Минаретата

Прекосихме границата между България и Македония. В съзнанието ми нахлуха отделни стихове на Иван Вазов, в които той поетизира драмата на България от несправедливия Берлински договор.

"...нас свързва минало страдално,
еднаква кръв, язик, съдба,
и дух, и нещо нераздялно...
И цяло бъдеще с борба." 

Из "Преградите на България", 1883

Луко Захариев преди време преиздаде "Песни за Македония", където помести и позабравения цикъл "Македонски сонети". Може би затова, че тогава трябваше да представя пред публика тази книга, днес хаотично и натрапчиво се събудиха у мен незабравимите стихове на Вазов. 

В тях сякаш чувах стенанието на българската душа по съдбата на нашите събратя. В "Па шта си ти?", което на книжовен език означава "Какъв си ти?", Вазов завинаги заклеймява сръбския престолонаследник Александър I, който удря плесница на момиченце в Македония, задето е отговорило, че е българче.

"Но ти пази се, прав ответ не давай.
Кажи се португалец, кюрд, сириец,
лапонец, негър, циганин, индиец -
но българин се само не признавай."

                        Из "Па шта си ти?", 1913

или

"Не даваме я, не - земята мила,
земята на светите ни отци. 
Не даваме праха на Самуила,
ни славата на двамата светци!

Тя наша е! Тя с нази е носила
открай ярем и търнови венци,
да, наш е Солун, Шар, Пирин и Рила
и песните на нейните певци.

Не даваме, тъй как не бихме дали
завета на бащите си заспали,
зеницата на нашите очи!

Не даваме, дор бог стои отгоре,
дори в онез гори, поля, простори
светото слово българско ечи!"

                        "Не даваме я!"

Предговорът на книгата Захариев завършва така: "Има различни версии за смъртта на Вазов, но аз приемам най-сигурната - сърцето на поета не издържа и се пръска, след като е изгубило своята мила Добруджа, жална Тракия и още по-жална Македония. Останалото са легенди." Събитията от 1885 г., Балканската и Междусъюзническата война, Европейската, вдъхновили поета да напише тези стихове, са вече история. Дали това е национализъм не знам, но едва ли има българин, който, четейки стиховете на поета, да остане спокоен, да не бъде заразен от неговата молитва към св. Климент, от неговата болка по мъртвите долини "при Охрид, Дрин, Бабуна, при Битоля, Шар, Велес"... С такива родолюбиви мисли пътувах към Скопие.

За втори път отивах в столицата на новосъздадената република. През юни 2003 г. бяхме поканени в посолството ни по повод 155 години от рождението на Христо Ботев заедно с Боян Ботьов, председател на фондация "Хр. Ботев", и журналиста Александър Ангелов. Имаше доста българи, любопитни да чуят какво ще им предложим около биографията на поета-революционер и от гениалните му стихове, които трябваше да изпълня. 

Пътуването ни преди години беше с кола и, улисани в разговори, не усетихме кога се озовахме пред посолството. Тази година обаче, натоварени в бусче, бяхме повече хора, имаше и непознати, общуването ни беше ограничено и затова пътувах мълчаливо, загледана през прозорците. Многобройните стърчащи минарета на джамиите в Скопие отдалече грабнаха вниманието ми. Бяха пръснати навсякъде, сякаш навлизахме в мюсюлмански град. Споделих впечатлението си с някои от спътниците. Заехме се да търсим с поглед кубетата на църкви, но трудно ги откривахме. Дали защото бяха по-малко на брой или защото минаретата бяха по-високи от всичко наоколо, с нарастваща горчивина все тях забелязвахме.

 Пристигнахме в посолството. За тържественото честване на 170 години от рождението на Васил Левски се проведе кръгла маса в културно-информационния ни център на тема "Васил Левски за гражданските и политическите права на етносите и за равноправието на народите". Участваха учени и гости от България и Македония. Научен ръководител - проф. Дойно Дойнов. Откри се барелеф на Апостола на една от стените на сградата на дипломатическото ни представителство. Образът е копие от паметника на Левски в София. Фоайето на посолството се изпълни от гости, българи от Скопие и други. Рецитирах "Левски" на Вазов. Местни сънародници дойдоха да ме поздравят, бързаха да се представят с "аз съм българин", говореха на диалект, като че общувах с хора от Благоевградско, Кюстендилско и други западни селища на България.

Заслуга за добре подредения ден, за неговата празничност, имаше преди всичко посланикът ген. Михо Михов. Искрена съпричастност, вълнуваща отговорност към събитието, загриженост на всички служители от посолството характеризираше организацията на наситената програма. Още същата вечер се върнахме в България. Прибрах се вкъщи доволна от преживяното, но в съзнанието ми натрапчиво стърчаха минаретата на Скопие. Веднага споделих "проблема" си с дъщеря ми, а тя: "Какво ти пречат минаретата?"

Бях забравила собствените си принципи на хуманност, на толерантност и разбирателство? Как бях допуснала да се зародят в душата ми такива нелепи мисли към символи на друга религия? Нали мюсюлманите също трябва да имат своите храмове, където да се помолят, където да се изповядват, където да черпят вяра в доброто на човека. Техният Пророк е казал: "Нито един от вас не вярва [истински], докато не обича за своя брат онова, което обича за себе си." 

Всички вярващи - християни, мюсюлмани, юдеи, будисти..., търсят отговори на въпроси, свързани с темите за съзидание, смърт, отвъдно, етика и душа; стремят се към духовно израстване чрез молитва, вяра и любов; обединени са от мъдростта и познанието на единния и всеопрощаващ Бог. Независимо как го наричаме. 

Страшното е, когато религиите се използват за разделение на хората. На верска основа са се разпалвали и разпалват множество противоречия между етноси, между народи, избухвали са и избухват войни, загивали са и загиват хиляди деца, жени, младежи, старци... Няма религия, която да подтиква последователите си към подобно безумие. Няма учение, което да поощрява омраза, ненавист, мъст... За да наложат своето его и воля, появяват се властолюбци, които използват глада, бедността, невежеството, за да хвърлят човеците един срещу друг.

Нима красивите църкви или внушителните джамии, построени от талантливи архитекти, изографисани от ненадминати майстори-иконописци, мозаично украсени от вдъхновени и предани на вярата си творци на изкуството, са виновни за неразбирателството помежду ни?!

Този ден празнувахме 170-годишнината от рождението на Левски и неговия саможертвен стремеж и идеен принос за "съгласието, братството и съвършеното равенство между всички народности".

Храмът "Св. Климент Охридски" в Скопие