Екипът на Борисов е на крачка след събитията

Политическите алтернативи не се измислят. Те последователно се отглеждат. Отглеждат се най-вече от неспособността и некадърността на съответните властимащи.
Съвсем отделен въпрос обаче е доколко самите алтернативи разполагат с потенциал да решават актуалните проблеми на обществото и съвкупно да го придвижват напред. Историческият опит от най-новата ни история във въпросния аспект, за съжаление, може да се окачестви като по-скоро отрицателен. Защото най-ярките, "месианските", натоварените с най-много обществени очаквания, политически алтернативи - "царската" и тази на сегашния премиер - еднозначно демонстрираха своето концептуално и практическо безсилие в най-важната сфера - икономическата, сиреч тази на благосъстоянието на най-широките слоеве от народа. Неслучайно по-отдавнашната от визираните опозиционни алтернативи (и двете диалектически превърнали се в своята противоположност) окончателно се провали и напълно изчезна от политическото пространство. А другата, така да се каже, държавно управленски злободневната, постепенно преминавайки в минало време, последователно отрича сама себе си и е на прав път в обозримо бъдеще да постигне абсолютно същото.
Сегашното държавно управление у нас не се справи с кризата, то нито успя да намали тежестите й, нито ускори излизането от нея. Икономическият екип на г-н Бойко Борисов перманентно върви на крачка след събитията, следва доказано неработещи идеологически схеми, а когато полага усилия, посредством наченки или рудименти на здрав разум, да коригира техните крайности, логично губи координати и попада в своеобразен мисловен и управленски вакуум.
Журналистически констатираното танго в действията на сегашното правителство, прословутото "две напред, едно назад", постепенно и някак си незабележимо еволюира в застойното "ни напред, ни назад". И докато първото даваше основателни поводи за разнообразни упражнения на чувството за хумор, то за актуалната ситуация вече започва да се говори изключително сериозно и то с категориите на настъпваща мащабна социална катастрофа.
За изминалата година и кусур в макроикономическата и макрофинансовата политика се натрупаха не една и две нелепици. А заклинанията за необходимост от дълбочинни реформи по никой начин не могат да заместят самите реформи, още повече че такива не фигурират в някакъв що-годе обоснован и консенсусен вид в публичното пространство.
Какви са най-големите опасности, които сегашното, все повече изпадащо в агония, управление на страната ни крие?
Главната е възможността на очертаващото се към момента срутване на социалните системи да се реагира прибързано и необмислено в посока "последователно въвеждане на пазарни механизми". Знаците, че се работи именно в тази насока, определено тревожно зачестяват. Рано или късно това правителствено управление ще си отиде, но България след него в неприемливо голяма степен ще е загубила традиционно доброто си държавно образование и достъпното здравеопазване. Което не само ще ни е отдалечило от небезпроблемния, но твърде успешен, европейския социален модел, но и силно ще е влошило всякакви икономически перспективи пред нас като общество и държава.
Качествените инвеститори залагат на образовани хора, които са в добро здравословно състояние, а именно въпросните характеристики на работната сила попадат в сферата на така наречените пазарни провали. Казано с други думи, те са в кръга на нещата, с които пазарът, оставен сам на себе си, не може да се справи, там решаващата дума следва да има държавата.
За рисковете пред пенсионната система, ако се премине към проповядваните от тукашните талибани-чалгаикономисти "индивидуални пенсионни сметки", съм писал повече от достатъчно. Но подобни интелектуални усилия в българските условия все пак не означават нищо особено. Идеологически подплатеният и добре платен идиотизъм пред очите ни може да набере скорост и обем, подобно на лавина, докато ни затрупа и лиши от въздух. Както неотдавна стана с плоския данък.
Правилно госпожа Менда Стоянова обясни, че в условията на спадащо вътрешно потребление и минимизиран внос една данъчна система, разчитаща главно на косвени данъци, няма какво особено да събере. Но в правилно нагласената дискусия по БНТ нямаше кой да зададе елементарния въпрос, а защо продължаваме да не събираме преки данъци, сиреч защо сме се запънали като магаре на мост да запазим плоския дънък върху личните доходи.
Изобщо тази работа с плоския дънък се явява крайно съмнителна, и то не само у нас, а навсякъде където визираният постсъветски данък бе въведен. Да си припомним как предишният министър на финансите на Румъния само си позволи да спомене, че плоският данък си е изживял времето и трябва да отиде в миналото, и човекът беше незабавно уволнен.
А в България днес простичко трябва да вземем да се попитаме, какво е за предпочитане: наличното спадане на преразпределението с 8-9 пункта спрямо нормалното, надвисналата и неизбежна катастрофа на целия публичен сектор впоследствие, запазването на плоския данък и на министър Дянков на поста му или диаметрално противоположното? Отговорът тук май съвсем не е нужно да се подсказва. И той естествено се явява обратен на наличната и прогнозируемата правителствена практика.
А как би следвало да коментираме скорошните премиерски изявления, че трябвало за година-две да се примирим с недоимъка в здравеопазването и образованието, за да можем да си построим магистрали.
Истина е, че едва ли друг макроикономист, освен моята недотам скромна личност, е писал повече в подкрепа на неотменната необходимост от изграждането на инфраструктурата на нашата страна през последните години, включително и за сметка на обмислен, строго адресиран бюджетен дефицит. Но при всичкото съвсем не ставаше дума за орязване на и без това скромните социални придобивки на хората. А - в условията на кризата - за навременно сключване на заеми с цел кофинансиране, като основните пари за строителството на инфраструктурата следваше да бъдат привлечени за сметка на структурните фондове на Европейския съюз.
За покриване на "внезапно появилия се бюджетен дефицит" за 2010 година (за пореден път да си припомним, че правителството си бе поставило безумната върховна цел да постигне уравновесен бюджет) бе твърде неразумно харчено от фискалния резерв. Планираният дефицит за 2011 година пък ще се финансира посредством външен заем. За въпросния заем обаче следва да бъде изтъкната една съществена подробност. А именно, че поради закъснението и поради нарасналия междувременно риск на региона ще платим поне с два и половина процентни пункта повече, отколкото ако го бяхме емитирали преди година, както ред сериозни макроикономисти надлежно препоръчахме. По същия необмислен начин съществено закъсняваме с гарантирането на валутния ни борд от страна на МВФ по линия на така наречените нови улеснения.
    Показаното дотук е по мое мнение повече от достатъчно като материал, от който една състоятелна днешна политическа алтернатива би могла да започне да пие жизнени сокове и публично електорално последователно да се разраства. Алтернатива, която задължително би следвало да защитава не групово частни, а максимално широки обществени интереси, а също така и да въплъщава държавния резон, за наличието на който през последните двадесет години, може би обяснимо защо, но исторически непростимо, у нас забравихме.