Черните лебеди

От много години, а особено преди избори, едни треперят нещо да не се случи, а други стискат палци нещото да се случи. Уж монетата има две страни, а се оказва, че искаме да гледаме само едната й страна, където е изобразена нашата представа за живота. Другата не ни интересува, искаме да я няма. 
Два кораба бяха ударени в Черно море – близо до България, и усетих как десните подскочиха от радост. Хем се преструват, че искат на нас тука да ни е спокойно, а се радват, че са ударени кораби, защото така могат евентуално да натрият носа на Йотова по време на изборната кампания. Ако пък се окаже, че руснаците са ударили корабите, по-голяма радост за десните няма да има. 
Няма по-велико заблуждение от мисълта единствено за личната полза. В случая личната полза е да се удари Йотова по руска линия. 
Сега – в седмиците преди президентските избори, други искат нищо да не се случва. Треперят да не стане някой сакатлък и да се появи, както е модерно да се казва, „черен лебед“. Този „черен лебед“ е голяма и глупава измислица и е страшно неподходящ за политическа метафора. На социолозите и политолозите обаче мед им капе от устата, като кажат „черен лебед“, тоест – нещо, което може съвсем да обърка ситуацията или изневиделица да я преобърне тотално. 
Ето ви ги на тепсия два черни лебеда във вид на ударени кораби. 
И тук идват подробностите, които често пъти са по-важни от всичко останало. Единият кораб карал жито, другият бил празен или карал не знам си какво. И само от време на време се споменава, че са загинали десетина моряци. 
Тия два черни лебеда не знам как ще се отразят на Йотова в президентската кампания, но на българския туризъм ще се отразят. Ще се отразят на живота ни изобщо, на търговията, на бъдещето ни. Ще се отразят на Черно море, което, не дай си, боже, да стане Червено от кръв и кипящо от потъващи кораби. Ще се отрази най-накрая на спомена ни за мирис на водорасли, пясък и любов.
Пакостливи и прекомерно забогатели от власт глупаци си играят на черни лебеди и са готови всички да изгинем, ама да го направи Русия. Ако сега например Путин бомбардира София, сигурен съм, че един тиквеник, когото видях днеска в тролей номер четири, ще бъде страшно доволен. Защото веднага ще го превърне в политически дивидент. Ако само можехте да го видите тоя политик, професор и създател на съответна цветна партия, как се беше качил нарочно в тролея, за да ни смаже със самочувствието си, с изящните си дрехи и парфюм… И единственото, което мислеше, е дали ще го разпознаем и дали няма да колабираме от вълнение. Такъв професор, политик и писател се вози в тролей номер четири. 
Тоя политически исполин с лек говорен дефект слезе на Полиграфическия комбинат, размахвайки тънка като листо папка, и се отправи към така наречения Полиграфически комбинат, за да ощастливи някого с писанията си. С просто око си личи на кого му пука какво ще се случи по-нататък в България и кой гледа ту към небето, ту към морето и ту на изток и чака някой черен лебед да се появи на жълтите павета. 
Всички тръпнехме какво ще се случи с Нобеловата награда за литература. Лично аз исках да я получи Георги Господинов не защото смятам, че я заслужава, а защото исках да усетя народната любов и преклонението, което българите имат пред неговото безценно творчество. Тук пък се яви един канадски черен лебед във вид на поетеса. 
Не знам какво да очаквам от ДНК-то от костите на Самуил, но съм сигурен, че много хора стискат палци върху саркофага му в църквата „Света София“ да свие гнездо черен лебед, да не мърда оттам и да снася яйца. И когато ни потрябват черни лебеди, той да ни ги дава. 
Колко мъдра и жестока е поговорката „Един гледа сватба, а друг гледа брадва“.
И затова е напълно нормално един да гледа пауни, а друг да гледа кокошки, един да гледа в пъпа си, а друг да гледа в бъдещето, един да гледа в ножа, а друг в пейзажите. 
Като малък една от любимите ми приказки беше „Дивите лебеди“ на Андерсен. Големи препятствия, големи премеждия, свиваше ми се сърцето през цялото време и накрая, когато много се радвах, че лебедите пак стават принцове, но се оказа, че единият принц беше с едно крило. Сърцето ми се свиваше от мъка, че не е стигнало времето сестра им Елиза да изплете и последния ръкав на последната риза от коприва. 
Такова време е сега – нито коприва има, нито има време да се оплетат ризи за всички. 

Фейсбук