С пружини-шейни бягахме от София
70 години от бомбардировката на 10 януари
/ брой: 1
Две бяха двуетажните къщи в махалата: на ул."Св. Георги Софийски" 52 - на Мутафчийски, на 54 - на Млечевски. Нашата беше на № 50. Оттатък Млечевски беше Донка Патичарката - гледаше патици и гъски, до нея бай Игнат беше кравар, пасеше си кравите на ливадата отсреща, там, където сега се извисяват медицинската академия и стоматологията. Нямаше двор без кокошки, че и прасета квичаха. По едно време татко купи и коза, но мляко от нея не пихме - излезе ялова. От Делчо Фурнаджията се купуваше хлябът, олиото, солта и захарта. От днешна гледна точка живеехме бедно, да не кажа мизерно. Но, с малки изключения, така беше за всички. Затова не правеше впечатление. Комшиите си помагаха, между дворовете имаше "комшулуци", та на домакините да им е по-сгодно, когато са свършили олиото и трябва да прескочат до съседката да им отлее назаем.
Настрана от своеобразната комуна се държаха Млечевски - бизнесмени според днешната терминология. Бизнесът развиваха на площадчето - има го и днес - срещу главния вход на Александровска болница. Единият държеше хотел "Росица", винаги пълен с хора от провинцията, дошли да търсят лекарска помощ, както и на придружаващите ги роднини. До "Росица" другият брат имаше работилница за ковчези...
Животът в квартала ни - "Крива река" - течеше в обичайното русло до есента на 1943 г. Тогава започнаха масираните англо-американски бомбардировки на София. В съзнанието ми на 6-годишно дете е останал воят на сирените, предупреждаващи за "летящите крепости" - така чувахме да ги наричат възрастните. А то такава им била (разбрах по-късно) марката - flying forteress. Татко грабваше 2-годишното ми сестриче, увито в одеяло, мен мама ме хващаше за ръка и бягахме да се крием в мазето на съседите Мутафчийски - тяхната къща беше двуетажна, по-солидна. Нощем ставаше светло като ден от "кандилата", т.е. осветителните ракети, които самолетите изстрелваха, за да се виждат по-ясно целите. После сирените свиреха "отбой", измъквахме се от мазето и се прибирахме у дома. Зъзнехме - къде от страх, къде от студ - прозорците бяха избити от взривните вълни. За смяна на стъклата нямаше що и да се мисли, та татко, който работеше в Държавната печатница и имаше подръка пергаментови листа, ги беше приковал с кабърчета към рамките.
10 януари 1944 г. След тази най-жестока бомбардировка на София, както много други столичани, и ние се стегнахме за евакуация в родното село на баба ми Две могили. Люта зима, татко и дядо са се впрегнали в креватна пружина, която като шейна влачат по заледените улици. На пружината е натоварено най-необходимото - дрехи, юргани, тенджери и... кафез с кокошки. По улиците - върволици от хора, трамваи няма, нарядко минава каруца с покъщнина и малки деца, другите вървят отстрани. Но пружините-шейни са най-масовият транспорт. Край сградата на Червения кръст (днес там е "Пирогов") войници отбиват движението: има неексплодирала бомба. Такива отцепени райони има още няколко до гарата. Потоците хора, прииждащи от всички краища на София, се стичат към Централна гара. Оставям на читателя да пофантазира каква е била картината. Ще помогна с един щрих: при качването на конския вагон кафезът с кокошките се отвори и Булка, най-добрата носачка, се шмугна и изчезна под колелетата. Непрежалима загуба за баба...
Пътуването до русенското село (сега град) Две могили продължи три денонощия. Няколко пъти влакът изчакваше в тунелите по Искърското дефиле да отмине поредното ято "летящи крепости". Имаше изчакване по гарите на насрещен влак или поради ремонт било на релси, било нещо по локомотива, прикачване на нови вагони. По някое време от бохчите се изваждаше сухоежбината, проплакваха пеленачета. В едното кьоше на вагона имаше някакъв заслон: зад него в пода беше пробита дупка - "тоалетната" на няколкото десетки щастливци, които бягахме от бомбите. Бях особено горд, че геройски понасях да ми бодат грубите вълнени чорапи...