Евтиният труд ни задържа в периферията на Европа

- Какво трябва да се отбелязва на 1 май според Вас? Това празник ли е или ден за борба?
- Първи май е ден, в който почитаме труда на милиони хора, които създават богатството на обществото, но и ден на борба за достойно заплащане, безопасни условия на труд и социални права. Това не е просто празник, нито само ден на историческа памет, а ден, роден от реални социални конфликти и жертви, благодарение на които работещите по света извоюват фундаментални права, които днес често приемаме за даденост. 
Историческите корени в отбелязването на 1 май са работническата солидарност и борбата за социални права. През втората половина на XIX век индустриализацията води до тежки условия на труд – дълги работни дни, ниско заплащане и липса на социална защита. В Съединените щати работническото движение започва масови кампании за въвеждане на осемчасов работен ден. На тази дата, през 1886 г. стотици хиляди работници в САЩ организират  демонстрации. В Чикаго протестите са особено мащабни. Няколко дни по-късно, на 4 май 1886 г., по време на митинг на площад „Хеймаркет“ избухва бомба, последвана от полицейско насилие. Загиват работници и полицаи. Събитието остава в историята като „Аферата Хеймаркет“ и се превръща в символ на борбата за трудови права.
Три години по-късно, на учредителния конгрес на Втория интернационал в Париж през 1889 г. 1 май е обявен за Международен ден на труда в памет на чикагските работници и като ден за ежегодни демонстрации в защита на работническите права.
В България първото организирано отбелязване на 1 май е през 1890 г., по инициатива на Типографското дружество. Постепенно денят се утвърждава като важен символ на работническото движение, а след 1945 г. става официален празник.
Историята на 1 май ни напомня, че всяко право – осемчасов работен ден, платен отпуск, социална защита – е извоювано с борба. Затова днес този ден трябва да бъде и ден на признание, и ден на активна защита на работещите.

- Проблемите на трудещите се хора като че ли почти не присъстват в медиите и в политическия дебат. Същевременно постоянно чуваме за работещите бедни, за лошите условия на труд в определени сфери, буквално за дива експлоатация. Защо според Вас не се говори за това?
- Проблемите на трудещите се често остават в периферията на публичния дебат, защото социалните въпроси нерядко се подценяват за сметка на икономическите интереси. Работещите бедни, несигурната заетост, ниските доходи и експлоатацията не са удобна тема. В политическия дебат често доминират теми с по-бърз електорален ефект – изборни кампании, геополитика, партийни противопоставяния. Социалната политика и трудовите отношения изискват по-дълбока експертиза и дългосрочни решения, което ги прави по-неудобни и маловажни за политиците. А в обществените среди, където преобладава пазарното мислене, проблемите на труда се интерпретират като индивидуална отговорност. Така теми като „работещи бедни“ или „експлоатация“ се омаловажават или преформулират като личен избор или липса на квалификация. Медиите по-често се ориентират към събитийност, скандали и политически конфликти, а не към дългосрочни социални процеси.
Гласът на труда трудно пробива, когато медийното пространство е доминирано от икономически или идеологически интереси. Това е и причина синдикатите да имат още по-важна роля – да поставят тези въпроси ясно, аргументирано и настойчиво. Истината е, че без социален диалог няма устойчива икономика.

- Телевизионните екрани постоянно ни облъчват с мненията на пропазарни талибани, които обявяват МРЗ за някакъв вид болшевизъм, всеки опит за повишаване на доходите се посреща на нож и постоянно ни се говори, че трябва да има ограничения, затягане на коланите и то все за сметка на хората. Има ли начин за преодоляването на това облъчване?
- По отношение на атаките срещу минималната работна заплата и политиките за доходите – това е идеологическа битка, а не икономическа необходимост.
Да се представя повишаването на доходите като апокалипсис е опит да се защити модел на евтин труд, който задържа България в периферията на Европа. Достойното възнаграждение не е „болшевизъм“, а европейски стандарт. Начинът да се преодолее подобно внушение е чрез експертност, реални данни и силно представителство на работещите. По-високите доходи стимулират потреблението, стабилизират обществото и намаляват социалните неравенства.
Ключово за КНСБ е връщането на баланса в социалния диалог. Когато в публичното пространство доминира само една гледна точка – че разходите за труд са „проблем“, а не инвестиция – се получава изкривена картина. Важно е политиките да се базират на факти, а не на идеологически клишета. КНСБ последователно показва в изследвания и анализи, че минималната работна заплата, повишаването на доходите и колективното договаряне не са „разход“, а фактор за вътрешно потребление, икономически растеж и намаляване на неравенствата. Когато този тип анализи са публични и разбираеми, влиянието на опростени пропагандни тези отслабва.
От друга страна е необходимо по-силно присъствие на социалната тема в медиите, но не като сензация, а като постоянен обществен дебат. Това означава журналистика, която не се ограничава до противопоставяне „за“ или „против“ повишаване на доходите, а показва реалните последици – например как ниските заплати водят до работещи бедни, демографски срив и изтичане на кадри.
И не на последно място – силните синдикати са естественият противовес на всяка крайна идеологизация. Когато работещите са организирани и представени, разговорът се измества от лозунги към реални преговори и решения.
Така че преодоляването на този проблем не става чрез „заглушаване“ на една или друга позиция, а чрез повече равнопоставеност, повече експертиза и по-силен глас на труда в обществения дебат.

- Десницата и до днес е опиянена, че хората се излезли на площадите през зимата с искане за по-десен бюджет. Има ли нещо вярно в това?
- Твърдението, че общественото недоволство е било за „по-десен бюджет“, е политическа манипулация. Хората излизат на улицата, когато животът им става непосилен – заради високи сметки, ниски доходи, социална несигурност и липса на перспектива. Обобщението, че хората са излезли „за по-десен бюджет“ опростява реалността и пропуска основното: протестите са израз на социално напрежение, а не на идеологическа привързаност към конкретни икономически доктрини. Исканията са за справедливост, а не за бюджетни формулировки. 
Именно затова политическия дебат трябва да се връща към реалните въпроси – доходи, неравенства, публични услуги и качество на живот.

- Една от големите теми, която остана скрита от погледа на политическата кампания, бе големият скок на цените. Те буквално се удвоиха, даже се утроиха. Все ли държавата мерки в това отношение? Какво трябва да направи за укротяването на този скок?
- Ръстът на цените и инфлационният натиск поставиха тежко изпитание пред домакинствата, а държавната реакция често беше закъсняла или недостатъчна. Основният фактор за поскъпването е т.нар. инфлация на предлагането – ръст на цените, обусловен от външни процеси като войната в Близкия изток и проблемите във веригите за доставки. От страна на държавата са необходими по-активни политики за защита на покупателната способност: контрол върху спекулата, по-ефективна регулация на ключови пазари, компенсации за уязвими групи, ръст на доходите, обвързан с инфлацията, и по-справедливо данъчно облагане. Социалната държава трябва да бъде активен участник, а не пасивен наблюдател.

- Какви са предизвикателства пред синдикалното движение днес? Наясно ли са хората каква защита им осигуряват синдикатите?
- Предизвикателствата пред синдикалното движение днес са свързани както с новите форми на труд, така и с нуждата от по-висока информираност сред работещите. Днес синдикалното движение е изправено пред сериозни и многопластови предизвикателства. На първо място стои промяната в самия характер на труда – дигитализацията, автоматизацията и навлизането на платформената икономика създават нови форми на заетост, които често остават извън традиционните механизми за защита. Все по-често виждаме хора, които работят без ясни трудови правоотношения, без сигурност и без достъп до колективно договаряне. 
Друг ключов проблем е намаляващото доверие и ангажираност към синдикатите, особено сред младите хора. Част от тях не припознават синдикалната организация като свой естествен защитник или не са достатъчно информирани за ползите от членството. Често синдикатът се възприема единствено като организация, която преговаря за заплати, но ролята му е много по-широка – защита при незаконно уволнение, съдействие при трудови спорове, подобряване на условията на труд, осигуряване на безопасна работна среда.
Много хора все още не осъзнават напълно, че синдикатите са реален механизъм за защита – от колективното трудово договаряне до правна помощ и натиск за законодателни промени. Това е пряко свързано и с необходимостта синдикатите да се модернизират – както в начина, по който комуникират, така и в инструментите, които използват, за да достигнат до работещите.
Тук е и нашата отговорност – като синдикати трябва да бъдем по-активни, по-прозрачни и по-близо до хората, за да обясняваме ясно и конкретно какво правим и каква реална стойност създаваме. Само така можем да възстановим доверието и да изградим по-силно и ефективно синдикално движение.