Продажбата на земя на чужденци не е просто казус

    Продълженият през октомври 2013 година с още седем години - до 2020-та, от Народното събрание на Република България мораториум върху продажбата на селскостопанска земя на чужденци, граждани на Евросъюза, бе изтълкуван от масмедиите по най-елементарния възможен начин. Така той послужи като повод за ново диаметрално противопоставяне в нашето общество. Разделението този път бе прокарано по линията "европейци", сиреч такива, обявили се срещу мораториума, и "неевропейци", подкрепилите мораториума.
    Естествено, решението на парламента

грубо противоречи на договореностите

подписани при присъединяването на България към ЕС. Погледнат от този ракурс, оставеният в сила мораториум се явява неприемлив, в разрез с очакваното от нас европейско поведение, радикален завой към неспазване на нормалността в законодателната практика. Казано още по-остро, гласуваното с мнозинство от депутати и от управляващите, и от опозицията, е интелектуално недоносче, погрешен ход, неуместен емоционален изблик, изява на правна неграмотност, всичките в комплект еднозначно вредящи на държавния ни престиж в международните отношения.
Има ли обаче все пак някакви дълбочинни основания в "неевропейската" позиция?
Трезвият, несъобразен с догмите на предписваната вече повече от две десетилетия "идеологическа коректност" анализ показва, че въпросният откровено нелегитимен мораториум по балканско специфично несръчен политически начин отрази наличните в обществото ни загриженост и тревога. Мораториумът посвоему е проява на здравите съпротивителни сили, на изстрадания житейски опит, на чувството за себесъхранение у нашето общество, на придобития през вековете негов имунитет. При това трябва специално да се наблегне, че в основата си изброеното в никакъв случай не е същностно антиевропейско или анти "западно цивилизационно".
    Общият световен фон, на който се разиграва днешният "български частен случай", е належащата потребност, продиктувана от неопровержими факти, да бъдат ревизирани датиращите от началото на 90-те години на миналия век теории за "край на историята" (Фр. Фукуяма) и за непосредствено предстоящ "единен свят" (Ж. Атали). Начертаната тогава своего рода пасторална идилия на глобален триумф на либералната демокрация и на функциониращата пазарна икономика като цяло не се състоя. Светът се оказа значително по-сложен от изпреварващо налаганите ни представи за него. Той се озова понастоящем по-скоро в координатната система на "сблъсъка на цивилизациите" (С. Хънтингтън), при която основното противопоставяне е това

между Запада и обществата от "ислямската цивилизация"

Разгърналото се противостояние тук като че в по-малка степен е междудържавно (на западните страни с Иран), а по-скоро се случва като специфична перманентна конфронтация на полето на ценностите, културите, мирогледите, възгледите за начините на живот и организация на обществата. Във въпросния контекст широко изповядваният в мюсюлманския свят ислямски религиозен фундаментализъм осигурява хранителната почва за най-острия цивилизационен сблъсък в съвременността - този, кулминиращ в ислямския религиозен глобален тероризъм.
Колкото и неприятно е да се констатира това, но подобни факти и обстоятелства не бива с лека ръка да се подминават, ислямът като световна религия

само отчасти е надживял своето средновековие

и едва ли в обозримо бъдеще ще може доминиращо да го надживее. Реалистично прогнозируема глобална картина в дългосрочна перспектива, чак до евентуално "себедоказване на противното", с която предимно следва да се съобразяваме, е тази на конфигурацията "Разширеният Запад и всички останали" (Зб. Бжежински).
Географски и главното, цивилизационно, България е и за дълго още време ще остане ситуирана "на разлома", в качеството на гранична за западната цивилизация държава и държавност, и като такава явно ще има по-особени функции, проблеми и конкретни задачи за решаване в сравнение с, да речем, коя да е средно- или северноевропейска страна. 

"Пълзящата ислямизация" в региона на Балканите

безпокои днес не само държавните органи по сигурността, но и има също така силен социален отзвук у нас. Геостратегическите, неоосманистки амбиции на най-многобройния съсед на България също не са особена тайна за българското общество, както и постепенният, все по-осезаем последователен демонтаж там на светския характер на държавата. Сблъсъците около и по повод площад "Таксим" достатъчно детайлно информативно свидетелстваха, че светското начало не се ползва с масова обществена подкрепа в страната, а по-скоро бъдещето му е предмет на загриженост единствено у относително малобройния неин интелектуален и образован елит.
Впрочем въпросното развитие в края на краищата повтаря в най-общ план логиката и основните черти на процесите, получили напоследък известност като "Арабска пролет". Ислямският свят показа, че в съвременността следва някаква собствена, особена на вид парабола. Вместо преобладаващо очакваното "според правилата" движение от диктатури към демокрация, видяхме радикална промяна от светски, макар и недемократични, режими към засега относително по-хлабави от предходните държавни структури, в по-малка или по-голяма степен

 подчинени на каноните на шериата

или обществено стремящи се към въвеждането им.
Показателно е, че наложената още в началото на българския преход "демократична схема" под наглед благовидни, "политически коректни" претексти и "съобразявания" неимоверно затруднява публичното дискутиране и отклонява вниманието от тези и подобни важни за обществото ни проблеми.
И така, след като голяма, непренебрежима част от българското общество изпитва небезоснователни опасения, свързани с възможно "враждебно изкупуване" на българска селскостопанска земя, в контекста на цивилизационното противопоставяне и на прикрити със смокинови листа амбиции за промяна на регионалното геостратегическо статукво, има ли легални начини това предполагаемо отрицателно развитие да бъде предотвратено без въпросния пролонгиран мораториум?
Отговорът тук еднозначно е положителен.
"По-елегантни",

възприети в Европа легални начини за защита

на националния интерес са отдавна измислени и съответно превърнати в действаща практика. Такива са например: установяване на горна граница за допустим размер на притежаваната площ, въвеждане на строг бюрократично правен режим при преоформянето на предназначената за агрообработване земя в земя за други цели, въвеждане на критерий, да кажем минимум от десетилетие, за уседналост при покупката на земеделската земя, въвеждане на изискването до покупка на земя да се допускат само лица, притежаващи вече земя и занимаващи се вече със селскостопанска дейност, прокарване на законови промени, забраняващи неперсонифицирано придобиване на селскостопански площи, както и в по-общ аспект - налагане на ограничения при покупката и построяването на т.нар. второ жилище. Не на последно място на чуждестранните лица, желаещи да притежават българска селскостопанска земя, това по съответен ред би могло да бъде отказвано и изхождайки от съображения за национална сигурност, включително заради такива съображения, отнасящи се до конкретно дефинирани гранични региони.
Четвърт век след края на Студената война преосмислянето на много от несъстоялите се стартови световни и национални визии неумолимо излиза на дневен ред. В това отношение, за съжаление, за световните дела оптимизмът днес е много по на място, отколкото за българските.