Реалистична цел:
България - поносимо място за живеене
Да се учим както от постигнатото другаде, така и от грешките
/ брой: 293
Прeди, по време и след една от последните "Панорами" по БНТ две от улиците при тамошните малки пет кьошета се напълниха изобилно с народ. "Засега народ", трябва да се уточни засега използваното понятие, с оглед диаметрално противоположните изразявани настроения и размахвани лозунги. А ако най-повърхностно наум пресметнем останалите налични в страната вече публично демонстриращи течения, налице е неоспоримо сериозен потенциал за пълна блокада на Националната телевизия от всички страни още в непосредствено бъдеще. И така, във всяка от петте посоки по едно и също време може да бъде разположено шумно скандиращо многолюдно течение, изключващо като възгледи останалите.
През прехода се уверихме неведнъж, че нашенският капацитет за противопоставяне, политическо люспене и пъпкуване е практически безграничен. Което означава, че с противопоставящи се едни на други хора могат да се напълнят не само кварталът около Орлов мост, но и София, и по-нататък цялата страна. И кипейки, като напълнят, ще се препълнят и неминуемо според законите на физиката, а и не само според тях, ще започнат наново да се изпразват през вентилите на Терминал 1 и Терминал 2.
Въпросът, както и много други, попада сред управленските и като такъв естествено се намира в ръцете на политиците. А драмата се състои в следното, че политиците и на власт, и в опозиция на практика у нас не предлагат нищо друго, освен "следвайте мен" и "не се делете от нашите". Максимумът в партийните програми са леки корекции в установения тук асоциален модел, който с годините заизглежда абсолютно непоклатим. В резултат България, независимо от климат, природни дадености и географско местоположение, повече не се явява приемливо място за живеене. Дори, както поучително в голяма степен се видя и разбра, за бежанци, бягащи за да спасяват живота си.
Следователно, реалистичната актуална цел е не страната ни да стане добро място за живеене, а далеч по-скромна - да се превърнем в поносимо за резидентите такова.
Основните, критичните социални измерения в контекста са изхранването и успешното презимуване. Както и да го въртиш и смяташ, по европейски никак не се получава, при 43% от средния БВП на глава в Евросъюза, "под прага" да са около 40% от българите, като чувството за бедност да го споделят две трети от населението. Значи имаме ред проблеми, които пазарът, както го разбирахме и за жалост продължаваме да го разбираме, не решава автоматично. А именно най-напред проблемите на първичното разпределение, сиреч на формирането на доходите на несамостоятелно заетите. Категоричен съм, че макроикономически доходите на тази преобладаваща група у нас имат мегдан и трябва в непосредствено бъдеще да нараснат около два пъти.
И друг път съм го писал, но се налага да повторя: "сивото" излиза на светло с драконовски законодателни мерки срещу него. А не с нищо необосновано лобистко угодничество от сорта на "щом не иска да плати данъци, нека законодателно да му ги намалим". Драстичният пример в контекста е, че нищо не изсветля с въвеждането на плоския данък, само дето белята, която направихме по този начин на обществото, става все по-голяма. С намаленото преразпределение възможностите за корекции в обществения интерес бяха рязко редуцирани. Държавният бюджет, разчитащ изключително на събирането на косвени данъци, е хипертрофирано зависим от потреблението и доказано се разлюлява критично с всяко колебание "надолу" в потреблението, характерно особено за времена на криза като сегашната. Въпиющата резултантна липса на достатъчни социални амортисьори у нас е може би най-главната причина за перманентните обществени недоволства
Да се върнем към разделената и изпразваща се откъм хора България. Китайци искали да ни строят по линия на публично частното партньорство магистралите "Хемус" и "Черно море", тунела под Петрохан и пр. Голяма е вероятността, в ролята на китайци изведнъж да се окажат хора, опънали за привидност с пръсти настрани краищата на очите си. Големият блян на всеки, изредил се у нас на власт, е той, децата и внуците му да се уредят в някоя монополна сфера да ни продават билетчетата в задължителен порядък. Това е същността на разигравания първи много подозрително предполагаем сценарий. Другият, също вероятен и съвсем неалтернативен, а съчетаем с описания, е истински китайци да построят аутобаните на територията България, за да ги ползват други, тогава вече местни китайци. Да не забравяме, че в поднебесната империя се мисли напред не с десетилетия, какъвто е нашият частен, "магистрален" във всеки иронично мислим аспект случай, а със столетия.
При разполагаеми европейски структурни средства и кофинансиране, което може да се потърси и намери дългосрочно благоприятно назаем, примерно от Европейската инвестиционна банка, убийте ме, не мога по други начини логично да си обясня защо упорито, мине се не мине месец, се лансира идеята за публично-частно партньорство във визираната базово инфраструктурна сфера. По-добре да бяхме опитали подхода на публично-частните партньорства за "Кремиковци", за ОЦК в Кърджали, за Вазовските машиностроителни заводи, за възстановяването на автобусостроенето в Ботевград, да речем. Да създаваме креативни работни места, а не паразити. Не само да приказваме за реиндустриализация, но и да започнем конкретно да я правим!
И стига са се спрягали разни небивалици и глупост след глупост за БДЖ. Добре, че на лицето Дянков не му стигна времето да ги приватизира, защото това би означавало моментално закриване на пътническите превози. Българските железници могат да станат конкурентоспособни само с масирано инвестиране на структурни европейски и български държавни пари в основна модернизация. Под това не разбирайте влакове, вдигащи 300 километра, за тукашните условия е напълно достатъчна и средна скорост от 100 километра в час.
Неотдавна бях в Португалия. Независимо от кризата, от която хората там с право се оплакват (че им намалели доходите с до 40%, че 130-процентната спрямо БВП задлъжнялост на държавата изяждала настоящия растеж на икономиката й), определено може да се живее прилично. И най-крайните квартали на Лисабон не могат да се сравняват с тукашните кошмарни не само на външен вид панелки, нито пък видях етнически гета, подобни на тези у нас. Преди тридесет години обаче квартали от бидон вили в Португалия имаше. Влаковете там понастоящем са точно такива, каквито ги пожелах по-горе на България. Вярно, португалските автомобилни магистрали са платени и лично се уверих, че изглеждат доста пустовати. Казаха ми, че били скъпи и местните хора отбягвали да ги ползват. Шофьорът на едно такси показателно доста дълго ни обясняваше колко корумпирана е тяхната политическа класа. След всичко стигнах до извода, че проблемите в двата края на Стария континент си приличат, но са на доста различно ниво, ясно в чия полза.
А иначе, ако все още в България на някой управляващ, или на кандидат за такъв, му е хартисало минималното желание да учи, ако обича, да си вади поуките от постигнатото другаде, ама също и от грешките. Ние, учените, винаги сме готови да помагаме.