Глобализацията и новото велико преселение на народите

Северна Ирландия тръгна по пътя на няколко европейски държави, където проблемът с престъпленията, извършени от мигранти, ескалира и води до протести и дори бунтове с използване на насилие. В публичното пространство и особено в социалните мрежи излизат все повече данни за това, че тежката ситуация с мигрантската престъпност се развива от години, а правителствата в Западна Европа са полагали системни институционални усилия за прикриване и омаловажаване на този тип престъпления.
По темата се намесват много аргументи. На преден план се извеждат темите за човешките права и правата на малцинствата. В западната част на континента звучи убедително и въпросът за колониалната вина на бившите митрополии. Всъщност, формално истината за проблемите не се крие – просто се обработва по подходящ начин, за да изглежда, че няма друго решение извън досегашните палиативни мерки.
Миграционните процеси, на които сме съвременници, изглеждат като някакво ново Велико преселение на народите. Кризата няма просто решение, тъй като е достатъчно сложна и резултат от взаимодействието на различни тенденции в развитието на световната икономика и политика.

„Колониалната вина“ не е единственият, а може би не е и основен фактор, 

но е хронологично първи и по тази причина представлява добра отправна точка за разбиране на настоящите процеси. До края на Втората световна война в Европа са концентрирани колониалните империи. Най-голяма е Британската колониална империя с територии във всички части на света. Доста по-малка е втората по размер – Френската колониална империя, а на фона на френската изглеждат по-малки белгийската и холандската. От учтивост трябва да отбележим, че Германия до Първата световна война, както и Италия до поражението си във Втората световна война също имат колонии.
Взети заедно, тези империи обхващат териториите на почти цяла Африка, половин Азия, както и голяма част от островите и архипелазите във всички океани. Важно е да уточним, че Латинска Америка получава своята независимост повече от век преди другите колонии. Но, веднага след като Симон Боливар дава независимост на латиноамериканците от Испания, САЩ възприемат доктрината „Монро“ и поставят много бързо цялото Западно полукълбо под свой политически контрол. Въпреки че държавите от Латинска Америка остават формално независими, те са първите територии в света, върху които на практика се реализира налагането на „меката сила“.
 
Подходът на американците за контролиране на Западното полукълбо, 

при който само в краен случай се стига до военни преврати, когато няма друг по-мек начин да се наложи американската воля над държави дори от калибъра на Мексико, Аржентина и Чили, е важен първообраз на това, което се случва в периода на деколонизацията след 1945 година. Формално колониалните империи са ликвидирани. Реално държави като Великобритания и Франция успяват да заменят твърдия политически контрол, който е гарантиран с военна сила, с по-мек най-вече икономически контрол, при който, вместо да се инвестира във военни контингенти за налагане интересите на метрополията със сила, се залага на податливите на корупция местни елити, които на доста по-ниска цена осигуряват запазването на икономическите интереси на метрополиите, което означава запазване на механизмите, с които колониалните империи са източвали векове наред своите колонии.

Какво значение има цялата тази история за нас през ХХI век?

По различни оценки за периода преди деколонизацията преди края на Втората световна война метрополиите са... „придобили“ от своите колонии богатства, които се оценяват на между 25 и 75 трилиона долара днешни пари. Тези ресурси са придобивани векове и логично са се превърнали в капитал, който се реинвестира и носи още по-големи печалби. Последното трябва да имаме предвид, когато някой ни разказва врели некипели за това как пазарната икономика и частната инициатива са направили Запада богат, а ние сме бедни само заради онези 45 години.
Би следвало неоколониализмът, при който формалната политическа независимост на бившите колонии запазва и дори максимизира печалбата от тях, да донесе още по-голямо благоденствие на „златния милиард“, но не се случва точно така. Причината е в следващата стъпка към още по-голямо максимизиране на печалбата на едрия колониален капитал – глобализацията.
Както пишат в безбройните публикации по темата, глобализацията има много измерения. Но почти всички касаят един доста ограничен кръг от хора. За да разберем как се стига до настоящия миграционен проблем, трябва да обърнем внимание на единствения аспект на глобализацията, който засяга мнозинството от хората на планетата, хората на наемния труд.
Глобализацията създава глобален трудов пазар, на който няколко милиарда човешки същества, живели доскоро с по-малко от 1 долар на ден, предлагат своя труд на много по-ниска цена от тази както в Западна Европа и САЩ, така и в Източна Европа. Глобалният капитал обича глобализацията, защото се намаляват разходите за труд, което увеличава печалбите.

Такава поредица добри новини за богатите няма как да бъде безкрайна 

След само няколко десетилетия ерозия на средната класа, формирана в ерата на благоденствието след Втората световна война, почти едновременно в САЩ и Европа се появява проблем – няма хора, за да работят, или поне ги няма при тази заплата/цена на труда, която европейският капиталист е склонен да плаща на родна земя.
Демографският срив се обяснява уж с някакъв демографски преход. Всъщност ерозията на средната класа заради конкуренцията с по-евтиния труд в бившите колонии от десетилетия затруднява по-младите поколения още на фазата, в която те трябва да напуснат дома на своите родители по финансови причини – ниски доходи и проблеми дори с изплащане на студентските кредити. След като дори не могат да живеят самостоятелно, естествено е, че по-късно и по-трудно създават семейство, което неизбежно намалява и броя на децата.
Първо в най-богатите западни държави, а вече и в България капиталът или „икономическите елити“ започват да се вайкат за това, че не им достигат кадри, и респективно търсят внос на евтина работна ръка. Проблемът е малко по-сложен. 

Кадри има, но не и за ниските заплати, които капиталът иска да им дава, 

за да е конкурентен на тези, които са изнесли производства в бившите колонии – Третия свят. 
В същото време евтиният труд е много ниско квалифициран, защото, с изключение на държавите от Източна Европа, отникъде другаде не влизат хора с прилично образование. В един момент се оказва, че достатъчно като брой и достатъчно квалифицирани кадри има само Китай. Всъщност хора, които да получат нужното образование и респективно да придобият нужната висока квалификация, на Запад може да създава само възпроизводството на средната класа, която обаче някой е ликвидирал, за да трупа свръхпечалби от евтин труд, а в същото време китайците за 45 години са създали средна класа, която вероятно достига половин милиард души – високо квалифицирани и способни да създават всякакви продукти на конкурентна цена.

Забогателият на гърба на бившите си колонии Запад има остра нужда от работници 

Под иначе вярното оправдание за колониалната вина такива се внасят, но те нито имат нужната квалификация, за да заместят работната ръка, която в миналото е създавана от местното население, нито пък имат желанието да се интегрират. Друга тема е дали и доколко белите, живеещи на Запад, реално са преодолели своя расизъм и са готови да интегрират прииждащите от Третия свят хора с различен цвят на кожата. Преодоляването на предразсъдъците става още по-трудно, когато местните бели работници осъзнаят, че от тях се иска да платят за колониалната вина на едни елити, които отново се борят само за максимизиране на собствената си печалба и по възможност ново минимизиране на разходите за труд. 
Така стигаме до съвременната картина на остри етнически и расови конфликти в общества, които допреди няколко десетилетия уж бяха образец за толерантност. Новината днес е, че палиативните мерки, с които елитите искат да продължат по старому, вече не само не работят, но дори са контрапродуктивни. Въпреки това, даже и под заплахата от все по-смазващата конкуренция дори вече на пазарите на високотехнологични стоки, където Китай и няколко негови съседи доминират тотално, не се вижда никаква политическа воля както в самите западни политически елити, така и в едрия капитал, който стои зад тях.

Единствените възможни реални решения на проблемите 

просто са крайно неприятни на елитите на статуквото. Те са свързани на първо място с реални мерки за повишаване доходите на работещите в САЩ и ЕС, което означава по-високи заплати за сметка на по-ниски печалби. На следващо място, но не и по важност, означават отказ от офшорните зони и всякакви други схеми за спестяване на данъци. Но най-спешни и болезнени са отказът от „Зелената сделка“ и антируските санкции, защото тези велики глупости правят невъзможна конкурентоспособността на европейската икономика в обозримо бъдеще. Специално в случая със „Зелената сделка“ това означава едни огромни спекулативни инвестиции във ВЕИ да се окажат губещи за сметка на паразитиращия капитал, който ги е направил.
Неприятното за нас е, че пътят към всички тези промени минава през катаклизми, които винаги ще се усещат най-силно в джоба на най-бедните. Добрата новина е, че, тръгнем ли по този път, поне ще знаем – за добро е.