Квазидомове ще никнат, докато не се уредят медико-социалните грижи

Минчо Коралски е възпитаник на Юридическия факултет на Софийския университет "Св. Климент Охридски". След 1990 г. е зам.-министър на труда и социалните грижи в правителствата на Димитър Попов и на Филип Димитров, а от 37-мото Народно събрание е избран за министър на труда и социалните грижи, като на този пост остава от 1995 до 1997 г. От 2006 г. в продължение на 16 години е изпълнителен директор на Агенцията за хората с увреждания.  

- Господин Коралски, според Вас защо лавинообразно се появяват разкрития за нелегални старчески домове, в които се издевателства над хора?
- Проблемът има дълбоки корени, а причините са много и от разнообразен характер. Сегашните разкрития се дължат на повод, който е далеч от същностните проблеми на домовете - проверка за злоупотреби с лични документи от т.нар. имотна мафия. Покрай това "изскочиха" редица неуредици, които по същество се знаят от години и не представляват новина за запознатите с проблема. 

- Защо това се случва? Имаме закони, стандарти, множество контролни органи.
- Ще се върна малко назад. В редица държави социалното подпомагане е под шапката на Министерството на здравеопазването. Така беше и у нас. И неслучайно е така - когато говорим за този тип услуги, наричаме ги социални, но те са медико-социални услуги, както и сега се наричат в повечето западни държави. Тоест медицинската услуга е неразделна част от социалната. Заради разделението, направено у нас, получава се своеобразно двувластие. 
В тези домове или институции (все едно как ще ги наречем), се приемат не само сравнително здрави възрастни, но и възрастни с различни заболявания, които се нуждаят от специални медицински грижи. Често това са хора с деменция, с ментални проблеми, някои са в терминален стадий, други са обездвижени и т.н. И тъй като не са осигурени адекватни услуги за хората с ментални проблеми и за хората с психични заболявания, тези заведения се превръщат в място, където биват събрани хора, които се нуждаят от различен тип грижи. От години говорим за психичното здраве, за заведенията за психично болни, за заведения за хората с ментални проблеми, но не виждаме да се прави нещо съществено. Затова и "бизнесът" или недобронамерените "бизнесмени" си намират ниша, събират всички тези хора накуп и обслужващият персонал, който често е и неподготвен за подобна дейност, не успява да обслужи едните и другите обитатели на дома и за по-лесно завързват тези с психически проблеми, другите с менталните ги заключват. И когато на такова място отидат контролните органи, виждаме това, което става в последните дни.

- Защо все пак нещата останаха толкова време скрити?
- Конкретно в случаите от последните дни "бизнесмените" са намерили една форма - "стаи под наем", която заобикаля законите, свързани със социалните услуги и съответно проверяващите стандартите и дейността на социалните заведения нямат правомощията да ги проверяват. Например Агенцията за качеството на социалните услуги няма как да ги провери, защото те не фигурират в документите им. Затова и схемата бе разкрита покрай имотните измами, а не защото е имало оплаквания.

- Но на хората са им били отнети и телефоните и е нямало как да сигнализират дори близките си.
- Мисля, че ако близките им са се интересували от тях и са ги посещавали, щели са да знаят какво се случва. Но това е друга тема.

- Ако не ме лъже паметта, преди около 30 години се заговори за промяна във философията на този вид услуги.
- Да, имаше голям принципен спор следва ли да се развиват институционалните услуги за възрастни хора, или не. Тогава институциите бяха заклеймени като места, където хората не получават необходимите грижи.

- Тогава се появи и тази сложна дума деинституционализация...
- Дълго време говорехме за деинституционализация и настаняване на хората в домашна среда, но за съжаление, животът е различен. Мнозина отидоха да работят и живеят в чужбина, а възрастните им близки останаха в България. Много хора са ангажирани да осигуряват препитанието на децата си и грижата за възрастните им и болни близки се превръща в бреме - проблем, който в нормалните държави се решава чрез институции, в които условията на живот не са изпразнили от съдържание думата дом. Затова се стигна до положението, при което стари и болни хора са настанявани в квазидомове.

- От началото на идеите и на процесите на промени сте в социалната система. Смятате ли, че процесът на деинституционализация, който навремето изглеждаше единственият модерен подход, е успешен?  
- По същество деинституционализацията спря, защото се видя, че няма ка да се откажем от тези институции, при условие, че имаме огромен проблем със застаряващото население, както и други проблеми като разделените семейства (децата са в чужбина, няма кой да се грижи за възрастните и пр.). Но  искам да подчертая, че проблемът никога не е бил в институциите, а в начина, по който работят, какво предлагат и каква е визията за тях. За съжаление, нашето законодателство въведе т.нар. държавно делегирана дейност. Само по себе си това е прехвърляне на отговорността към общините. Но разкриването на такива заведения в общините е сложен процес, тъй като това означава осигуряване на подходящи сгради от общините, оборудване, както и персонал, който е в крещящ дефицит. Да не говорим за недостига на медицински кадри. В такива заведения медицинското обслужване не се свежда до договор с лекар или с медицинска сестра, за която това е второ или трето работно място. Ненапразно тези хора се наричат социални работници, а не социални служители - на практика такъв щат е с 24-часово работно време, за да може да се полага необходимата грижа. 

- Да разбирам ли, че, ако заплащането на тези кадри е по-високо, вече няма да има или поне по-рядко ще има ситуации на вързани, заключени, недохранени хора и останалите ужаси?
- Заплащането е половината на проблема. Другата и по-съществена част, че няма обучение на такива кадри. Хората, които ще работят в такива заведения, трябва да имат специална подготовка. Не може да се назначават хора, които си търсят каква да е работа. 

- И у нас има стандарти за качеството на социалните услуги, но очевидно те не се спазват. Какъв е изходът?
- Има и правилник за движение по пътищата, но когато в колата се качи един неправоспособен или пиян шофьор, знаем какво следва от това.
Законите не са толкова добре, защото в тях не се говори за медико-социални грижи. Говори се за социални грижи и за медицински услуги. Но тези заведения не са нито болници, нито места, на които възрастните безпроблемно да прекарват времето си. И, както вече казах, когато в един дом за възрастни хора бъдат настанени двама-трима с деменция, двама-трима с психични проблеми, персоналът започва да се затруднява, защото всички те имат нужда от различен вид грижа, която отнема различно време и изисква различна квалификация.
Ако говорим за държавата, тя трябва преди всичко да реши проблемите, които други страни вече са решили.

- Да разбирам ли, че разковничето на проблема е в понятието медико-социални грижи?
- Именно. Никой не говори за медико-социални грижи. В тези заведения водеща е медицинската, а след това и социалната грижа, но едната без другата не може да съществува.
Когато грижата за един възрастен с ментални или психични проблеми или човек, нуждаещ се от палиативни грижи трябва да поеме едно заведение, държавните или не го приемат, или нямат места и близките започват да търсят частни заведения. За жалост нерядко у нас те се оказват "къщи на ужасите". Тези дни се запознах с една информация, според която у нас има около 12 500 души, настанени в държавни институции. Но извън тях остават десетки хиляди болни от различни видове деменция и алцхаймер. Тези над 12 хил., при условие, че сме една от най-застаряващите и най-боледуващи нации, показва по какъв начин сме се справили с проблема и защо има благоприятни условия за появата на незаконни практики. Фактът, че се чака по 3-4 години за настаняване в такова заведение, ясно говори за недостига им. Отделен въпрос е дали човек ще дочака тези 3-4 и в какво състояние ще бъде. Когато държавата е осигурила всичко полагащо се на възрастните и болните хора, може да се питаме дали такива квазидомове са изключение или практика. Според мен това вече е практика, тъй като броят на нуждаещите се значително надхвърля капацитета на държавните и общинските институции. Затова е крайно време да напуснем емоционалния и да влезем в професионален разговор, защото като се оплакваме, не решаваме никакви проблеми.
Другата страна на въпроса е защо държавата допуска да се случват такива неща? Какво значение има колко проверки ще направят контролните органи в домовете, в които са настанени 12-те хиляди души, настанени в домове? Как от това може да се разбере какви са нуждите на останалите хора и какви са възможностите те да получат необходимата грижа?