Търговци на жлъч
/ брой: 33
Веселин Стаменов
Живеем в епохата на голямото политическо пресушаване. Там, където някога пулсираше идеята за държавност, днес се е настанила зловонната тиня на първичния инстинкт. Предизборните кампании отдавна престанаха да бъдат пазар на идеи; те се превърнаха в кланици за репутации, в които единствената разменна монета е омразата.
Но нека не се лъжем в удобната роля на жертви. Теорията, че „политическият елит се е опростачил“, е само половин истина, при това по-невинната. Политиците не са нищо повече от прецизни огледала, поставени пред лицето на нацията. Те са пазарни играчи, които доставят стоката, за която има най-високо търсене. И ако днес политическото меню се състои единствено от отрова и жлъч, то е защото ние, суверенът, сме отказали всякаква друга храна.
Ние сме в състояние на колективна анорексия към разума. Сметките за ток, липсата на детски болници, изнемогващият малък бизнес, демографската пустош - всичко това са „скучни“ теми. Те изискват мислене, планиране и, най-страшното - споделена отговорност. Омразата обаче е лесна. Тя е евтин допамин. Тя не изисква експертиза, а само мишена.
Днес избирателят не търси строител, той търси екзекутор. Не го вълнува кой ще съгради училището, а кой ще „свитне“ врага. Политическата сцена вече не е форум, а Колизеум, където палецът винаги е обърнат надолу. Тази патологична нужда да видиш другия унизен, стъпкан и „погребан“ (както образно се изразяваме в социалните мрежи), е симптом на дълбоко морално изтляване.
Ние сме се превърнали в общество от воайори на чуждото падение. ТикТок пророците и подкаст демагозите отлично знаят, че един артикулиран план за реформа на здравеопазването ще събере трима зрители, докато едно яростно видео, обещаващо възмездие и затвор за опонента, ще „подпали“ мрежата.
Проблемът не е в продуцентите на омраза. Проблемът е в нашата ненаситна консумация. Ние кълвем на хейт с настървението на саморазрушаващи се същества. И докато се опияняваме от това колко страстно презираме „другите“ - онези от другата партия, от другия лагер, от другото мнение - държавата ни се превръща в декор в психологическа клоака. Сграда без обитатели. Форма без съдържание.
Ако утре се появи кандидат, който обещае „физическо премахване“ на опонента, той вероятно ще спечели с мнозинство. Не защото сме смели, а защото сме отчаяно кухи. Защото е по-лесно да мразиш съседа си, отколкото да обичаш децата си достатъчно, че да им построиш болница.
Преди да обвиним елита в простащина, трябва да погледнем в екраните на телефоните си. Там, в отражението, е истинският архитект на нашия залез. Политиците просто ни продават това, което очите ни търсят. А те търсят кръв, не бъдеще.
Фейсбук
