Кървав плач за българското училище

Любомир Халачев


През последните години мнозина общественици, политици, защитници на децата от всякакви организации и асоциации развълнувано обясняват колко лошо е българското образование. През последните месеци резултатите от годишните изпити на PISA показаха, че резултатите на нашите ученици са много лоши. Някои със скрита радост, примесена с кървави сълзи, дни наред обясняват, че нашите деца са най-недоучени и глупави в целия ЕС. Най-много ми „допаднаха“ тези медии, които в захлас повтарят, че ние сме ударили дъното по глупост в ЕС. Разбира се, подобни изрази няма да намерите в оценките на PISA, но нашите медии упоено ги повтарят. Просто да им завидиш за изхабените емоции. 
Няма да влизам в тези драми, защото ми се струва, че те подминават основните въпроси, свързани с училищното образование. И ги подменят с една мантра, която ни е втръснала до побъркване. Тя звучи тъжно и напевно и може да внуши на нормално мислещите хора само недоверие и нежелание да се занимават с тези въпроси. Мантрата казва, че всичко в нашето образование е объркано и трябват само и единствено радикални реформи (които никой не знае как изглеждат!), за да излезем от това състояние. Нищо друго по-малко от радикални и невиждани реформи няма да помогне. Под формата на радикални реформи се предлагат какви ли не идеи, понякога стигащи до откровена глупост. Главното е всичко познато до този момент да се изхвърли и някои гении (кои ли са те!) да дойдат и да напишат новите програми и правила в образованието.

Всъщност истината е съвсем друга 

В един подобен спор зададох на моите опоненти следния въпрос: „Ако 33% от нашите ученици отговарят на въпросниците на PISA за отличен 6, 33% отговарят за добър 4 и 33% отговарят за слаб 2, колко ще бъде крайният резултат, който осреднява оценката? Отговорът е прост: добър 4“. Тоест по средата, с поглед към слабите. На въпроса защо не говорим повече за отличниците, тези, които печелят непрекъснато и смазващо награди по световни форуми и олимпиади, отговорът е учудващо неглижиращ тези успехи. Това, казват моите опоненти, са изключения. Дайте да видим слабите ученици, защото това е общата картина. Ето тука възникват всички мои несъгласия с тези представители на общността. Нито знам какви са, нито знам кой им плаща, за да водят така усърдно тази кампания.
Знам, че това не са в голямата си част български учители. Които, между другото, са се хванали за главата, защото вече трийсет и пет години няма кой да похвали българските учители, че те въпреки всички недофинансирани дейности в образованието упорито се опитват да дават просвета и образование на нашите деца. При всякакви условия! Даже имаше години, много добре си ги спомняме, в които, ако някоя седмица новините не започваха с учител, който е шамаросан от разгневен родител, сигурно щеше да започне с лекар от Бърза помощ, който е набит от група сърдити роднини. Не си спомням държавната власт да е реагирала с гръмки процеси по този повод! Слава Богу, тези случаи намаляват, но държавата така и не положи усилия да изведе ролята на учителя на ниво, което да е недосегаемо за дребните човешки недоволства. Защото фигурата на учителя е висша форма на обществено съзнание. Поне така е в източните философии, в които понятието „учител“ стои най-високо в йерархията на обществото. Дори в Япония учителят на Императора стои по-високо от фигурата на Императора, когото той е обучавал.
Но у нас не е така. За съжаление. 

Всякакви предложения се изливат върху МОН, 

всякакви идеи, всевъзможни комитети и асоциации, които се борят ту за едно, ту за друго, застават в позата на обвинители и предлагат във всички случаи и преди всичко целокупното общество да се намеси. Как точно трябва да се намеси това общество, след като по-голямата част не разбира как се прави образование, не е много ясно. Когато беше предложено да се изучава предметът „Добродетели“, се формираха гръмогласни групи от обществото (неясно как събрани), които масово възразяваха, че не е ясно кои ще са тези добродетели и особено когато става дума за помощта на религията в това образование. Ние непрекъснато говорим за това, че то трябва да бъде ново, иновативно (каквото и да означава това), да възпитава нови хора, демократи по убеждение, мултикултурни с ясни разбирания за различията в живота. Имаше дори спорове дали да се разреши в училищата на малолетните деца да се преподава джендър философията, която трябва да ги научи от малки да мислят как да променят пола си, когато решат, че това може да им бъде интересно и да ги направи различни. Няма да се спирам на всички странни и неясни идеи, защото проблемите са много прости и те се коренят в няколко стари обстоятелства.

Ще дам пример от изследването на PISA, 

в което се споменава, че на първо място в тези изследвания са Китай и Сингапур. Няма да говоря за опита на Китай, но ще кажа няколко думи за Сингапур, защото познавам образованието в тази държава. Основното понятие там не е програмата, начина на обучение, знанията на учителите – всичко това е задължително и то задълбочено се обсъжда и подготвя. Но основното понятие, което възприемат учениците от първия ден, е ДИСЦИПЛИНАТА в клас. Подчертавам го, защото у нас едва сега, след многото изявления за проблемите в образованието, се промъкна смутено думата „дисциплина“. Спомням си, че преди няколко години, когато гръмко се заговори за училищното образование, един от най-добрите учители по физика и математика в България каза, че образованието не е удоволствие, че то трябва да се налага с насилие над ученика (цитирам по памет) и в този процес най-важна е дисциплината. Ученикът трябва да разбере, че, ако иска да научи нещо, трябва да положи извънредни усилия. За огромно съжаление след това изказване този наистина изключителен учител (учениците му са завършили най-престижните американски университети) повече не беше поканен да говори за училищното образование. А той можеше много да сподели от своя опит.

Защо тогава не кажем ясно и разбрано на децата, 

когато влизат в първи клас: „Скъпи деца, вие влизате в училище и трябва да знаете, че единайсет години ще полагате тежък, ежедневен труд, за да можете да получите добро образование и да се издигнете в обществото. Затова трябва да слушате вашите учители - оттук нататък единайсет години те ще бъдат вашият авторитет“. Това трябва да се казва и на децата, и на техните родители. Вместо това ние ги залъгваме с всякакви идеи за безкрайни игри, разходки, зелени училища и обещания, че учителите вече не преподават като едно време, когато за всяко нарушение на реда са наказвали децата. Сега е друго време, учителите са задължени да предизвикат интерес в децата, и ако не могат да го направят, виновни са те, учителите, защото всички деца са еднакво умни и добри. Което, разбира се, не е истина и всеки нормален човек ще ви го каже.
Отново се връщам към данните от изследването на PISA. За 30% от деветокласниците училището е загуба на време. Добре, а какво става с другите 70%? Ние погрижихме ли се за тях, направихме ли така, че тези деца, които имат желание и нагласа за учене, да напреднат благодарение на училищните грижи? Или ги оставяме сами да се борят с живота, а ние през това време, преследвани от кошмара на PISA, търсим начини да се справим с проблемите на останалите 30%, които кой знае защо не искат да учат и смятат, че времето, прекарано в училище, за тях е било загуба на време. Аз не виждам нищо страшно в това, че има деца, които на шестнайсет години вече не искат да ходят на училище. Винаги е имало деца, които искат да учат, и такива, които не искат да учат. Това не значи, че те са лоши или от тях нищо няма да излезе.
Напротив! 

В нашия живот има място за всякакви хора 

Ние имаме нужда и от млади хора, които нямат нагласа за дълги години учене, но имат желание да работят с ръцете си, да печелят честно и почтено хляба си и да допринасят за добруването на обществото със своите сили. Тази прекомерна фиксация всички абитуриенти да завършат висше образование (пак някакви незнайно откъде дошли съвети!) доведе до страшна девалвация на висшето образование. Не е тайна колко университети вече набират студенти с платено обучение (за които приемните изпити са формални), защото при тях по-лесно могат да предлагат дипломи срещу заплащане. Също така се знае, че за една част от студентите това не е време за тежко учение (каквото е то в най-добрите университети в света), а форма на лежерно прекарване на годините и скрита форма на безработица. Но, това са проблеми, които като че ли не касаят училищното образование, и те предвидливо се крият настрани, Нека Съветът на ректорите (който също не знае накъде да поеме) да се оправя с тях! Всъщност проблемите в университетското образование са пряко следствие от проблемите в училищното образование.
Другият много тежък проблем едва сега страхливо надзърта зад някои формулировки. Определян е със странното понятие „социално-икономически профил на учениците“. Казано на разбираем български език, става дума за тези ученици и за тези училища, в които учат главно деца от малцинствата. В най-честия случай - ромски деца. Спомням си, че преди години нямаше деца, които започват училище в първи клас, без да знаят български език. За всички беше ясно, че 

без да знаеш български език, не можеш да се развиваш 

в България, без значение какво ще работиш когато пораснеш. Не стана ясно как се стигна дотам, че вече се говори за подготвителни езикови класове за тези деца, които идват на училище, без да знаят български език въпреки, че са родени в България. Удивителен въпрос, при положение че децата са задължени да ходят на предучилищна детска градина, където ги подготвят за училище и където трябва упорито и настойчиво да изучават български език, ако родителите им не са имали желание и съзнание в къщи да ги учат на български език. Защо трябва да обвиняваме училището, при положение че това е вина изцяло и само на родителите. Ако не назовем тези проблеми с тяхното точно име, няма как да се справим с тях.
По една от телевизиите показваха сериозен мъж, който обясняваше как интересно и с много фантазия се обучават децата от ранна възраст на математически умения в Сингапур. Както казах, познавам там образованието и мога да кажа, че децата са готови да научат всичко и дори да положат усилия от най-ранни години (сигурно им е тежко!), защото там авторитетът на учителите не се подлага на съмнение нито от родителите, нито от обществото. Напротив! Обществото с всички сили подкрепя учителите, които, разбира се, полагат неимоверни усилия, за да бъдат на ниво. Децата разбират защо са учили тежко и денонощно, едва когато завършат висшето си образование и в последния ден, при т.нар. „открити врати“ най-добрите ученици са поканени на среща с представителите на най-богатите компании. Те започват кариерата си с три-четири пъти по-високи заплати от другите. 

Да сте чули у нас някоя компания да се интересува от завършващите отличници! 

Аз не съм видял такова чудо, а вече половин век преподавам в Академия. Между другото ще кажа, че съм наблюдавал как работят у нас в детските градини. Там учителите се справят много добре и си служат с най-модерни методи на обучение. Работата е в това, че малките деца са дисциплинирани и никой не смее да откаже на учителя да направи това, което трябва да се направи в час. Едва след десетина години стигаме до деветокласниците, които небрежно обясняват колко загубено е времето в училище. Но, за да се стигне дотам, са минали десет години, в които не е имало нито дисциплина, нито старание от страна на родителите, нито наказание за неизпълнени задължения. Резултата го показва PISA. Но вината не е на учителите и на училището. Преди всичко на родителите и на институциите, които трябва да отговарят за работата със семействата на учениците.
Аз отново се връщам на възможностите, които кой знае защо упорито се отбягват от всички вперили поглед в българското училище. Имаме ли отлични училища, които отговарят на всякакви въпросници с отличен (6)? Имаме, разбира се. И не само това - имаме училища, в които 

учениците до един са силно мотивирани, 

имат огромно желание да учат и всичките им мисли и стремежи са насочени към това как да го направят най-добре. Имаме ли училища, в които учениците не идват на училище, държат се лошо в час, нямат дисциплина и не се интересуват от това, което се преподава? Имаме, за съжаление. Тези училища със сигурност отговарят на въпросниците със Слаб (2). Дайте първо да направим списък на тези училища, колко са на брой, в кои райони са разположени, на количеството деца, които учат в тях, и да решим как да преодолеем стъпка по стъпка техните проблеми. Защото и в отличните училища, и в слабите училища децата учат по едни и същи програми. Така че, да не говорим за общото ниво, което „ударило дъното“, а да се съсредоточим върху проблемите на проблемните училища. Тук трябва да си спомним, когато отново бичуваме нашите ученици за слабото представяне пред PISA, за старата поговорка за кацата с мед и лъжицата катран.
Всичките учители у нас се подготвят по един начин. Сигурно има какво да се желае в университетското образование, сигурно има начин да се преквалифицират редовно учителите в различни квалификационни форми -  това е нормално съвременно изискване към всяка една професия. Имаме формата „методическо училище“, в което преподават най-добрите преподаватели. Сигурно могат да се разтоварят учебните програми без да се профанират, сигурно може учебният материал да се преподава по-атрактивно, с повече участие на учениците. Убеден съм, че добрият учител трябва да бъде умен, харизматичен, ерудиран, да говори с усмивка на децата и, когато ги хвали, да го прави умерено, а когато ги наказва, да ги убеждава, че го прави за тяхното добро. Сега се огледайте около вас - колко подобни мъже и жени ще намерите. Не само учители, хора от всякакви професии. А на нас ни трябват близо 70 000 умни, образовани, добронамерени, ерудирани, усмихнати, търпеливи мъже и жени, които да обучават нашите деца. Представяте ли си какво число е това? Помислете си - та ние при национални избори трудно намираме 240 души, към които имаме същите изисквания, за да ги направим депутати. А тука говорим за 70 000!!!

Дайте да се успокоим и да престанем да клеветим 

в хор българското образование. Може би в някои страни има по-добре подготвени учители, по-добри, по-мотивирани и по-дисциплинирани деца, повече и по-модерни материални условия. Значи трябва да се опитаме да ги настигнем. Като през това време не забравяме, че ние всяка година възпитаваме около 20 000 деца, които излизат от училище с отлични знания, подготвени за всякакви случаи в училище и готови да превземат всяко учебно заведение в света. Което, между другото, те правят вече десетилетия с успех. Така че да благодарим на PISA, че се занимава с проблемите на световното образование, и да погледнем спокойно и без истерия към нашите проблеми. Те не са някакво тайнство, известни са на всички учители. Със сигурност трябва да се коригират някои дейности на МОН, като например известната формула „парите следват ученика“ – и нещата малко по малко ще влязат в нормите.
Все пак да не забравяме, че няколко десетилетия ние правехме всичко възможно, за да ликвидираме успешното училищно образование. Бяха пренебрегнати или постепенно неглижирани всички десетилетия действащи формулировки. Като се започне от дисциплината в училище, от приетите нормативи за поведение в клас, от разговорите за морала, за задълженията на родителите, за необходимите трудови участия на учениците, за задължителните спортни участия, за възпитанието им като добри граждани още от първи клас. Защо се правеше, кой го правеше и какъв беше смисълът - това са въпроси за друг разговор. Така че, пътят към доброто образование ще е дълъг. Но ако обществото има желание да го извърви - можем да го направим. 


Поглед инфо