"Стига!" е нашата граница

Днес, във всяко кътче на света – на всеки континент, във всяка страна – има хора като нас. 
Събрани по улици и площади, обединени от увереността, че силата на труда ще надделее над силата на капитала. Някъде са шепа хора. Другаде – стотици, хиляди, а на места и десетки хиляди.
И ние сме част от тях.
Тук сме, за да напомним – нашата сила извира от паметта на обединения труд, от непреклонната воля на работнички и работници да не се отказват от борбата за достойно бъдеще. Тук сме, за да прибавим гласа си към гласа на милионите трудещи се, на милионите потиснати, на милионите обеднели.
Казват ни: „Оставете този Първи май. Забравете думите „борба“, „равенство“, „справедливост“, „солидарност“. Това са отживелици. Имате трудово законодателство – то ви защитава“.
Така ли е в действителност?
Сутрин ставаме изтощени, още преди да сме започнали работа. Късно вечер се прибираме и се питаме къде изчезна денят. Постоянно сме напрегнати, че изоставаме от срокове, от сметки, от очаквания. И един въпрос, някъде отвътре, не спира да ни тормози – това ли е животът? Като съвестни работници и служители все отлагаме да си отговорим. Не е сега моментът да питам на глас. Трябва да нахраня детето. Трябва да легна, за да мога утре да работя. Трябва да платя кредита и сметките, да се погрижа за болната си майка. Но въпросът остава. И трябва ясно да го зададем – такъв ли искаме да бъде животът?

Проблемът не е просто, че работим много. Проблемът е, че работата поглъща всичко. Денят се разпада на задачи, срокове и спешности. Винаги има още. Още един имейл, още една смяна, още едно „само днес“. И „само днес“ се превръща в завинаги.
Първи май започва с едно ясно и конкретно искане – осем часа труд, осем часа почивка, осем часа живот. Това не е формула, а граница. Границата, която да сложи край на безкрайната експлоатация на нашия труд. Границата, отвъд която започва свободното време, нашето време.
Формално тази граница съществува. На практика – не. Все повече хора работят над установеното работно време, често без допълнително заплащане и още по-често без да го възприемаме като нещо извънредно. Работата влиза в дома чрез телефоните, в почивката чрез съобщенията, в личното време чрез постоянното очакване да бъдеш на разположение. Това не се налага с открита принуда. То се случва чрез една ефективна вътрешна дисциплина. Чрез едно тихо и учтиво „няма как иначе“. Тази привидна доброволност е може би най-характерната черта на съвременната експлоатация – тиха, но реална. 
Да не се заблуждаваме. Работещият човек е все още окован – от разходи, от кредити, от несигурност, от страха да не изгуби малкото, което има. Този „избор“ не е свободен. Това е невидимото насилие на една система. Система, в която човек сам се принуждава да дава още и още. Сам удължава работния си ден. Сам приема условия, които знае, че не са справедливи. Сам поема тежестта на едно постоянно напрежение, което постепенно се превръща в норма.
Изтощението, прегарянето, тревожността не са лични провали и индивидуални слабости. Те са логичният резултат от начин на живот, в който трудът не води до сигурност. 

В България този проблем има ясни измерения. Данните на Националния статистически институт показват, че над една пета от населението живее под линията на бедност, а близо една трета е в риск от бедност и социално изключване. Изчисленията на синдикатите за издръжката на живота последователно показват, че значителна част от работещите не достигат доходите, необходими за нормално съществуване. Бедността вече не е извън труда, тя е вътре в него.
Този факт подкопава едно от основните обещания на съвременния икономически ред – че трудът, усърдността, лоялността са пътят към по-добър живот. 
В продължение на десетилетия доминиращият отговор на тези тревоги беше, че трябва да запазим спокойствие, че пазарът ще уреди нещата. Достатъчно е да се създадат условия за растеж и ползите ще се разпределят надолу. На практика обаче това доведе до задълбочаване на неравенствата, до натиск върху труда и до прехвърляне на пазарния риск към отделния човек. Това не е неизбежност. Това е избор – политически и идеологически избор.
Срещу този избор исторически стои друг. В края на XIX век работниците в Чикаго не просто искат по-кратък работен ден. Те оспорват самата идея, че капиталът трябва да определя границите на човешкия живот. Тяхната борба поставя началото на възможността да имаме социални и трудови права, да имаме достъп до здравеопазване и образование, до колективна защита.
Социализмът в този контекст не е абстрактна доктрина, а отговор на конкретен проблем – как да се ограничи властта на капитала над човека. Как да се гарантира, че трудът не е просто ресурс за обогатяване на малцина, а основа за изграждането на общото ни благоденствие. 

Този въпрос никога не си е тръгвал. Но днес го поставяме с нова сила. Пазарният фундаментализъм – идеята, че държавата трябва да закриля пазара, а не хората – доказа своята безчовечност, своята унищожителна сила срещу общите ни блага. 
Затова разговорът за социализъм днес не е връщане назад, а единственият шанс да се справим с настоящето. Не като идеализирана схема, а като необходимост да се поставят отново граници – на експлоатацията, на несигурността, на подчиняването на човешкия живот на капиталистическата логика. Това означава достойни доходи, силно колективно договаряне, синдикално сдружаване, справедлива данъчна система, сигурност на труда, инвестиции в публични блага. Но означава и друго – промяна в начина, по който мислим за обществото.
В основата на тази промяна стои идеята, че икономиката трябва да служи на хората, а не обратното.
Това не е радикална формула. Това е нашата норма.
И когато днес казваме „работим, а сме бедни“, това не е просто лозунг, а диагноза. Диагноза за една система, която изсмуква жизнените ни сокове и ги обръща в злато за себе си. Система, която трупа богатства за сметка на нашите тела, за сметка на нашето здраве, на нашия живот. Разделя ни на свои и чужди, разделя ни по пол, по възраст, по религия, по цвят. Затова добавяме „стига“. „Стига“ е нашата граница – границата, която работници, анархисти и социалисти сложиха преди повече от век в Чикаго. Граница, която българските жени и мъже от тютюневите складове, шивашките фабрики и мините отвоюваха в началото на ХХ век и за нас. Границата, която ни бе отнета и която ще си върнем с достойнство, заедно. Срещу тази борба отгоре ще отвърнем с единна борба отдолу. 

Защото „Втори живот няма!“.