Гаранция за европейското ни настояще и бъдеще

Уважаеми госпожи 
и господа народни 
представители,

Навършиха се 34 години от подписването и влизането в сила на Конституцията на Република България, приета на 12 юли 1991 г. от VII Велико народно събрание и влязла в сила ден по-късно.
За българското общество и българската държавност този Основен закон е израз на нова политическа култура, на нови демократични нрави, които бащите учредители направиха решително, с мисъл за Отечеството. Това трябва да се заяви особено категорично днес, когато има нескрити опити да се прави тълкуване на отминали събития, които не отговарят нито на духа на времето, нито на буквата на конституционните принципи и разпоредби.
Приета в началото на прехода към демокрация и пазарна икономика, Конституцията е не просто държавен акт, а е израз на желанието на българския народ да потвърди своя исторически избор за свобода и парламентарна демокрация от европейски тип. Неслучайно в Преамбюлат, който мнозина подминават, конституционните законодатели са декларирали не само стремежа си да изразят волята на българския народ, а и са подчертали верността си към общочовешките ценности: свобода, мир, хуманизъм, равенство, справедливост и търпимост. Като върховен принцип са въздигнати правата на личността, нейното достойнство и сигурност с ясното осъзнаване за запазване на националното и държавното единство на България, която да бъде демократична, правова и социална държава!
Това е обществен договор, който нашето общество сключи преди повече от три десетилетия - да се стремим да защитим общото благо чрез защита на правата и законните интереси на всеки човек и гражданин, без разлика в пол и религия, без тясно партийни интереси, за които цената е разединение на нацията и погазване на демокрацията.
Длъжни сме да помним дните, в които бе създаден Основният закон на Република България, защото именно тогава народните представители осъзнаваха своята отговорност и не допуснаха омразата, която бе подхранвана от страховете на хората да надделее над държавническата отговорност. Онова мнозинство от 313 народни представители, които подписаха Конституцията, осъзнаваше своята отговорност да даде израз на стремежа на българските граждани да имат демократична, правова и социална държава. Оттогава до днес републиканската форма и парламентарното управление на нашата държава са без алтернатива!
Днес на Народното събрание отново са нужни такива народни представители, които да са на нивото на предизвикателствата на времето, да осъзнават своята мисия и отговорност пред българския народ. Сигурно доста от нас в тази зала са с това самочувствие, че защитават претенцията си с дела. На тези, които ще побързат да се обидят, че си позволявам да поставя под въпрос тяхната компетентност, бих искала да припомня думите на „човека парламент“ и превърнал се в символ на парламентаризма Гиньо Ганев, който казваше: „Компетентността означава да имаш умения да общуваш с всички и да се грижиш за всички неща.“        
За политическата криза, за положението, в което изпаднаха политическите партии и системата на държавни органи, често търсим недостатъци в Конституцията, а не у себе си. Време е да започнем да я прилагаме, да спрем да я бламираме и изопачаваме, за да постигнем някакви мимолетни предимства пред политическите си опоненти! Конституцията не е резултат, а е гаранция за мирния преход към демокрация у нас, който не бива да рушим. Днес тя е гаранция за европейското ни настояще и бъдеще.
Конституцията от юли 1991 г., след Търновската, заложи парламентарната форма на управление. Въпросът за парламентаризма често път се изчерпва с разбирането за парламента като върховен орган на властта, а не е такъв, което създава предпоставки за навлизане в компетенциите на другите власти. Парламентаризмът е изборност на народните представители, политически плурализъм и свобода за действията на опозицията, суверенитет на парламента като олицетворение на законодателната власт, политически контрол върху избрано по парламентарен път правителство. Принципът за разделение на властите не допуска парламентът да се превръща във вседържател на властта, а става въпрос по-скоро за „взаимно възпиране“ на трите власти в полза на правата и свободите на гражданите. По смисъла на Конституцията нашият парламент не е абсолютен във властта си, той упражнява контрол върху изпълнителната власт, но този контрол се отнася до обществената значимост на действията на изпълнителната власт и не може да подмени ролята на други държавни органи.  Не става дума за подценяване на парламента, а за открояване на неговите достойнства в условията на политически плурализъм.
Отношенията между мнозинството и малцинството са определящи за пълноценното функциониране на законодателния орган. Количественият превес на гласовете на мнозинството не означава, че малцинството не трябва да бъде чуто и разбрано, че не трябва да се приемат предложения на малцинството, само защото е малцинство. Това е отговорността на мнозинството! Намирането на допирни точки между интересите на различните групи е в полза на общия интерес и това разбиране следва да се споделя и от малцинството. То трябва активно да участва в законодателната дейност, а не да възпира и препятства дейността на законодателния орган. Градивното малцинство е условие за реализиране на разумни законодателни предложения, които са от полза за най-широк кръг граждани и на обществото като цяло. Главната задача на парламентарното малцинство е да се доказва като алтернатива на полето на законодателния процес, а не чрез действия, които нямат нищо общо с парламентаризма и конституционализма.
Кризисните тенденции в съвременния парламентаризъм се очертават достатъчно релефно и в нашата парламентарна практика. В основата на демократичната идея се намира разбирането за участието на всички граждани в процеса на приемане на политически решения, като участието в изборите е критерий за политическа легитимност. Фрагментацията, разделението и противопоставянията в съвременното българско общество са неоспорим факт. Именно преодоляването на тези противоречия се явява основна отговорност на политическите сили, които излъчват народното представителство днес. Формулирането и отстояването на общи за по-голямата част от българските граждани интереси ще извади парламента от опасността да се превърне  в заложник на „популизма“ и „конституционен нихилизъм“, явления, които заемат все по-широка територия в парламентарните практики. България се оказва европейски шампион по конституционен нихилизъм. Нека да се върнем към същността на парламента, чиято основна задача е да бъде „форум на нацията“.
В сравнителен план нашата конституция е една от най-добрите в Европа. Същевременно, през изминалите десетилетия българският конституционализъм преживя невероятни оскърбления и издевателства. Една значителна част от тях не бяха доловени от нашата общественост.
От усилията на избраниците на народа зависи дали парламентаризмът ще успее да оцелее и утвърди себе си като управление чрез дискусия, а да не се превръща в диктатура на кресливо малцинство или на мълчаливо мнозинството, както и да се нарича то. Това би било насилие върху Конституцията, което не трябва да се допуска!
Днес приемаме националното съгласие като даденост, която е покрита с праха на времето. Забравяме, че дискусиите, които се провеждаха в VII Велико народно събрание бяха как да се прилага, а не как красиво да се декламира.
Конституцията е онази платформа, която позволява не само да се дебатира, а всички политически сили и институции да търсим заедно взаимно разбирателство и да постигаме единение при решаване на предизвикателствата, които ежедневно възникват пред българската нация, пред българската държава, пред българските граждани. Това е невъзможно без компромиси, но усилията следва да бъдат в тяхното постигане, а не в заемането на позата на непогрешимост пред обществото.