Да подпрем и изправим държавата си

България се намира в критично по характера си състезание с времето. На някои езици се казва "в надбягвяне срещу времето", което изглежда малко по-точно казано. А времето, независимо дали това се осъзнава или не, се явява всеобхватно, еднопосочно и абсолютно неумолимо, особено когато се касае за т.нар. свършени факти. Тревожно е, че отговорът на въпроса доколко в конкретния контекст у нас са налице адекватни политически и публични нагласи и произтичащи от тях реакции, е по-скоро отрицателен.
От догодина "четвъртата свобода", тази отнасяща се до безпрепятственото движение на хората из Евросъюза,

става и за нас ежедневна реалност

Така обаче дисонансът между тукашния асоциален обществен модел и социалния европейски ще проличи още по-ярко. Възпроизводството на бедността и мизерията ускорено ще започне да прогонва квалифицираните и младите оттук в емиграция. И ако някой отвън евентуално ще поиска да се засели в страната ни, то той по желязна закономерност ще е от най-неразвития сегмент на планетата, предимно оттам, където се водят граждански войни, където царства гладът. Този процес, с всичките му рискове от "подмяна на българската цивилизация", за които писахме, вече постепенно се откроява в текущата действителност.
Делът на труда, на заплатата в БВП в България е днес два пъти по-нисък, отколкото в развитите държави. Обяснението с дела на сивия сектор е само "наполовина" от обяснението. Другата "половина" съставляват базовите дефекти в първичното разпределение "заплати - печалби", засилената местна експлоатация, установеното безправие на наетите, дълбоко вкоренената социална несправедливост. Убеден съм, че съществуват непренебрежими предпоставки за поне удвояване на доходите от труд в непосредствено бъдеще и съвсем не съм далеч от идеята за криминализиране на недекларирането на реалните доходи и съответно на укриването на пенсионни и здравни осигуровки. Как в Съединените щати за покрай законно "спестяване" на данъци можеш да отидеш в затвора, а у нас не? И нещо повече, в България стана навик законодателите да обосновават намаляването на данъци с аргумента, че иначе те не се плащали. Все едно, че плащането и неплащането са

предмет на свободен избор

а не на държавно насилие. Не казвам произвол, което пък се явява нещо доста по-различно.
Идеологията "ниски заплати - ниски осигуровки" като водещо национално конкурентно предимство се провали с всичка сила. Нищожното заплащане натика и продължава да бута страната ни в ъгъла на ниските технологии и тоталния слугинаж. По този начин благосъстоятелност не се постига. Базовият подход бе сгрешен още преди години, а посоката, в която поехме, неусетно ни доведе в настоящата задънена улица. Така възприемани "нещата от живота" у нас логически отиват точно по местата си, сиреч един вид парадоксално е намерен логаритъмът на настоящото пълно безредие.
Тези, които помнят, със сигурност си спомнят приповдигнато парадния вестникарски термин "ръководни другари". Лингвистично той се явяваше някакъв на пръв поглед нелеп хибрид между ръководещи и същевременно отнякъде ръководени другари, но като такъв смислово прецизно отразяваше тогавашната действителност на марионетна несамостоятелност и резултантни безотговорност и хаос. Безпомощността, неориентираността и прозиращите отвсякъде нездрави зависимости и обвързаности в много от съвременните държавно управленски решения непроизволно препращат именно към визираната отдалечена само с четвърт век назад много поучителна епоха.
И още нещо, което също повече или по-малко подробно вече съм го споменавал и анализирал. Улицата може да поставя искания, но не трябва да се допуска тя да диктува повечето решения. Още по-малко улицата е в състояние да чертае състоятелни генерални стратегии. Затова следването на дневния ред на недоволствата и протестите не бива да бъде буквално.

Капанът на популизма

е именно в иманентната недалновидност, в политическото късогледство, в краткосрочния разчет при откупуването на пребиваването във властта за сметка на дългосрочни общонационални интереси. Цената на "щракването на капана" така е твърде солидна, с големи, често непосилни "лихвени натоварвания" и "струпване на падежи", макар естествено плащането да е разсрочено, с отлагане във времето.
Държавата ни понастоящем несъмнено е тръгнала силно да се клати и видимо и осезаемо се разпада. Задължението ни като граждани е да съхраняваме и постоянно развиваме гражданския характер на нашето общество, но без да рушим държавността, която и без туй през прехода я докарахме да се държи на едната "честна дума". И ако в един момент държавата ни вземе, че се килне на една страна, ние всички трябва да я подпрем и срочно да положим целенасочени усилия за изправянето й. Защото това не само е нашата държава, това е държавата и на нашите дядовци, и на нашите деца.
Маса от така наречените "тинк танкове на прехода" откровено или поприкрито със смокинови листа работят за някого си отвън и също за себе си. С какво качество тези същите успяват да мислят е отделен, важен и относително самостоятелен проблем. Главното е, че пълната липса на адекватен, компетентен, отдаден на държавността ни "тинк танк" напоследък се очертава като хронична и директно застрашаваща българското историческо оцеляване. И тук не става дума чак толкова за политически възгледи, въпреки че от политиката на практика рядко можеш да избягаш, колкото за

отговорност пред бъдещето

на нацията. Нация, за сведение на вечните, и вчера, и днес интернационалисти, не е нито демодерна, нито натоварена с неприлично съдържание дума. Тя, напротив, е заредена с градивно, непреходно и затова перспективно европейско съдържание.
Всенародният любимец и специфичен архитипен мъдрец Димитър Пенев препоръчва на футболистите си да не се качват преди автобусът да е дошъл. Европейският автобус отдавна вече е на линия, общонационално какво още чакаме? Да се подкваси морето ни, да се помести Балканът или най-вече обичайното, акълът ни съвсем по български да дойде постфактум?