Симеон Николов: Европа без САЩ е неспособна да води война през следващото десетилетие

Обявеното постепенно намаляване на военния принос на САЩ в НАТО постави пред изпитание европейските стратези. Но промените се оказаха по-бързи и по-радикални, което внесе още по-голяма тревога във военно-политическите среди на  някои европейски столици.
Освен намаляването на изтребители, военни кораби, дронове и самолети-танкери, САЩ декларираха, че вече няма да участват в частта от отбранителния план на НАТО, която предвижда удари с голям обсег в хинтерланда на Русия. А собственият конвенционален капацитет на Европа над 2000 километра все още е в процес на разработка. Появиха се опасения дори за промяна на баланса на силите при планиране на отбраната без приноса на САЩ. 
И тук възниква централният въпрос - дали превъоръжаването на Европа, или готовността да се трансформира в нов тип демократичен политически съюз, съчетаващ икономическа, технологична, дипломатическа и стратегическа сила е основното и същественото в случая. Новата Многогодишна финансова рамка 2028-2034 г., дискусиите за самостоятелна европейска отбрана и военна промишленост показват, че Съюзът постепенно се трансформира в геополитическа организация, а не просто в икономически съюз, което може да се окаже 

най-значимата институционална промяна в Европа 

Формиращите се групи страни на по-големите и по-силните като Е-5 (Германия, Франция, Великобритания, Италия, Полша) логично предизвиква загриженост в по-малките държави, че големите де факто ще определят стратегическите решения на Съюза. Въпросът за намаляване на американския ангажимент към НАТО ще бъде основната тема на срещата на върха на алианса на 7–8 юли в столицата на Турция. Според държавния секретар на САЩ Марко Рубио това ще бъде „най-важната среща в историята на НАТО“.
Въпреки че пропагандното клише за заплаха от Русия продължава да се използва противно на реалистичните оценки за реалните възможности, интереси и намерения на Русия, след частичното оттегляне на САЩ, Европа като общност от държави ще трябва да създаде своя архитектура за сигурност. Защото, независимо как ще завърши войната, отношенията Европа-Русия ще останат задълго враждебни. За тази цел е логично да се използват структурите на НАТО. Във военно отношение обаче европейските страни ще се нуждаят от по-голяма оперативна съвместимост и изграждане на сили за бързо развръщане. Освен това ще трябва да доизградят своята военно-индустриална и технологична база. За да попълнят повечето от способностите, които ще оттеглят САЩ, на Европа ще са й необходими около 5 години, но засега от Вашингтон не посочват времевата рамка на своето оттегляне.
При бъдещи сценарий е възможно европейските сили да действат самостоятелно или да бъдат подкрепени в една или друга степен от САЩ. 

Слабите моменти в една самостоятелна отбранителната политика 

на Европа произтичат от това, че в началото ще й липсват командните структури, оперативните правомощия и възможностите за военно планиране, необходими за сложни, мащабни операции. Под въпрос са сплотеността и единството на всички европейски държави. Преодоляването на организационните въпроси би било възможно, ако се използват командните структури на НАТО и придобитият опит от регионалните съвместни военни учения на военния блок. Наченки на поемане на ръководството на НАТО от Европа се забелязват още сега в командните структури. Споразумение на НАТО от февруари т.г. за европейски четиризвездни офицери, които да поемат командването на трите Съвместни командвания на силите (JFC) на алианса, е първа стъпка. Въпреки лошите оценки на Тръмп за военния съюз, е малко вероятно САЩ напълно да се оттеглят от НАТО.
За момента Европа остава структурно зависима от военните способности на САЩ и е трудно да си представим, как  европейците биха могли да изградят желания военен капацитет особено в някои области като разузнаване, особено в космическото, способности за ракетни удари в дълбокия тил на потенциалния противник, логистични платформи, ядрено възпиране и др. Въпреки това съюзниците от НАТО са се споразумели до 2029 г. да намалят до 38% дела на способности и капацитета на САЩ, който сега е малко под 50%. Не изглежда реалистично, защото в момента европейските сили все още не разполагат дори с достатъчно огнева мощ и численост. Без САЩ европейците ще трябва постепенно да поемат отговорността за планирането, лидерството и генерирането на сили. Предвид на досегашната способност на НАТО и на ЕС да поддържат колективна отговорност между своите членове, както и на отсъствието на водещ лидер, подобен на САЩ, вероятно ще се формира модел на лидерство в отбраната, основан на коалиции, специализация и гъвкави институционални формати. Формиралата се вече група от Великобритания, Франция, Германия, Италия и Полша е пример за възможна съгласуваност и свързаност и с други формати.

Командната архитектура на НАТО 

реорганизирана в субрегионални коалиции от европейски държави, би осигурила оперативната основа. А ЕС може да осигурява финансирането, политиката в областта на отбранителната промишленост и стратегическото съгласуване между държавите членки. Последствията обаче може да носят и рискове. Това проличава от изявление на министъра на отбраната на САЩ, според което европейците трябва да имат възможност да провеждат мащабни бойни операции без всички съюзници от НАТО, т.е. без единодушно активиране на Член 5 и независимо от лидерството на САЩ или липсата на такова. Това означава не само, че европейците са все по-отговорни, но и че могат да злоупотребят с Член 5, докато ангажирането на САЩ става условно и ситуационно, а не предполагаемо и могат да се застраховат от вина за евентуално европейско решение за военна намеса в „защита“ на съюзник. Определено представлява риск и възможността правителствата на страните в групата на трите Съвместни командвания на силите на алианса JFC предварително да делегират правомощия на своя командир, доколкото правителствата могат да се споразумеят, правомощията да активират специфични сили, способности и планове, без да се изисква ново политическо одобрение след началото на конфликта.
Някои европейски военни лидери обръщат внимание, че европейската стратегия за възпиране никога не е била проектирана да съществува самостоятелно. 

Ядрените способности на Америка 

все още се разглеждат от европейците като „гаранция“ за сигурността на съюза. По време на управлението на  Тръмп възникна съмнение, че САЩ биха рискували ядрена атака в защита на европейците. Великобритания реши да увеличи броя на стратегическите ядрени бойни глави, които могат да бъдат изстрелвани от нейните подводници, от около 225 на 260 и миналата година обяви, че ще се присъедини отново към споразумението на НАТО за споделяне на ядрени оръжия. Франция започна да адаптира ядрената си доктрина. А НАТО модернизира изтребителите на неядрените европейски съюзници, които могат да носят американски ядрени оръжия. Русия от своя страна разположи ядрени оръжия в Беларус и изгради нова военна инфраструктура, включително за системи с ядрени способности, по границата си с Финландия и балтийските държави. Съмненията дали ядрените сили ще поемат сами рисковете от ядрен контраудар, биха могли да засилят желанието на други европейски лидери страните им да придобият собствени ядрени оръжия. За това обаче ще им е нужно най-малко едно десетилетие. Възможно е Франция да се присъедини към групата за ядрено планиране на НАТО дори само като наблюдател или да се използва формата на петте европейски държави за установяване на колективна отговорност за сигурността на Европа като цяло, включително чрез ядрено възпиране.
Военните експерти в Западна Европа са на мнение, че сегашната технологична и индустриална база на Европа в областта на отбраната не е подготвена за войната, която иска да води. В случай на конфликт запасите от боеприпаси и особено от ракети за противовъздушна отбрана биха били изчерпани в рамките на седмици. 

Европа остава зависима от трети страни за критични суровини 

необходими за производството на отбранителна техника. Европейските въоръжени сили зависят от САЩ за системи за командване и контрол, ключови софтуерни платформи и критични технологии. Няма механизъм за прилагане на принципа кой какво произвежда, кой от кого купува или кой  коя празнина запълва в капацитета. Държавите членки на ЕС се стремят към способности, съобразени с техния индустриален капацитет, вместо да се развиват съвместно с други държави. ЕС като финансира отбраната трябва и да разпределя производството между държавите членки и обвързва финансирането със съвместни, а не с национални обществени поръчки и гарантира, че отбранителната индустриална база укрепва европейското сближаване, вместо да концентрира стратегическата зависимост в една държава. А това днес изглежда неосъществимо.

Как България ще се впише в новите тенденции в сферата на отбраната?

Географското разположение на страната ни и членството в НАТО и ЕС предполагат, че ако допуснем в Европа да се наложат войнстващите тези на ръководители като Фон дер Лайен и Кая Калас и изоставим пътя на дипломацията, ще се озовем в най-горещия преден фронт на войната с всички унищожителни последствия. При замразяване на конфликта или постигане на трайно мирно решение, ако се реализират споменатите по-горе регионални съюзи от държави в отбранителната политика, най-логично е да се търси такъв между Румъния, България и Гърция, а във военната промишленост - сътрудничество с развити такива в Германия, Франция и др. За България е важно да осигури контрола и наблюдението на Черно море и отбраната на страната. Програмата за развитие на отбранителните способности на въоръжените ни сили 2032 г. и разработените „План за развитие на въоръжените сили“ и „Инвестиционен план“ дават надежда, че страната би се справила, ако събитията не ни изпреварят. Дaннитe нa ЅІРRІ показват, че военните разходи на България за последната година са нараснали с почти 9,3% или 2,01% от БВП при опция на НАТО за увеличение на 5%, от които 3,5% за отбрана и 1,5% за инвестиции, свързани с отбраната по линия на SAFE (мерки за сигурността в Европа).
България все още носи последствията от грешните политики от близкото минало за модернизация на армията й. Като морска страна не бе разумно да изоставим и се лишим от подводния си флот. 

Прибързано преминахме от наборна към професионална армия

вместо да направим това постепенно. Резултатът е, че днес имаме недостиг от над 21% на личен състав във въоръжените сили и проблем с подготовка на резерва. Определено бе грешка изборът на самолетите F-16, вместо далеч по-подходящите за страна като България „Грипен“, които можехме да получим само за 18 месеца (още 2010-2011 г.) със 105% офсет, тоест пълно възстановяване на средствата, както това направи Унгария. 
В продължение на години ръководствата на МО не искаха да променят жалкият процент, заделян за научноизследователска дейност, въпреки че нашите военни учени имаха забележителни постижения, някои от които без аналог в света (Институтът на проф. Воденичаров и музеят в неговия институт). Пречка бе и подценяването на възможностите на частните фирми и институти. Към първия дрон на фирма от Пловдив (2007-2008 г.) интерес прояви Италия. На доклад по време на научна конференция през 2009 г. в София български офицер зададе въпрос към докладчика: „Вие вярвате ли си в тези възможности на дроновете в бъдеще?“ Други обаче си повярваха и днес са далеч пред нас.
Днес вниманието е съсредоточено върху реализацията на девет модернизационни проекта за 3,2 млрд. евро, между които 3D-радари за ПВО и ПРО, нови гаубици, 155 мм артилейрийски системи, реактивни системи за залпов огън, нови транспортни средства, повишаване бойната способност на флота и бреговата охрана, въвеждане на въоръжение, усвояване на самолетите F-16 и др. Има решение за ускоряване на тези 9 проекта до края на 2030 г., но същевременно няма обяснение за отлагането на някои действия. При днешното влошено състояние на държавния бюджет със сигурност ще има по-скоро забавяне, отколкото ускоряване.

Одобрен е проект за придобиване на 7 кораба тип „минен ловец”. Сключен е договор  за придобиване на пет броя IRIS–T, една от най-модерните зенитно-ракетни системи. Проектът за придобиване на нови брегови противокорабни ракетни комплекси също е готов и предвиден за тази година. Започна сглобяването в България на бойни машини за пехотата Ѕtrуkеr (200 бр. по договор). Впрочем, боеприпас с взривател за близък бой, използван от "Страйкър" е снаряд с радиочестотен взривател за борба с дронове и други въздушни цели, което е много актуално предвид на днешните предизвикателства. Строят се мнoгoфyнкциoнaлни мoдyлни пaтpyлни кopaби.
До 31 декември 2027 г. трябва да се договорят инвестициите за сигурност и отбрана за периода 2028-2034 г. с приоритет инвестиции в Черноморския регион, защитата на критична инфраструктура и изграждането на транспортна инфраструктура с цивилно и военно предназначение.

Източник: Експерт