Милко Багдасаров: Не козметика, а истинска реформа в образованието

Милко Багдасаров


Вече няколко дни медиите и социалните мрежи са изпълнени с публикации по темата „МОН премахва модела „Парите следват ученика“. Като човек от системата няма как да остана безпристрастен към опитите на десетки „анализатори“ за пореден път да се занимават с проблем, който, от една страна, се представя пред обществото така, сякаш с промяната ще бъде решен някакъв фундаментален проблем, а от друга – създава усещането, че новото ръководство на МОН се фокусира върху тема, която отдавна не би трябвало да бъде сред основните проблеми на българското образование. Старата мантра за премахването на „лошите“ делегирани бюджети и за въвеждането на задължителна мандатност на директорите безспорно звучи добре за хората, които са извън системата. За хората, които са вътре в нея обаче, картината е далеч по-различна.

Има два въпроса, които бих искал да коментирам

1. Да премахнем модела „Парите следват ученика“ – но кого да следват парите?

Претендирам за авторство на системата на делегираните бюджети в България. Училището, което ръководих, беше първото училище със самостоятелен бюджет в България – още през далечната 1992 година. Последва мой доклад на национална конференция през 1994 г., проект по ФАР и пилотни общини през 1996 г., а през 1999 г. защитих дипломна работа на тема „Делегираните бюджети – необходимост и бъдеще за българското образование“. При въвеждането на системата от 1 януари 2008 г. също имах активно участие като заместник-председател на Комисията по образование на управляващата тогава партия.

Философията на модела беше ясна: ДЕЦЕНТРАЛИЗАЦИЯ

Парите трябваше да бъдат в училището, а директорът и училищното ръководство да могат да ги управляват според реалните потребности и приоритети на конкретното училище, вместо за всеки разход да се налага да се търси одобрение от местната власт, понякога свързано с унижение. Най-голямата оценка за този модел според мен е фактът, че ако до 2007 г. ежегодно имаше по една, а понякога и по две национални учителски стачки, след 2008 г. такива вече няма. Причината е проста – парите са в училището и директорът и училищното ръководство могат да ги разпределят според приоритетите на училището. Първоначалният модел предвиждаше от определения стандарт за един ученик 80% да отиват в съответното училище, а 20% да се разпределят между училищата на територията на общината от първостепенния разпоредител. За съжаление, общините в България нямаха необходимия капацитет да прилагат ефективно този механизъм и на практика отново се стигаше до разпределение, което по-скоро представляваше уравниловка. След това последваха редица промени, чрез които МОН търсеше решения на различни фактори и се стремеше към по-справедливо разпределение на средствата между училищата.
Затова днес е важно да се знае нещо, което очевидно убягва на много от т.нар. анализатори: елементът „Парите следват ученика“ отдавна не е единственият и водещ фактор при разпределението на средствата за училищата.

Всяка община има своя формула, по която разпределя 

средствата за отделните учебни заведения, и този процес се осъществява в съгласие с директорите на училищата. Затова не мога да се съглася с твърденията на хора, които очевидно не познават системата и представят нещата така, сякаш броят на учениците автоматично определя бюджета на всяко училище. Не виждам и достатъчно мнения на хора, които са вътре в системата и знаят какви могат да бъдат реалните последствия от подобна промяна.
И въпреки политическите ни различия, бих искал да чуя мнението на човек, с когото пряко или косвено сме работили за въвеждането на системата на делегираните бюджети и който като министър на образованието многократно облекчаваше начина на преразпределяне на средствата от първостепенните разпоредители.
Става дума за Красимир Вълчев, когото определям като един от най-подготвените български политици по тази тема. Разчитам и на мнението на Диян Стаматов и Асен Александров, като председатели на ръководителите в системата. За мен делегираните бюджети нямат алтернатива, ако искаме директорите и училищата да имат реална финансова самостоятелност. А що се отнася до вътрешното преразпределение на елемента „Парите следват ученика“ – или по-точно до процента от стандарта за всеки ученик – това е по-скоро козметична промяна, която не би трябвало да се представя пред българското общество като фундаментална реформа на образованието. А и да не забравяме, че бъдещето принадлежи на проектна и програмно финансиране.

2. Задължителната мандатност на директорите

Да, почти няма партия, която преди избори да не говори за мандатност на директорите. И това е нормално. Но при тази тема винаги трябва да помним два основни постулата:
- добрият директор е национално богатство.
- слабият директор е местна трагедия.
Затова от години предлагам модел, който според мен е много по-разумен от простото въвеждане на задължителна мандатност. Мандатност – да. Но с оценка на резултатите.

Предлагам:

• мандатност за директорите без ограничение на броя на мандатите;

• мандатите да бъдат с продължителност 4 или 5 години;

• атестиране след всеки мандат;

• при добра оценка директорът да продължава да ръководи училището без необходимост от нов конкурс;

• при новоназначените директори първоначално смятах, че първата атестация трябва да бъде след две години.

Практиката през последните години обаче ме кара да променя това мнение. Първата атестация трябва да бъде след една година.
Защото на слабия директор му е достатъчна и една година, за да съсипе и най-добре функциониращото училище. Затова нека не правим реформи само защото звучат добре като политически послания. Нека първо се вслушаме в хората, които познават системата отвътре. Българското образование има нужда не от козметични промени, а от работещи механизми, реална децентрализация, отговорност и оценка на резултатите.
И най-вече – от уважение към хората, които всеки ден носят отговорността за българските училища.

Червен ефир
Изразеното мнение е лично и не ангажира редакцията на ДУМА. Готови сме да дадем трибуна на различни гледни точки по темата