Българската публицистика и есеистика през 2013 г.

Състоянието на националната публицистика и документалистика, така както и на критиката,  характеризира състоянието на обществото и интелигенцията в него; то показва степента на тяхната зрялост и на способността им да се самоанализират и самопреценяват. Чрез публицистиката литературата и писателят пряко участват в обществените процеси, влияят върху тях, насочват ги в една или друга посока, придават им историческа значимост или ги обезценяват напълно. Литературата говори от името на обществото и народа и когато използва възможностите на своите публицистични жанрове, тя пряко и открито изпълнява своята гражданска отговорност. Затова е важно и необходимо публицистиката да бъде поставяна, поне от време на време, под прицела на критиката, за да се види нейното актуално състояние.
Публицистиката, есеистиката и документалистиката са, така да се каже, гранични или междинни жанрове на литературата, журналистиката и науката. Това ги прави трудно податливи на точна идентификация. Обикновено публицистиката, също както и есеистиката, е онова, което не се вмества в рамките на установеното жанрово определение.
Не поставям под съмнение принадлежността на публицистиката, есеистиката и документалистиката към художествената литература наравно с поезията, прозата, драматургията и критиката. Те са литература дори и тогава, когато са журналистика, т. е. обслужват вестника, радиото или телевизията. Но само ако са писани с художествено съзнание, високо слово и дълбоко размишление. Тогава публицистичната журналистика или журналистическата публицистика е много повече актуална, решаваща преди всичко проблемите на деня и неговата "злоба", докато "литературната" е изобразяваща, размишляваща, анализираща, проникваща в същността на проблема или явлението.
Навремето Атанас Далчев рязко изрече мисълта, че за зрелостта на една литература трябва да съдим по литературната критика, тъй като поезия имат и примитивните народи, а критика - само високо развитите. Убеден съм, че към аргумента на великия ни поет трябва да добавим още публицистиката, есеистиката и документалистиката. Кой друг освен истинският публицист е способен най-добре да анализира в дълбочина социалните явления и тенденции, да ги съпоставя и намира в тях големия смисъл на националната съдба! И чрез този анализ да окаже непосредствено и бързо въздействие върху обществото, да го зарази или отврати, да му вдъхне смелост и решителност или да го откаже от смелост и устойчивост и го накара да се вгледа в себе си и започне да укрепва нравствено. Публицистичното писателско слово притежава огромна енергия, която намира прекия път до ума и сърцето на читателя и го мобилизира за постигане на висока цел.

Липсва адекватна интелигенция


Не се наемам да твърдя, че днес българската публицистика преживява щастливи дни. За да бъде тя на високо равнище, е необходима ярка и отговорна патриотично настроена мислеща интелигенция, притежаваща съзнание за своята мисия и главна роля в обществените процеси. Говоря за интелигенцията като социална прослойка, обединена от общо съзнание за тази отговорност; прослойка, която е поела отговорността да води обществото, да го направлява и осмисля от негово име историческите процеси. Не е достатъчно да има високо образовани интелектуалци, умни, талантливи и амбициозни енергични хора, за да говорим за интелигенция. Интелигенцията е носителят на идеология, обществени ценности и воля за мисия. За съжаление днес у нас липсва такова осъзнало се съсловие. Поради това и общественото съзнание е бедно и лениво, бягащо от големите и сериозни проблеми, задоволяващо ниските потребности на консуматора. Чудно ли е тогава, че днес всичко е забавление, полза, рентабилност, толерантност, европейска ценност, а всъщност е тържество на убогостта. Днес доминират все повече практичното мислене, мисленето за материалната ценност и плътското удоволствие.


Проблемите на духа са изместени


от квазиинтелигентски интерпретации, от папагалски повторения на американски или западноевропейски посредственици, от светски хроники и "култове". Ние виждаме колко задръстена с такава посредственост е дори писателската среда. Днес писателското слово почти напълно е изгубило огнената сила на Г. С. Раковски, Петко Р. Славейков, Христо Ботев, Захарий Стоянов, Симеон Радев, Гео Милев, Иван Хаджийски, Цветан Стоянов, Стефан Продев, Николай Хайтов. Българският писател-публицист сам се изключи от социалната среда; сам се остави да бъде аутсайдер; сам прие ролята на мъченик и страдалец, лишен от всичко. Но кой може да го лиши от най-ценното богатство, дарено му от Господа - словото? Кой може да го лиши от правото и задължението да бъде не просто коректив на властта, а сам да е върховната власт и разпоредител на обществените и националните отговорности и задължения? Нека не забравяме Божието предупреждение: "Комуто много е дадено, от него много ще се иска!".
Публицистиката е проявлението на обществената съвест. Ако съвестта на обществото е заспала или е гузна, публицистиката е анемична; тогава тя се занимава с периферни проблеми и имитира гражданска активност и отговорност.

Имитация на гражданска активност


Мисля, че днес обществото, а заедно с него и публицистиката ни, е в подобно състояние. Тя имитира активност, смелост и съвест, но в повечето случаи кръжи около същността на явленията и не смее или не може да каже истината. А е изключително важно да се постави диагнозата на обществото, да се изрече поне видимата и натрапващата се истина; нужно е да се опише състоянието и се формулират проблемите, за да се замислим за случилото и случващото се. Главният проблем за България и българския народ не е икономическото изоставане и бедността. Проблемът е в израждането на националната ни същност, в опитите да бъдем извадени от цивилизационната ни принадлежност; в смазването на традиционните национални ценности и поругаването на морала и нравствеността. Т. нар. "европейски ценности" въвеждат "морала на успеха" и "опрощават" всичко, което християнството е обявило за грях; те разрушават самата човешка същност.

 Свободата на личността е подменена

 със свобода на инстинктите и ниските потребности. Разрушава се езикът, а когато езикът е разрушен, нацията залинява и умира. Силата на една държава и на обществото в нея не се постига върху икономическото й състояние, а преди всичко върху моралната същност на нацията, върху християнската добродетел и  съзнанието за това кое е добро и кое зло. Пошлостта и полуграмотността царуват щастливо в отечеството ни, а ние се занимаваме с политиците и с преживяванията на т. нар. елит, съставен от манекенки, фотомодели, тв водещи и татуирани певци и футболисти. 
Мястото на публицистиката е предимно в периодиката. Именно в периодиката публицистът подрежда по важност фактите и явленията, придава значимост на един или друг проблем и открито заявява обществената си позиция. Но периодиката отказва на публициста да бъде част от нея; тя го заменя със светския хроникьор, с повърхностния коментатор или с нещо друго, чрез които имитира обществена ангажираност и загриженост.
Не бих казал, че книгата не е територия на публициста. Книгата обаче й придава друго звучене и значение, като я извежда из мимолетието и я издига до висотата на художествената значимост и дълголетност. Много по-удобно място е тя за есеистиката и документалистиката, понеже позволява да се разгърнат нашироко тези и се приведат в тяхна подкрепа факти и документи, които вестникът не е способен да побере.
Как изглеждат българската публицистика, есеистиката и документалистиката от 2013 година върху територията на книгата? Отговорът на този въпрос е моята задача в краткия преглед, който ще се постарая да направя.

Съпричастие към злобата на деня


Ще започна с книгите на най-възрастните автори, издали през миналата година книги с избрани публицистични и есеистични творби. Това са "Небето идва от земята" на Евтим Евтимов, "Аеронавт от село Варвара" на Георги Стоянов-Бигор, "Именитите" от Станко Михайлов и "На 95 през три Българии" от Петко Бочаров, "Познатите - непознати" от Иван Вълов и "От първо лице" на Иван Енчев. Последната не е с избрани работи, писани по различно време, но като цяло влиза в духа на първите. Именно тези книги показват неопределеността на родовото понятие, за което говорех преди малко. В тях са събрани или избрани публицистични статии, интервюта, есета, памфлети, мемоари - общо взето, всичко, което не може да се определи като разказ, новела, повест или друг някакъв прозаичен жанр. Жанровото определение е важно, но по-важно е какво носят в себе си тези книги, за какво се говори в тях, какви проблеми поставят и разрешават и как ги разрешават. Споменатите книги свидетелстват за усилията на българския писател да извлича из обществената действителност соковете на вдъхновението и справедливия гняв, за да дадат на хората правилата на правдата. Не бих казал, че тук имаме работа с образци на публицистичното майсторство или че авторите на книгите предлагат най-верните решения на обществените проблеми, но трябва да признаем за похвални видимите им усилия да бъдат причастни към злобата на деня и чрез нея да откриват трайното и значимото за общественото развитие, да ни помагат и на нас да го виждаме.
Публицистът по природа е неравнодушен човек, искащ от нас да бъдем също като него непримирими към злото и несправедливото, да заемаме открита позиция и да настояваме всички заедно да се захванем с отстраняването на това зло. Много е важно как се описва проблемът и какъв нравствен смисъл му се придава; дали той е част от злото или е породен от нашата обществена разсеяност и несъвършенство. Истинският публицист винаги насища с аргументи своето отношение и търси причините за появата на проблема. Той никога не обвинява и не съди голословно, изхождайки от принципа за "виновност" - било на отделния човек, било на идеологията му, било на политическите му пристрастия. Това важи особено за жанра на литературния мемоар и спомена за писатели. Важно е какво си спомняме за един или друг писател, какви черти от неговия характер сме забелязали, какво подчертаваме в живота и творчеството му. Литературният мемоар не е просто разказ на случки, станали с наше участие, а особен вид тълкуване на литературата, особен анализ и своебразен поглед върху времето, в което творецът е живял.

Публицистиката осмисля настоящето


и чрез погледа си върху историческото минало, но само когато в него търси измеренията на настоящето, причините за състоянието му и аргументите за възможностите или невъзможността да бъде променяно към по-добро. Историческата публицистика помага за вярното осмисляне на историята. Може да се каже, в много отношения българската историография върви след публицистиката и формулира своите тези и теории в духа и руслото на публицистичните откровения на големите ни писатели като Иван Вазов, Захарий Стоянов, Г. С. Раковски.
В моя преглед на годишната продукция от 2013 година аз подчертавам две книги: "Първи българки" от Кирил Божилов и "Внимателно бързайте!" Какво стои зад страшните четири въпросителни на "Народе????" от Иван Гранитски. Към тях добавям:  "Улица "Републиканска" и  "Краеведски спомени" от Иванко Маринов, "Будител на народната гордост" от Къна Бойчева, "Зад завесата на големите скандали" и "Хроники от Русе" на Боян Драганов. Отделям от общия хор книгата на Иван Гранитски за Васил Левски като постижение в публицистиката, но и в изучаването на българския "феномен" Левски. Това е книга-размисъл, но звучи и като поема; думите в нея са силни, разпалващи, провокиращи. Тя е едно от явленията на изминалата литературна година! Възприемам книгата на Кирил Божилов за първите българки в нашата модерна история като важно и сполучливо изследване, добре и увлекателно написано.
Тук поставям един проблем, който взимам от книгата на Боян Драганов "Зад завесата на големите скандали". В нея са разказани много интересни случаи от нашата история, поставяли на изпитание спокойствието на обществото и сигурността в държавата. Но така поднесени, тези случаи стоят сами за себе си. Те задоволяват любопитство, дразнят ниския интерес за сензация, но от книгата ми е трудно, за да не кажа невъзможно, да извлека някаква съществена идея или дори поука. Защо се пишат такива книги? Би трябвало да има някаква причина - особено когато претендират да бъдат литература? Необходими са анализи и обобщения, а не само факти и констатации. Нужно е  да се види какво поражда "скандала" и какво дава той на времето, защо е предизвикан и защо предизвиква интерес у читателите. Той е явление, заслужаващо анализ, а не само сензационен разказ.


Картина на времето и националната ни съдба

Ще завърша прегледа си с три интересни заглавия, които няма как да включа в някаква определена група: "Из "Пътеводител на културологическия стопаджия" от Мария Груева, "Един след полунощ" от Керана Ангелова и "Портрети отблизо. Разкази за хора и събития" от Борислав Бойчев. И трите са много добре написани, поради което се четат лесно и с увлечение. Това са интелигентни книги. Първата от трите представя различни видими за чужденеца (в това число и българина) черти на китайската култура. Сложната проблематика е разработена достъпно, но без профанации. Авторката е специалист-китаист, а не турист в Китай, клъвнал оттук-оттам, което е видял от показаното му по време на екскурзията. Такива книга са не само полезни, но и необходими, защото търсят връзките и сходствата между нашата и китайската култура и намират думи, за да ги опишат и обяснят.
Книгата на Керана Ангелова "Един след полунощ" е в жанра на онази есеистика, която Атанас Далчев обозначи като "фрагменти", но за разлика от него, който е мъдър наблюдател и аналитик, авторката е повече настроена импресионистично, често дори сантиментално. Сполуките й, които никак не са малко, са в описанията на състоянията, в които размишленията стават толкова настойчиви, че налагат да бъдат записани на хартия.
Сред публицистичната продукция на изминалата година откроявам книгата на Борислав Бойчев "Портрети отблизо. Разкази за хора и събития", в която са включени спомени за писатели, журналисти, политически събития и случки от личния живот на писателя. Личните спомени прерастват постепенно и неусетно в картина на времето, в обобщения за историческата ни съдба и за човешкото участие в драматичните преображения на живота. Авторът е не само наблюдателен, но притежава умението да изразява своите наблюдения, да ги одухотворява и превръща в характеристика на времето. Тук вече можем да говорим за успешно съчетание между публицистика, есеистика и документалистика. Дано книгата не остане незабелязана и дано бъде прочетена от повече хора, особено от литератори. Защото тя носи в себе си чувствителна душа и проникновени очи, които свидетелстват за българските духовни и социални преображения. Борислав Бойчев е преодолял онези слабости на литературния мемоар, за които говорих малко по-горе. Получила се е мащабна и автентична художествено-философска картина на времето.
Сложното и динамично променящо се време би трябвало да роди повече публицисти, есеисти и документалисти, които да поемат функцията на тази прословута "четвърта власт". Но очевидно са настъпили тежки увреждания в социалния организъм и той не се възпроизвежда в този литературен род. Това също би трябвало да бъде предмет на изследване, за да видим още една истина за себе си, чрез която да разширим познанието си за собствения си бит и разумна същност.
Моите бегли бележки и оценки искат да предизвикат разговор за жанра като цяло, а не толкова да казват кой е успял и кой не. Когато нещата в нацията не вървят, не е кой знае какво да си пръв, да побеждаваш и владееш. Затова аз призовавам към такъв разговор. Той няма да може да се изчерпи с една дискусия от рода на тази. Нужно е продължително, задълбочено и умно говорене по насъщните проблеми на обществото и литературата, поставяни и разрешавани от литературата и специално от публицистиката, есеистиката и документалистиката.


Борислав Бойчев, "Портрети отблизо", издателство "Български писател"


Кирил Божилов, "Първи българки", издателство "Тара пъблишинг" ООД


Керана Ангелова, "Един след полунощ", издателство  ICU


Евтим Евтимов, "Небето идва от земята", издателство "Захарий Стоянов"


Иван Гранитски, "Внимателно бързайте", издателство "Захарий Стоянов"


Боян Драганов, "Зад завесата на големите скандали", издателство "Ахат"


Георги Стоянов-Бигор, "Аеронавт от село Варвара",  издателство "Изток-Запад"


Мария Груева, "Из пътеводител на културологическия стопаджия", издателство "Жанет 45"


Иван Вълов, Познатите-непознати, издателство "Изток-Запад"


Къна Бойчева, "Будител на народната гордост", издателство "Рал-Колобър"