчание истината за неговите ухажори, известни доскоро като "международна общност", а от деня на линча - като "великите сили", според анализ на "Гардиън".
Кадафи трябваше да бъде оставен жив. И да бъде съден от Международния наказателен съд. Или поне - от някоя набързо мобилизирана Карла Понти.
Кадафи знаеше твърде много и имаше твърде много за казване. Затова трябваше да замълчи. Овреме. И завинаги. Живият диктатор е опасен като бомба с часовников механизъм. Като подсъдим - още повече. Изправени пред дилемата "жив или мъртъв", възродените "велики сили" избраха мълчанието пред правосъдието. За по-удобно. И по-безопасно. Поне в началото. Защото убитите диктатори имат способността да се прераждат в символ, знаме и вдъхновение. Навсякъде по света. В ислямския свят - още повече.
Линчът на Кадафи беше жертвоприношение в стил "Кадафи".
Така новите либийски власти (ведно с "международната общност") демонстрираха своето пренебрежение към международното право.
Второ. Подиграха се с жертвите и заложниците на Кадафи, с техните близки, с тяхната битка най-сетне да получат справедливост.
Трето. Гарантираха своята собствена неотговорност, недосегаемост и неподсъдност пред историята за изминалите 42 години.
Четвърто. Направиха неоценима услуга на довчерашните ухажори на диктатора, заровиха на тайно място истината за техните срамни сделки с Кадафи и ги спасиха от публичен позор.
Пето. На още по-тайно място заровиха собствените си сделки и сговори с все същите довчерашни ухажори и днешни двигатели на "арабската пролет", която не е арабска, и пролет не е, а нова фаза в геополитическата игра и поредно преразпределение на контрола над арабския свят и неговия петрол.
Не знам колко от участниците в линча на Кадафи са живи. Но със сигурност никой от онези 31 американски командоси, които убиха Осама бен Ладен на 2 май 2011 г. не е между живите. Три месеца по-късно, на 6 август някакви неидентифицирани талибани свалиха над Афганистан един американски хеликоптер CH-47 Chinook. В него - гледай ти! - се оказаха същите 31 командоси. Поименно. На 8 август Пентагонът съобщи, че в резултат на ответен (и решителен) американски удар виновните (и спешно идентифицирани) талибани били убити...
Прилича на холивудски филм, но не е. Все още. Може би някой вече пише сценария, знам ли. А може би го преписва...
6. Монолог на безсловесния храст
Едни пишат политическите сценарии, други ги четат, трети ги изпълняват. Правителството на ГЕРБ се справи блестящо с поверената му роля на оня безсловесен трети храст, дето се мярва за част от секундата в крайчеца на кадъра. И призна новата власт в Либия без да отрони и половин сричка за процеса срещу българските медици. Николай Младенов, тоз храбър предводител на българска дипломация, не постави никакви условия, не попита за какви заслуги инквизиторите се кипрят с "революционни" еполети, не поиска либийският съд да признае невинността на българските медици и да отмени техните доживотни присъди.
Не попита, не поиска, не каза, не гъкна и не шукна.
Ни звук, ни намек, нищо.
Все едно нищо не е било, нищо не се е случило, ако пък нещо се е случило (ама наистина ли?), то няма никакво значение (айде стига с тия медици, бе!). Страданията на 7 невинни български граждани нямат никакво значение. Тяхното достойнство няма никакво значение. Честта на българската държава няма никакво значение. Справедливостта - съвсем. Тя пък е една такава, имагинерна, и капризна на всичкото отгоре, ама голям каприз е тая справедливост, голяма досада, и какво общо има тя с нашите интереси - нищо, и сега, заради някаква си справедливост да си жертваме ние дивните отношения с Либия и най-паче - с нашите мили партньори и съюзници, щото, нали, тая нежелана справедливост ще ги одраска и тях по благообразието, пък щом справедливостта няма нищо общо с нашите интереси, значи несправедливостта има много общо с нечии чужди такива, или пък онакива...
Да-а-а-а-а-а...
Така наситено звучи вътрешният монолог на безсловесния трети храст, дето се мярва за част от секундата в крайчеца на някакъв кадър от една геополитическа суперпродукция.
(Следва)