Майстор на словото и единица мярка за почтеност

1.

На 15 септември 2025 Стефан Продев трябваше да навърши 98 години. Днес ние все повече се убеждаваме колко разностранно надарена е била неговата личност, какъв изключителен полемист и памфлетист беше той, изумяваме се от актуалността на политическите му прозрения и анализи, възхищаваме се на свежестта на великолепната му есеистика… Освен блестящ майстор на словото Стефан Продев беше и единица мярка за почтеност, за морал в едно свръхаморално време. До последните си дни той защитаваше безстрашно справедливи социални каузи. Беше свещенослужител в храма на свободното слово.
Той бе личност блестяща, неординерна и удивителна във всяко едно отношение, заредена с огромна, почти неизчерпаема енергия. Дори напоследък, когато пред очите на най-близките си приятели и роднини бавно гаснеше, очите му оставаха живи, съзнанието – кристално ясно, а езикът – все така артистичен и пластичен. Дали поради общата социална съдба, дали поради духовната близост, дали защото изповядвахме една идея, или по някакви други, почти мистични причини, през последните няколко години се оформи своеобразен приятелски естетико-художествен кръг, в който влизаха Валери Петров, Бенжамен Варон, Христо Ганев, Стефан Продев и моя милост.
Събирахме се почти всяка седмица на сладка приятелска раздумка и чаша вино. Разбира се, раздумката преминаваше ту в пламенни спорове и полемики, ту в невероятни екскурзии в миналото – споделяха се мнения и размишления за българската история, култура и политика, за световни процеси и тенденции, за личности, събития, исторически дати, за книги, за произведения на пластическото изкуство, за музикални творби и техните автори. Невъзможно е да се систематизират темите и проблемите, до които се докосваха тези блестящи умове. Обикновено в началото на всеки разговор Стефан Продев мълчеше, слушаше внимателно и съсредоточено пълнеше неизменната си лула. Петнайсетина минути след началото се намесваше и постепенно се възпламеняваше. Когато говореше, той беше дълбок и изчерпателен в търсенето и привеждането на аргументи, мисълта му обхождаше възможните варианти и различните гледни точки. Той бе категоричен и остър, в същото време деликатен и диалогичен.

Трудно е да се каже дали между тези хора имаше същински спорове, или просто те размишляваха на глас. И най-причудливите и понякога невероятни зигзаги на тяхната мисъл постепенно, от разговор в разговор и от среща на среща очертаваха едно гигантско духовно платно. Валери Петров се впускаше в безкрайни разсъждения по конкретната тема с присъщата си мекота, пастелност на размишленията и сложни многосъставни изречения. Христо Ганев беше най-рязък и категоричен в твърденията си, неговите изречения бяха изчистени от сравнения и лирически отклонения, от реторични пълнежи и възклицания. Бенжамен Варон по-често мълчеше, а когато се намесваше, се опитваше да систематизира и обобщи не само твърденията на другите, но и да предложи своята теза по разглежданите въпроси в ясна и концептуално изчистена форма, която напомня пунктуалността и системотворческата мисъл на немските философи от типа на Хегел, Кант, Фойербах и младия Маркс.

2.

Разговорите в началото винаги бяха закачливи и носеха дискретната приглушеност на бърборенето на хора, които въпреки че се познават твърде отдавна, още и още намират с какво да си бъдат интересни. След първия час обаче навлизаха в друга фаза. Постепенно ставаха сериозно аналитични, а понякога и изпълнени с драматизъм и патос. Почти винаги драматично-патосния елемент внасяше Стефан Продев. В такива случаи той приличаше на трибун от Великата френска революция. Имаше нещо от Мирабо, Марат, Дантон в разпалената му жестикулация и ораторската страст, с която той развиваше и отстояваше тезите си. Тази достолепна и романтична фигура, обвеяна от славата на остри дългогодишни социални и литературни битки, зад външната суровост и респектиращата осанка криеше нежна и деликатна душа. В съзнанието ми се е запечатала една почти дантевска сцена. Ден преди да замине за село Енчевци, а оттам и за последното си далечно пътешествие, ние с Валери Петров посетихме маестрото. Той седеше на любимия си фотьойл, завит с одеяло. Приличаше на изтощена птица, прелетяла хиляди километри. Животът вече напускаше тялото (това временно одеяние на безсмъртната човешка душа), но очите му светеха с мека и жива светлина.
– Какво стана с нашата идея, Валери, Иване? Какво стана с нашия живот? Всичко ли е било напразно? – промълви той и в ъгълчето на едното му око се задържа издайническа сълза.
В тази мъжка сълза нямаше слабост, а болка, почти метафизично страдание на един величав дух, който осъзнава, че е безпомощен пред сляпото разгръщане на историческата стихия.
Наблюдавайки в десетки срещи удивителните и ренесансови по своето вътрешно богатство и талант личности на Стефан Продев, Валери Петров, Христо Ганев, Бенжамен Варон (а понякога, когато биваше в България, към групата се присъединяваше и Виктор Пасков), аз виждах с каква радост те бързаха да споделят помежду си своите идеи и наблюдения върху съвременния социален живот или новите си творчески хрумвания. Приличаха на деца, които нямат търпение да се изслушат едно друго и се прекъсват постоянно. В такива случаи разговорите се превръщаха в каскади от остроумие, иронични забележки, внезапни блестящи импровизации и дълги поразително задълбочени монолози.

3.

Без съмнение най-шумно е озвучено неговото име като журналист и публицист. Ако се опитаме да направим класификация на българските журналистически пера, които доминират през XX век, съвсем сигурно е, че едно от най-ярките от тях ще бъде неговото. Повече от половин век десетки български вестници и списания са публикували на своите страници вероятно хиляди негови текстове. Малцина могат да се похвалят с такава неизчерпаема енергия, вдъхновение и разнообразен талант. Разбира се, звездният миг на журналиста Стефан Продев е вестник “Дума”. Той не просто промени радикално вестник “Работническо дело”, оглавявайки го в началото на политическите промени, но и създаде съвършено нов тип издание. За десет години "Дума" оплоди с редица талантливи журналисти новосъздадения демократичен печат. А авторската продуктивност на Стефан Продев през този период е направо неистова. Тук той бе действително жрец на думите. Публикациите му – статии, полемични и памфлетни бележки, антрефилета, политически анализи, есета и т.н. – бяха събрани в два внушителни тома – "Носене на кръста" (изд. "Христо Ботев") и "Сваляне от кръста" (изд. "Захарий Стоянов"). Сигурен съм, че бъдещите български историци ще добият най-ясна представа за движението на политическите процеси у нас от 1990 до 2000 г., прелиствайки над двете хиляди страници ярки журналистически и публицистични текстове на Стефан Продев. Словесната му канонада в "Дума" ни убеждава, че той без съмнение е българският публицист на изтеклото столетие. След Йосиф Хербст той е другото емблематично за българската публицистика име на миналия век.
Стефан Продев и като трибун (в Народното събрание, в хиляди срещи из цялата страна), но и като журналист и публицист притесняваше идейните си опоненти, предизвикваше страх и омраза у низките духом люде, у духовните пигмеи, макар и надянали одеждите на депутати,  магистрати, министри и министър-председатели.
Той се радваше на искрената и нарастваща любов на всеки нормално мислещ човек в България, независимо на коя политическа сила симпатизира. Но политическите началници, апаратните плъхове от партийните централи не можеха да скрият своето раздразнение пред свободолюбивото му и остро перо.
При цялата достолепност и сериозност на личността му у него никога не умираше романтичният юноша, ремсистът по душевна нагласа и морални принципи (както самият той се определяше). Неговите най-близки приятели добре познаваха тази постоянна възторженост на духа му, тази младенческа неизтощимост на волята, въображението и темперамента му, подчинени на ясни принципи, справедливи каузи, благородни цели и героични социални практики.

4.

Стефан Продев е удивително явление в съвременната литература и култура. Той е от малцината днешни български писатели, които в художествените си странствания се интересуват от живота на идеите. Идеите са живи същества, те имат собствен живот, често пъти несъвпадащ с житието на създателите им, както и с капризите на делника.

Трудно, а понякога и неблагодарно е художественото изследване на живота на идеите. Величието по причудлив начин съжителства с баналността, подвигът и саможертвата биват внезапно подривани от подлостта и предателството. Душата на идеята - загадъчна, неуловима и изплъзваща се - привлича перото на Продев, както пеперудата бива привличана от светлината. В този смисъл поразителна е енергията на страстта, с която той се отдава на художественото пътуване. Действително текстовете му - независимо дали са публицистика, есеистика или белетристика - са художествено приключение, вълнуващо втурване в неизвестния и примамлив свят на словото, своеобразен лов на образи и характери и, разбира се, преди всичко идеи. Стефан Продев “сюжетира” есето и “есеизира” новелата, разказа или публицистичната статия; неочаквано преплита белетристичната канава с публицистичен патос или памфлетни интонации; съчетава конкретния, исторически известен факт с измислицата, с художествената инвенция.
Драматично опасен и тъкмо затова вълнуващ е “ловът” на идеи за Стефан Продев. Ако внимателно четем неговите книги, ако подредим гигантската мозайка от разкази, есета, новели, антрефилета, филипики, словесни портрети, философски ноктюрни и пр., писани в продължение на повече от четирийсет години, ще установим впечатляващо постоянство на художествените търсения. Като неизтощим рудокопач Стефан Продев дълбае словото, впуска се в неговите катакомби и невидими селения, опитва се да обозре необозримата природа на словесната жива същност. Словото - този жив дух - е главното средство, с което Продев изследва движението на идеите в човека и разгръщането на човека в идеите. Затова словото у автора на “Раждането на шедьоврите” и “Носене на кръста” е винаги пределно емоционално натоварено, то вибрира в енергията на страстта. Светлината на тази вибрираща енергия вае характерите от книга в книга, от есе в есе, от фраза във фраза. Независимо дали се потопява във вълшебния свят на световни шедьоври на литературата и изкуството - “Балада за обесените” на Франсоа Вийон, “Убитият Марат” на Жан-Луи Давид, Бетховеновата 3-та симфония “Ероика”, “Автопортрет” на Давид Алфаро Сикейрос и “Ленинградската” (Седма) симфония на Дмитрий Шостакович, или говори за парата, за коня, за червения молив, за кината на бедните и пр., Стефан Продев с неистово постоянство следва единството на поставената от самия него цел. Над всичко вниманието на писателя е магически привлечено от няколко съдбовни теми – Отечеството, Революцията, Човека.
Страдание и възторг за българското Отечество - във волтовата дъга на тези състояния се раждат художествените и публицистичните прозрения на Стефан Продев за Родината. Безизкусно, но разтърсващо звучат “Автобиографично”, “Колибите и момчето”, “Най-красивият спомен на нацията”, “Левски или геният”, “Въстанието”, “Перото на войводата”, “Втори юни”, “1923”, “Момчето, наречено Смирненски”. Могъщият, величественият лик на Отечеството се извайва щрих по щрих, характер по характер, идея по идея, за да зазвучи като пълноводна и буйна река. Отечеството е преди всичко духовна субстанция, убеждава ни Стефан Продев, то живее и трябва да живее в сърцето на всеки един от нас.

5.

Човекът е главната цел на словесния ловец Стефан Продев. И никак няма да е пресилено да кажем, че тук той се родее с мощните интелектуални традиции на ярката публицистичност и характерологичното портретуване при Ботйов, Любен Каравелов, Захарий Стоянов. Разбира се, Продев се интересува от съвременните превъплъщения на човека, човека от края на ХХ век. И постига удивително точна, многообразна и плътна в художествено отношение картина.
Освен ярките си публицистични книги Стефан Продев остави и няколко сборника с блестящи есета. В тази област е също така впечатляващо многообразието на неговите търсения - от героите на Френската революция през ярки творци като Франсоа Вийон, Давид, Бетховен, Сикейрос и т.н. до персонифицираните и портретирани неподражаемо излъчвания на българската природа. Продев одухотворяваше и натоварваше с човешки черти така скъпия му и роден Балкан над село Енчевци. Там всяка тревичка, ручейче, камък, горска пътечка, урва или бєло му бе скъпо и му говореше за толкова много неща. Той слушаше диханието на отечествената природа, чуваше стародавни гласове, съзираше идещите към него видения от миналото и картините от камък бяха по-живи и по-динамични от социалните картини, които тровеха последните години от неговия живот.
Между “Раждането на шедьоврите” и “Картини от камък” лежат почти двайсет години, но ние виждаме как все повече се изостря есеистичното перо на Стефан Продев във времето, как става все по-фин и нюансиран неговият пластически рисунък, как се задълбочава майсторството му да психологизира и портретира. В историята на българското есе Стефан Продев остави ненадминати страници, страници еталон.
Продев подхожда с пиетет към избраните от него творци. Чувство на преклонение и възторг извира от словото му, когато говори за картината на Давид “Убитият Марат” и Третата симфония на Бетховен. Пред очите ни оживява бурната и драматична епоха на Великата френска революция, усещаме сякаш огненото дихание на времето. Авторът вдъхновено пресъздава неповторимия колорит на това време, чиито деца са Давид и Бетховен. В тяхното творчество той иска да открие великото народно разбуждане, гнева на масите, който разчупва оковите на социалната несправедливост, иска да чуе стъпките на самата история. И за да постигне това, Продев умело вплита действителни случаи от живота на двамата гении в повествованието, насища го с анализи на различни техни произведения.

6.

Истинският творец не може да не бъде глас и съвест на своето време. Сътвореното от него неизбежно носи посланията на това време. Освен с “Убитият Марат” и “Ероика” Стефан Продев доказва тази своя мисъл и с “Автопортрет” на Сикейрос. Всъщност картината на големия мексикански художник служи на автора само за повод да посочи социалната обусловеност на изкуството на Сикейрос. В неговия “Автопортрет”, създаван в затвора “Лекумбери”, се оглежда социалното напрежение на времето, антагонистичното класово разслоение. И окован, художникът продължава борбата си, за неговото изкуство още не са измислени затвори.
“Раждането на шедьоврите” е книга за революционната сила на изкуството. Продев не се спира само на мига, когато се появява творбата на гения. Той се интересува преди всичко от по-нататъшния є живот – от нейното социокултурно битие през годините и столетията, от невероятната є способност да концентрира в себе си социална и художествена енергия, която да възпламенява духа на следващите поколения. Безсмъртието на художествените идеи, заложени в разглежданите творби, убеждава ни Стефан Продев, разкрива и другото лице на революцията - тя е хармония, борба за индивидуална и социална хармония.
Но, изглежда, публицистиката и есеистиката не бяха достатъчни за широкия дух на този повелител на думите. Той търсеше други територии за разгръщане на своето въображение. Не се страхуваше да се втурне и в примамливите, но опасни пътешествия в областта на прозата. Без да бъде между имената на съвременните български белетристи, около които критиката шуми, за няколко десетилетия Стефан Продев ни поднесе и книги с разкази и новели, които доказват, че той е един от ярките, физиономични съвременни български прозаици.
От “Забравени новели” до “Неприятни разкази” (последната му книга) Стефан Продев се опитваше със средствата на прозата да разгадае причудливите трансформации в душата на съвременния българин, да си отговори на редица трудни и драматични въпроси, които вълнуваха писателското му въображение. “Неприятни разкази” бе сътворена в трагичните последни месеци, когато не само тялото на автора бе нападнато от зловеща болест, но и социалният организъм на държавата бе поразен от метастазите на обществения разпад. Описвайки в своите “Неприятни разкази” трагичните и величави образи на новото време, които си отиваха горди, но непобедени, запазили романтичната вяра на своя идеал, както и омерзителните ликове на антигероите на нашето време, които бяха оръдия на разрушението и нравствената и социална деструкция, перото на Стефан Продев не се настървяваше. То рисуваше със състрадание и скръб, с разбиране и мъдро просветление. Макар и омерзен, писателят насити последното си послание не със злоба, а с болка и светла печал.
Тепърва критиката ще се връща към богатото и многообразно творчество на Стефан Продев, ще открива нови и нови неподозирани качества на неговата личност.

7.

Според мерките на всяко героично време Стефан Продев е воин на духа, романтична натура, която без страх се втурва в социалните водовъртежи, с несекващо любопитство изследва обществените трансформации, опитва се да очертае контурите и причините за социално-политическите разломи. А според критерия на днешното скверно време той е наивник, човек, живеещ в епохата на благородните ХVIII и ХIХ в., скандално безкористен и в личния си живот, и в общественото си поведение – кажи-речи, почти глупак...
Но нима тъкмо мечтателите и романтиците, наивниците и добросърдечните до глупост не са истинските двигатели на историята? Нима нашето минало от Възраждането насам не ни показва с красноречиви фактове, които избождат очите (ако си послужим с израза на войводата поет Христо Ботйов), че дава блестящи примери за това, че не ибрикчиите, чевръсто отърчаващите в конака, заетите денонощно със своя гечинмек, а обратно, харамиите, поборниците за национално и социално освобождение, поетите, лудите глави спасяват България в минути на върховни изпитни?
Стефан Продев бе от тази рядка порода у нас, която съставлява духовния хемоглобин на нацията. Целият му живот е неистово отдаден в служба на Родината. Всяка област, в която той твори, получава шедьоври – публицистиката, есеистиката, журналистиката, художествената проза. Отдаден самоотвержено на една идея – социалната, той воюваше със средствата на словото и неподражаемия си ораторски талант по страниците на вестници и списания, брошури и книги, гласът му гърмеше в залата на Народното събрание като глас на трибун на Великата френска буржоазна революция, сякаш един Марат, Сен Жуст, Демулен, Мирабо... Той защитаваше не партийна, а национална кауза, бидейки верен на притеглящата го като магически пламък социална идея, чието начало съзираше още в дълбока древност.
Мечтателят воин Стефан Продев предизвикваше ярост у низшите духом, духовните чапкъни, които за съжаление доминират на политическата сцена през така наречения демократичен преход, треперят и ръмжат, колчем чуят неговото име. Но нима гениалната публицистика на Христо Ботйов, Любен Каравелов и Захарий Стоянов е била посрещана с аплаузи и комплименти? Нима партийните Тартюфи, удобно разположени в апаратните кресла на политическите централи, могат да разберат Ботйовата философия “няма власт над оная глава, която е решила да се отдели от плещите си в името на Отечеството”? Тази философия споделяше и Стефан Продев и казваше, че неподвластна е също така всяка глава, посветена на благородна кауза, идея или морален принцип. Ето защо в един от сублимните мигове в своя личен живот той заяви: “Аз не съм комунист, аз не съм социалист, аз съм ремсист!”
Ето кредото на мечтателя воин – благородна е онази кауза, която е безкористна, почтен е оня революционер, който остава верен на идеите си дори и след като стане държавник, справедливо е онова общество, което гледа на човека като самоцел, а не средство. В такъв аспект Стефан Продев в най-голяма степен от интелектуалците на нашето време продължава великите традиции на Възраждането.
Разбира се, тези мои размишления са несвойствени. Не се връзват с обтекаемия тон на днешните юбилейни слова, панегирици и псалмопения по повод и без повод, с които са задръстени нашите медии. Но аз предпочитам несвойствените, почти анахроничните размишления за тази изключителна натура, без която съвременната българска литературна, културна, а и обществена история би била бедна.
Трябва да си припомняме непрекъснато за личности като Стефан Продев, ако искаме да се изтръгнем от състоянието на вътрешна несвобода, потискащ конформизъм и бездарие, които за съжаление владеят съвремието.
Стефан Продев е не само даровит български писател, проникновен политически коментатор, неподражаем публицист и есеист. Той е истински държавен мъж - личност, която мисли и работи за Отечеството, подчинявайки собственото си битие на принципите на общественото благо. Той е ценност и гордост не само за левицата, но и за националната култура.
Епохата и бъдещите поколения ще оценяват приносите на този невероятен човек и ще му отдават заслуженото.
Ecce homo!
Ето човека - този, който легитимира достойнството на българската интелектуална монада, емблематизираща качествата патриот, героически дух и истински Човек!