За войната без мира

Валери Тодоров

Мирът не идва, защото няма формула как от Него да се спечели бързо и много. А от Нея – войната, се печели и то доста. Естествено, печели не хранително-вкусовата промишленост, а военно-промишленият комплекс (ВПК). Гладните образуват вътрешни бунтове, а военно-промишленото лоби – глобалните конфликти. Това е политическата логика – печелим пари, печелим войни, „вдигаме“ икономиката. Като се задръстят складовете със стара военна техника и боеприпаси, трябва някъде да се похарчат. Така военните, бизнесът и политиката намират общ език или по-точно бойно поле.
Никой в Европа не разработва сценарий за мир, защото няма кой да го плати. Инвестициите в мира искат време, а боеприпасите се харчат бързо. Това е част от истината. А войните се насочват там, където има ресурси. Там са интересите на бизнеса, амбициите на военните и принципите и идеологията на политиците. Политиците създават враг, военните започват да го борят, а бизнесът ги финансира. Затова Доналд Тръмп говори за сделка. Сега сделката е война, но ако се предложи друга…той също е готов. Но, никой не предлага. Търсенето е слабо. Защото Газа без палестинците може да стане туристически рай за богати, а Украйна – източник на ресурси и защита на Европа от лошата Русия. Още една армия, още един пазар, с чужди ръце и свои сметки. И вместо за развитие, парите на Европа отиват за война. Защото бизнесът иска пари, военните – враг и слава, а политиците – бъдеще. И вместо за развитие, парите отиват за война. Моделът „Фон дер Лайен“. Германия отново иска да е военна сила и пак гледа на изток. Великобритания развива военна активност край Черно море, за да реанимира стари влияния и да потуши вътрешното разочарование от погрешното решение за излизане от ЕС. Франция в лицето на Емануел Макрон иска да запълни вакуума от евентуалното оттегляне на САЩ в Европа с пресилено военно самочувствие. Догодина вероятно ще се сменят сегашните водещи лидери и европейски правителства. 
До 2029 г. Европа трябва да стане мощна военна сила, която самостоятелно стратегически да противостои на руския агресор, който май няма нито сили, нито намерения да я напада. От санкциите Европа запада и губи лидерски роли, а Америка не става по-велика. Русия остава сама със страховете си, иронично  и покровителствено наблюдавана от Китай, който гледа пренебрежително на опитите на Европа да я отхвърли като икономически конкурент и леко съжалително към Америка, която се опитва да предотврати качването й на стълбичката на победителя. Всъщност войните в Близкия Изток, Украйна и Иран изглеждат като битка за купата на китайската армия, която става все по-силна и върви по стъпките на китайската икономика.
Затова ако някои иска да заплати за мира, това е може би Китай. Възстановяването на поразените от войните територии ще иска бързи инвестиции, развит пазар и готовност за риск. Пекин не се бои и брои.
А от какво се бои Русия? Когато един отбранителен съюз се защитава чак от Афганистан и Ирак, какво да си мисли държава, към която този съюз стремително се приближават? Един оспорван коментатор, някога външен министър, обясняваше как в Украйна е едно, а в Газа – друго. Само дето и в двата случая загиват невинни, за да оцеляват виновните. А Русия се страхува от перспективата по границите й да се образува още една враждебна държава с индокритинирана русофобия, силна армия и въоръжена със стратегически западни оръжия, при това с основателния комплекс за рециклиращата се заплаха от изток. Ако делим сигурността на наша и ваша, какво да очакваме от мира?
Впрочем, с парите за оръжия, България можеше да напредне повече в изравняването на стандарта на живот с другите страни от ЕС. Но засега надеждите се отлагат, а възможностите отслабват. Успехите само предстоят и се сливат с очакванията.

Фейсбук