Българи срещу българи

Когато пътувам по света, ми прави силно впечатление един факт - колко са сплотени хората (или поне привидно, пред нас, чужденците) и колко много се гордеят с историята си, като не отричат нито една част от нея, културата си (никой не е казал, че нещо е "селско", "старомодно", "отживелица"), традициите си (дори и да приемат т. нар. "готини" американски празници, то не е за сметка на своите). С други думи, забелязва се точно противоположното на нашия "феномен", нашия "балкански синдром", че сме готови с един замах да загърбим всичко онова, което ни прави уникални, което ни прави българи...
Ако направим бърз прочит на историята, осъзнаваме, че това си е част от нашата народопсихология. Всичко вероятно започва още от времето на Хан Кубрат, който заръчал на синовете си да не се разделят, за да бъдат силни и непобедими заедно, а след смъртта му те правят точно обратното. По-късно при княз Борис I отново има противопоставяне между българите - новите християни и онези, копнеещи да запазят вярата на дедите си. Дори и борбата ни за национално освобождение от турското робство е съпътствано с предателства, недоверие между устроилите се успешно и с привилегии и другите - повечето, мечтаещи за свободата на родината си. В най-новата ни история - фашистите срещу комунистите, та така до днес, когато сякаш напрежението и противопоставянето са стигнали най-високата си точка - евроатлантици и русофили. 
В никакъв случай не твърдя, че в останалите държави положението е "цветя и рози", но поне не е толкова очевидно, колкото при нас, които за най-малкия проблем отиваме да се оплакваме в Брюксел, на арменския поп, папата, Доналд Тръмп. И то с такъв ентусиазъм, че ако го вложим в решаването на трудностите тук, цена нямаше да имаме. Но, уви. Каквото и да се случи, независимо колко е хубаво, все ще се намери определена група или прослойка, която да "намери проблем на всяко решение".
Какво имам предвид? Само последните няколко дни ни дават ясен пример докъде сме стигнали.

Ракията

Оказва се, че цените нито на горивата, нито на храните могат да събудят българина от летаргията, в която е изпаднал, но успех бележи посягането към домашната ракия. Изведнъж всички проблеми в държавата остават на заден план и млади и стари започват да треперят за бутилката или по-скоро как ще ни бръкнат в джоба. "За" и "Против" веднага наводниха Фейсбук пространството. Кое било правилно, кое - не, кой разбрал, кой - не. Ами сега? Управляващите посегнаха на "най-ценното ни", на вековна традиция на дедите ни, сега ще ни глобяват, защото я произвеждаме, подаряваме... Но всяко чудо за три дни. И пак не стана съвсем ясно какво са имали предвид от финансовото министерство, къде се е получила игра на развален телефон и защо цялата дандания трябваше да стигне чак до френските медии? И най-важното - отново ли се действаше под брюкселски диктат, така както преди години ни бяха поставили условие по колко казана можем да варим, ако искаме да сме част от "голямото европейско семейство"?

Хорото пред Народния театър

През уикенда, когато аматьорски групи се събират да играят хора пред Народния театър "Иван Вазов" в столицата, изведнъж от нищото се появиха "прозападно настроени" граждани с транспарант... "Тук не е Москва". Не се разбра какво общо имат Москва, Путин, СССР и прочие с народните ни танци, но изглежда "модерните" се срамуват от тази част от културното ни наследство и го смятат за "неевропейско". И следователно не трябва да се възхвалява, а веднага трябва да бъде запратено на бунището на историята, за да не се изчервяваме пред Брюксел.
Това ми напомня един случай в Китай миналата година. От МВнР в Пекин ме бяха помолили да държа реч пред международни журналисти. Посъветваха ме да си облека национална носия, ако мога да намеря. Разбира се, сетих се, че в посолството ни би трябвало да имат и отидох с молба да ми дадат една за няколко часа. С неохота ми обясниха, че няма проблем да ми услужат, но... да не забравям, че съм европейка и за мен би било по-добре да се обличам като такава, като поне 10 пъти ми обясниха, че в противен случай ще гледат на мен като на "екзотично животно". Отвърнах им, че ще поема този риск, и им напомних, че в дипломацията е желателно човек да се явява на официални събития с традиционен костюм, особено в Азия, където тогава се намирахме...

Тленните останки на цар Самуил

Костите на цар Самуил най-накрая ще бъдат в България, където и трябва да са. Последва ли всеобща еуфория? Риторичен въпрос. Веднага започнаха различни бивши премиери да си приписват заслугите. Например, вместо да се зарадват на успеха на сегашния премиер Румен Радев, който похвали усилията на различни български правителства, Кирил Петков и Асен Василев изръсиха куп лъжи. Впрочем, усилията на Румен Радев са предшествани от усилия на българската държава от времето на Тодор Живков насам, а не от шестмесечния престой на Кирил Петков във властта, както посочва журналистът Явор Дачков.
И на последно място, но в никакъв случай не по важност -

Паметникът на Шипка

Че ремонт е необходим, не споря, но въпросът е - защо сега? Идва зима, а около монумента е една строителна площадка. Скоро времето ще се развали, ремонтните действия ще бъдат спрени за неопределен период от време, в зависимост от климатичните особености. Едно обаче е сигурно - няма да бъде готов за честванията на 3 март - и следващата и по-следващата година, когато отбелязваме 150-годишнина от Освобождението! 
Разбира се, обществото отново е разделено. Някои са възмутени и убедени, че всичко се прави с политически мотиви, да не показваме благодарност към Русия, други потриват ръце самодоволно - това са същите, които твърдят, че робство не е имало, съответно не е имало от какво да ни освобождава Русия, и оскверняват с думите си паметта на всички, пролели кръвта си и дали живота си за... за какво всъщност? Мозъците им не могат да измислят за какво. Има и една трета група, която напълно нехае за случващото в страната. 
Такава е ситуацията в милата ни родина. Дори да сме заплашени от метеорит, отново ще има такива, които ще застанат на негова страна с идеята да се спасят. Но защо ли се учудвам, след като нищо не може да ни обедини - нито кандидатура за важен политически пост на международната политическа сцена (веднага ще започнат да се вадят кирливи ризи и компромати), нито победа на Евровизия или в някой спорт. Просто сме си такива...
Но пък самочувствие не ни липсва да подценяваме другите, без да си даваме сметка, че самите ние сме стигнали до това положение. 

За завършек ще дам пример от Таджикистан. Там хората са благодарни за всеки един етап от историята си. Перси, с насилствено наложен им ислям от арабите, променена азбука (днес пишат на кирилица), но въпреки това с гордост посочват и положителните неща. До времето на СССР в страната не е имало училища, университети, фабрики и заводи. Днес те не рушат паметници, по улиците в градовете и провинцията се веят национални знамена, няма на различни съюзи, континенти и т.н. И с усмивка разказват за традицията и многопластовата си култура. Дори и да възникват спорове понякога, те се разрешават в името на една важна кауза - родината. И затова вървят напред, както и много други развиващи се държави. Защото стъпват на здрави основи, над които само надграждат. А не като нас - само рушим и се самоизяждаме, като диваци и канибали.